Oh, poetry...

Robin Williams (as John Keating, a teacher) at the movie Dead Poets Society (1989)

---

“Gather ye rosebuds while ye may. [ Old time is still a-flying ]” – The Latin term for that sentiment is “Carpe Diem”. Ye all know what it means...

Творческата грешка

   Gianni Rodari — La Grammatica della Fantasia (Introduzione all’arte di inventare storie), 1973

   Ако кажем, че от една грешка на езика може да се роди цяла история, няма да съобщим нищо ново. Ако аз пиша на машината си някаква статия и изчукам на клавишите „Лампония“ (lampone — малина) вместо Лапония (Лапландия), ето че ще бъде открита нова страна — дъхава и гориста. Ако посегна към специалната гума и изтрия тази страна от географската карта на възможния, още недооткрит свят — ще бъде наистина жалко. По-добре ще бъде да я кръстосам надлъж и шир като истински турист фантаст.

   Ако детето напише в тетрадката си „l’ago di Garda“ (иглата Гарда) вместо „Lago di Garda“ (езерото Гарда), аз трябва да избирам: или грабвам червено-синия молив и поправям грешката, или приемам това като подсказване при трудна задача, следвам го и измислям историята и географията на тази толкова важна игла, която е отбелязана дори върху картата на Италия. Интересно дали Луната ще се отразява върху нейния връх или върху нейното ушенце? И няма ли Луната да си убоде носа?…

   Великолепен пример за творческа грешка може да се намери според Томпсън в „Пепеляшка“ на Шарл Перо. Пантофката отначало трябвало да бъде от „vair“ (вид сивопепелява кожа) и само поради една щастлива грешка е станала от „verre“, тоест от стъкло.

   Стъклената пантофка, разбира се, е много по-необикновена от някакво си кожено чехълче, тя е и много по-съблазнителна, макар че произхожда от езиков каламбур или от грешка при преписването.

   Правописната грешка, ако добре се взрем в нея, може да стане повод за много забавни и поучителни истории, често нелишени от идеологическа подплата, както сам съм се опитал да го покажа в моята „Книга на грешките“. Itaglia (Италья), написана с буква „G“ по средата, вместо Italia (Италия) не е само ученическа волност. Съществуват наистина типове, които крещят и дори скандират в хор I-ta-glia(И-та-лья) с тази отвратителна „G“ в повече, която отвътре кънти с националистическо, дори с фашистко звучене. Италия няма нужда от една буква повече, но от честни и порядъчни люде и най-вече от умни революционери.

   Ако от всички думи на италианския речник изчезне „H“, буквата, която децата най-често изпускат, когато пишат, могат да възникнат интересни сюрреалистични положения. Напр. „cherubini“ (херувимите) ще бъдат низвергнати до някакви си безсмислени „cerubini“ (черубини) и ще престанат да бъдат небесни обитатели. Началникът на станцията „Chiusi-Chianciano“ (Кюзи-Кянчано), като чуе, че ръководеният от него пост е разжалван в смешното Ciusi Cianciano (Чузи Чанчано), ще се почувствува понижен в длъжност и ще си даде оставката. Или ще се оплаче пред профкомитета.

   Много от така наречените „детски грешки“ се оказват след проверка съвсем друго нещо: излиза, че те са самостоятелно творчество, с помощта на което децата усвояват непознатите им още неща. Думата „pastichina“ (хапче) нищо не значи за детското ухо, затова детето не й се доверява и като уподобява предмета на вложеното в него действие, употребява думата „mastichina“ (мастикина — дъвка). Всички деца имат богати сбирки от подобни преосмисляния.

   Едно момиченце, току-що прибрало се от детската градина, попитало майка си: „Не мога да разбера! Сестрата монахиня винаги казваше, че свети Йосиф е толкова, ама толкова добър, а отзарана изведнъж каза, че той е най-лошият баща на Исус Христос.“ Очевидно думата putative (путативо — баща осиновител) нищо не е говорила на момиченцето и то си е изтълкувало непознатата дума по свой начин, като я преправило на il piu cattivo (ил пю кативо — най-лошият) въз основа на вече познати думи. Всяка майка разполага с цял репертоар от такива анекдоти. Във всяка грешка е заложена възможността от нея да възникне разказ.

   Веднъж едно дете бе допуснало необичайна грешка: вместо „casa“ (къща) бе написало „cassa“ (сандък, каса и т.н.) и аз го посъветвах да измисли история за някой си човек, който живеел в сандък. И други деца също се нахвърлиха на подсказания сюжет. Получиха се много истории: имаше един човек, който живеел в „cassa di morto“ (ковчег); друг пък бил толкова дребен, че му стигала една щайга за зеленчук за подслон и за спане през нощта; но тъй той се озовал на пазара сред цветното зеле и морковите и някакъв си купувач искал непременно да го купи, като давал по еди-колко си на килограм.

   Какво ли пък ще представлява „libbro“ с две „B“ вместо „libro“ (книга)? Дали ще е по-тежка книга от всички други или някаква сбъркана книга, или тясно специализирана книга?

   А „rivoltela“ с едно „L“ вместо „rivoltella“ (револвер) с какво ще стреля: с минипатрони или с теменужки?

   Каквото и да казваме обаче, да се смееш над грешките е вече начин да се отървеш от тях. Точната дума съществува само като противоположност на неточната. И като вземем предвид това противостоене, ето че пак се озоваваме при фантазийния бином. Използуването на грешките, били те волни или неволни, е само една от неговите интересни и тънки разновидности. И наистина: първата съставка на „бинома“ само поражда втората, почти както това става при партеногенезата. „Serpente bidone“ (змията бидон) се е появила от „serpent pitone“ (змията питон) по един начин, който е явно съвсем различен от начина, по който от „sasso“ (камък) се поражда „contrabasso“ (контрабас). И двата предмета, да кажем, правилното „acqua“ (вода) и погрешното „acua“ (без „Q“) си остават най-тясно свързани. Значението на втория може да се извлече само от значението на първия. Второто значение е като някакво „заболяване“ на първото. Това става ясно от примера с „cuore“ (сърце) и „quore“. Второто, „quore“, е без никакво съмнение едно болно сърце: то има нужда от витамин „C“.

   Грешката може да изкара наяве и прикрити истини — видяхме това в примера с „Itaglia“ със злополучното „G“.

   В една и съща дума могат да се допуснат много грешки, а това означава, че тя може да даде началото на много истории. Например „automobile“ (автомобил) — ottomobile (otto — осем). Изглежда, че ще бъде автомобил с осем колела. „Altomobile“ (alto — висок): високоавтомобил; „ettomobile“ (etto — сто грама) стограмово автомобилче. „Autonobile“ (nobile — благородник): този пък ще бъде някакъв аристократ, който ще отказва да стои в какъв да е простолюден гараж. От грешките се учим. Това е стара поговорка. Новата би могла да гласи; от грешките се учим на фантазия.

....

---

1986, превод от италиански: Борислав Г. Иванчев, Лиляна Г. Найденова

За да имаш любима представа за всичките мои желания…

От Пол Елюар

_____

За да имаш любима представа за всичките мои желания

разпали свойте устни в небето на думите като звезда

и целувките в живата нощ и браздата

на ръцете ти около мен.

 

Като пламък победен

непрестанно сияят в света

мойте сънища скъпа.

 

А когато те няма до мен

аз сънувам че спя аз сънувам че спя и сънувам.

жена с прасци от нежната сърцевина на бъза

жена със стъпала оставящи по пясъка следи

със стъпала две връзки ключове с пети на докери

                                                                в пристанищната кръчма

жена с източен врат едва покълнал ечемик

и с гърло Златна долина за срещи

дори в леговището на пороя

жена с гърди от мрак

с гърди къртичини покрай морето

и тигли с разтопен рубин

гърди видение на росна роза

жена с корем като ветрилото разгърнато на дните

с корем заоблен исполински нокът

и гръб политнала нагоре птица

о гръб живак

о гръб от светлина

и с тил от гладък камък и от овлажняла креда

от полета на чаша току-що изпита

и с ханшове извити лодки

изваяни от блясък и перата на стрела

от дългите пера на бял паун

о ханшове везна успокоена

жена със задник пясъчник и азбест

жена със задник като гръб на лебед

жена със задник като пролет

жена със секс от перуника

жена със секс врата на златна мина птицечовка

жена със секс от алга и бонбони старовремски

жена със секс от огледало

жена с очи набъбнали от сълзи

очи с лилави свитки от оръжия старинни

                                                        и стрелки магнитни

жена с очи като савана

жена с очи вода за жадния затворник

жена с очи горичка тръпнеща под екота на брадвата

очи либела пълна не с вода трептяща само

                                                        но и с въздух огън и земя.

A Surrealist Manifesto

With regard to a false interpretation of our enterprise, stupidly circulated among the public, we declare as follows to the entire braying literary, dramatic, philosophical, exegetical and even theological body of contemporary criticism:

1. We have nothing to do with literature; but we are quite capable, when necessary, of making use of it like anyone else.
2. Surrealism is not a new means or expression, or an easier one, nor even a metaphysic of poetry. It is a means of total liberation of the mind and of all that resembles it.
3. We are determined to make a Revolution.
4. We have joined the word surrealism to the word revolution solely to show the disinterested, detached, and even entirely desperate character of this revolution.
5. We make no claim to change the mores of mankind, but we intend to show the fragility of thought, and on what shifting foundations, what caverns we have built our trembling houses.
6. We hurl this formal warning to Society; Beware of your deviations and faux-pas, we shall not miss a single one.
7. At each turn of its thought, Society will find us waiting.
8. We are specialists in Revolt. There is no means of action which we are not capable, when necessary, of employing.
9. We say in particular to the Western world: surrealism exists. And what is this new ism that is fastened to us? Surrealism is not a poetic form. It is a cry of the mind turning back on itself, and it is determined to break apart its fetters, even if it must be by material hammers!

Bureaus de Recherches Surrealistes,
15, Rue de Grenelle

Fountains in The Rain

The boy was tired of walking in the rain dragging the girl, heavy as a sandbag and weeping continually, around with him.

A short while ago, in a tea shop in the Marunouchi Building, he had told her he was leaving her.

The first time in his life that he'd broken with a woman!

It was something he had long dreamed of; it had at last become a reality.

It was for this alone that he had loved her, or pretended to love her; for this alone he had assiduously undermined her defenses; for this alone he'd furiously sought the chance to sleep with her, slept with her -- till lo, the preparations were complete and it only remained to pronounce the phrase he had longed just once to pronounce with his own lips, with due authority, like the edict of a king:

“It's time to break it off!”

Those words, the mere enunciation of which would be enough to rend the sky asunder… Those words that he had cherished so passionately even while half-resigned to the impossibility of the fact… That phrase, more heroic, more glorious than any other in the world, which would fly in a straight line through the heavens like an arrow released from its bow… That spell which only the most human of humans, the most manly of men, might… In short:

“It's time to break it off!”

All the same, Akio felt a lingering regret that he'd been obliged to say it with such a deplorable lack of clarity, with a rattling noise in the throat, like an asthmatic with a throatful of phlegm, which even a preliminary draft of soda pop through his straw had failed to avert.

At the time, his chief fear had been that the words might not have been heard. He'd have died sooner than be asked what he'd said and have to repeat it. After all, if a goose that for years had longed to lay a golden egg had found it smashed before anyone could see it, would it promptly have laid another?

Fortunately, however, she had heard. She'd heard, and he hadn't had to repeat it, which was a splendid piece of luck. Under his own steam, Akio had crossed the pass over the mountains that he'd gazed at for so long in the distance.

Sure proof that she'd heard had been vouchsafed in a flash, like chewing gum ejected from a vending machine.

The windows were closed because of the rain, so that the voices of the customers talking around them, the clatter of dishes, the ping of the cash register clashed with each other all the more violently, rebounding subtly off the clammy condensation on the inside of the panes to create a single, mind-fuddling commotion.

Akio's muffled words had no sooner reached Masako's ears through the general uproar than her eyes -- wide, staring eyes that seemed to be trying to shove her surroundings away from her thin, unprepossessing features --opened still wider. They were no longer eyes so much as an embodiment of disaster, irretrievable disaster. And then, all at once, the tears had burst forth.

There was no business of breaking into sobs; nor did she bawl her head off: the tears simply gushed, expressing nothing, and with a most impressive force.

Akio naturally assumed that waters of such pressure and flow would soon cease. And he marveled at the peppermint freshness of mind with which he contemplated the phenomenon. This was precisely what he had planned ~ worked to encompass, and brought to reality: a splendid achievement, though admittedly somewhat mechanical.

It was to witness this, he told himself again, that he had made love to Masako he, who had always been free from the dominance of desire.

And the tearful face of the woman now in front of him -- this was reality! A genuine forsaken woman -- forsaken by himself, Akio!

Even so, Masako's tears went on for so long with no sign of abating that the boy began to worry about the people around them.

Masako, still wearing her light-colored raincoat, was sitting upright in her chair. The collar of a red blouse showed at the neck of the coat. She looked as though set in her present position, with her hands pressed down on the edge of the table, a tremendous force in both of them.

She stared straight ahead, letting the tears flow unchecked. She made no move to take out a handkerchief to wipe them. Her breath, catching in her thin throat, gave out a regular wheeze like new shoes, and the mouth that with student perverseness she refused to paint turned up disconsolately, quivering continually.

The older customers were looking at them curiously, with stares of a kind calculated to disturb Akio's newfound sense of maturity.

The abundance of Masako's tears was a genuine cause for astonishment. Not for a moment did their volume diminish. Tired of watching, Akio dropped his gaze and looked at the tip of the umbrella he had stood against a chair. The raindrops running from it had formed a small, darkish puddle on the old-fashioned, tile mosaic floor. Even the puddle began to look like Masako's tears to him.

Abruptly, he grabbed the bill and stood up.

The June rains had been falling steadily for three days. As he left the Marunouchi Building and unfurled his umbrella, the girl came silently after him. Since she had no umbrella herself, he had no choice but to let her share his. It reminded him of the way older people, for the benefit of the outside world, went on pretending even after they'd stopped feeling anything. Now he too had acquired the same habit; to share an umbrella with a girl once you'd made the move to break with her was just a gesture for other people's benefit. It was simply being cut-and-dried about things. Yes: to be cut-and-dried (even when it took such subtle forms) suited Akio's nature...

As they wandered along the broad sidewalk in the direction of the Imperial Palace, the problem foremost in his mind was finding somewhere to dump this tearbag he was saddled with.

I wonder -- he thought vaguely to himself -- if the fountains work even when it's raining?

Why should the idea of fountains have occurred to him? Another few paces, and he realized the physical pun in his own train of thought.

The girl's wet raincoat, which he was touching -- remotely, of course, and unfeelingly -- in the cramped space beneath the umbrella, had the texture of a reptile. But he bore with it, forcing his mind to follow the pun to its logical conclusion.

Yes: fountains in the rain. He'd bring the fountains and Masako's tears into confrontation. Even Masako would surely find her match there. For one thing, the fountains were the type that used the same water over and over again, so the girl, whose tears all ran to waste, could hardly compete with them. A human being was scarcely a match for a reflex fountain; almost certainly, she'd give up and stop crying. Then he'd be able somehow to get rid of this unwanted baggage. The only question was whether the fountains would be working as usual in the rain.

Akio walked in silence. Masako, still weeping, followed doggedly under the same umbrella. Thus, while it was difficult to shake her off, it was easy to drag her along where he wanted.

What with the rain and the tears, Akio felt as if his whole body was getting wet. It was all right for Masako in her white boots, but his own socks, inside his loafers, felt like thick, wet seaweed around his feet.

There was some time still before the office workers came out, and the sidewalk was deserted. Traversing a pedestrian crossing, they made their way toward Wadakura Bridge, which crossed the palace moat. When they reached the end of the bridge with its old-fashioned wooden railings topped by pointed knobs, they could see on their left a swan floating on the moat in the rain and, to the right, on the other side of the moat, the white tablecloths and red chairs of a hotel dining room, dimly visible through rain-blurred glass. They crossed the bridge. Passing between high stone ramparts, they turned left and emerged in the small garden with the fountains.

Masako, as ever, was crying soundlessly.

Just inside the garden was a large Western-style summer-house. The benches under its roof, which consisted of a kind of blind of fine reeds, were protected to some extent from the rain, so Akio sat down with his umbrella still up and Masako sat down next to him, at an angle, so that all he could see, right in front of his nose, was a shoulder of her white raincoat and her wet hair. The rain on the hair, repelled by the oil on it, looked like a scattering of fine white dew. Still crying, with her eyes wide open, she might almost have been in some kind of coma, and Akio felt an urge to give the hair a tug, to bring her out of it.

She went on crying, endlessly. It was perfectly clear that she was waiting for him to say something, which made it impossible, as a matter of pride, for him to break the silence. It occurred to him that since that one momentous sentence he hadn't spoken a single word.

Not far away, the fountains were throwing up their waters in profusion - but Masako showed no inclination to look at them.

Seen from here, head on, the three fountains, two small and one larger were lined up one behind the other, and the sound, blotted out by the rain, was distant and faint, but the fact that their blurring of spray was not visible at a distance gave the lines of water, dividing up in various directions, a clearly defined look like curved glass tubes.

Not a soul was in sight anywhere. The lawn on this side of the fountains and the low ornamental hedge were a brilliant green in the rain.

Beyond the garden, though, there was a constant procession of wet truck hoods and bus roofs in red, white, or yellow; the red light of a signal at a crossing was clearly visible, but when it changed to the lower green, the light disappeared in a cloud of spray from the fountains.

The act of sitting down and remaining still and silent aroused an indefinable anger in the boy. With it, amusement at his little joke of a while ago disappeared.

He couldn't have said what he was angry about. Not long before, he had been on a kind of high, but now, suddenly, he was beset with an obscure sense of dissatisfaction. Nor was his inability to dispose of the forever crying Masako the whole extent of the frustration.

Her? I could easily deal with her if I cared to, he told himself. I could just shove her in the fountain and do a bunk -- and that would be the end of it. The thought restored his earlier elation. No, the only trouble was the absolute frustration he felt at the rain, the tears, the leaden sky that hung like a barrier before him. They pressed down on him on all sides, reducing his freedom to a kind of damp rag.

Angry, the boy gave in to a simple desire to hurt. Nothing would satisfy him now till he had got Masako thoroughly soaked in the rain and given her a good eyeful of the fountains.

Getting up suddenly, he set off running without so much as a glance back; raced on along the gravel path that encircled the fountains outside and a few steps higher than the walk around the fountains themselves; reached a spot that gave a full view of that; and came to a halt.

The girl came running through the rain. Checking herself just as she was about to collide with him, she took a firm grip of the umbrella he was holding up. Damp with tears and rain, her face was pale.

“Where are you going?” she said through her gasps.

Akio was not supposed to reply, yet found himself talking as effortlessly as though he'd been waiting for her to ask this very thing.

“Just look at the fountains. Look! You can cry as much as you like, but you're no match for them.”

And the two of them tilted the umbrella and, freed from the need to keep their eyes on each other, stared for a while at the three fountains: the central one imposing, the other
two slighter, like attendants flanking it on both sides.

Amidst the constant
turmoil of the fountains and the pool around them, the streaks of rain falling into the water were almost indistinguishable. Paradoxically, the only sound that struck the ear was the fitful drone of distant cars; the noise of the fountains wove itself so closely into the surrounding air that unless you made an effort to hear you seemed to be enclosed in perfect silence.

First, the water at the bottom bounced in isolated drops off the huge shallow basin of black granite, then ran in a continual drizzle over the black rim.

Another six jets of water, describing far-flung radiating arcs in the air, stood guard around the main column that shot upward from the center of each basin.

This column, if you watched carefully, did not always achieve the same height. In the almost complete absence of a breeze, the water spouted vertically and undisturbed toward the gray, rainy sky, varying from time to time in the height of its summit. Occasionally, ragged water would be flung up to an astonishing height before finally dispersing into droplets and floating to earth again.

The water near the summit, shadowed by the clouds that were visible through it, was gray with an admixture of chalky white, almost too powdery-looking for real water, and a misty spray clung about it, while around the column played a mass of foam in large white flakes mingling like snow with the rain.

But Akio was less taken with the three main columns of water than with the water that shot out in radiating curves all around.

The jets from the big central fountain in particular leaped far above the marble rim, flinging up their white manes only to dash themselves gallantly down again onto the surface of the pool. The sight of their untiring rushing to the four quarters threatened to usurp his attention. Almost before he knew it, his mind, which till now had been with him in this place, was being taken over by the water, carried away on it's rushing, cast far away.

It was the same when he watched the central column.

At first glance, it seemed as neat, as motionless, as a sculpture fashioned out of water. Yet watching closely he could see a transparent ghost of movement moving upward from bottom to top. With furious speed it climbed, steadily filling a slender cylinder of space from base to summit, replacing each moment what had been lost the moment before, in a kind of perpetual replenishment. It was plain that at heaven's height it would be finally frustrated; yet the unwaning power that supported unceasing failure was magnificent.

The fountains he had brought the girl to see had ended by completely fascinating the boy himself. He was still dwelling on their virtues when his gaze, lifted higher, met the sky from which the all-enveloping rain was falling.

He got rain on his eyelashes.

The sky, hemmed in by dense clouds, hung low over his head; the rain fell copiously and without cease. The whole scene was filled with rain. The rain descending on his face was exactly the same as that falling on the roofs of the red-brick buildings and hotel in the distance. His own almost beardless face, smooth and shiny, and the rough concrete that floored the deserted room of one of those buildings were no more than two surfaces exposed, unresisting, to the same rain. From the rain's point of view, his cheeks and the dirty concrete roof were quite identical.

Immediately, the image of the fountains there before his eyes was wiped from his mind. Quite suddenly, fountains in the rain seemed to represent no more than the endless repetition of a stupid and pointless process.

Before long, he had forgotten both his joke of a while ago and the anger that had followed it, and felt his mind steadily becoming empty.

Empty, save for the falling rain....

Aimlessly, the boy started walking.

“Where are you going?” She fell into step with him as she spoke, this tune keeping a firm hold on the handle of the umbrella.

“Where? That's my business, isn't it? I told you quite plainly some time ago didn't I?”

“What did you tell me?”

He gazed at her in horror, but the rain had washed away the traces of tears from the drenched face, and although the damp, reddened eyes still showed the aftermath of weeping, the voice in which she spoke was no longer shaky.

“What do you mean, 'What?' I told you a while back, didn't I? -- that we'd better split up.”

Just then, the boy spotted, beyond her profile as it moved through the ram, some crimson azalea bushes blooming, small and grudgingly, here and there on the lawn.

“Really? Did you say that? I didn't hear you.” Her voice was normal.

Almost bowled over by shock, the boy managed a few steps further before an answer finally came and he stammered:

“But -- in that case, what did you cry for? I don't get it.”

She didn't reply immediately. Her wet little hand was still firmly attached to the umbrella handle.

“The tears just came. There wasn't any special reason.”

Furious, he wanted to shout something at her, but at the crucial moment it came out as an enormous sneeze.

If I'm not careful I'm going to get a cold, he thought.

 

Yukio Mishima - who was born by the name Kimitaka Hiraoka - wrote the short story Fountains in the Rain - translated by John Bester, 1963. In 1970, Mishima attempted to lead a coup d'etat against an ever-growing "westernized" Japanese governemt. Upon his failiure - and shouting "Long live the Emperor!" - he committed seppuku with the help of his under boss and lover, Morita - who then committed seppuku himself.

странна ?

   Тази странна любов, тази дълга любов и внезапна.
   Първа капчица дъжд… Във врата… Под яката ми… Капна.
   Предизвестие някакво… Иде буря… Далечният тътен…
   Тази тайна любов… Без надежда… Без вятър попътен.
   Връхлетя върху нас… Поумнели… Цинични… И грешни…
     И ни шашна… Уби ни… Направи ни луди… И смешни…

      - Н.Йорданов, 2010

circle, or ring

   Буреш измъкна някъде от ъгъла на осмицата пакет книжки, привързани с канап, и щом се оказваше удобен момент, започваше да чете на глас. За първи път това стана, когато Вашек по време на вечерята възбудено разказваше как през деня тигрите и лъвът едва не се сбили; Гамбие ги упражнявал за общия номер, но този път старата вражда между двете животни избухнала и ако не били там гледачите с прътовете, щяла да се лее кръв. Хората от осмицата разговаряха за ненавистта, която цари между някои хищници, и Буреш изведнъж и спомни, че за това има прочута поема. И той се изправи и започна звучно да декламира:

Хержман от Бубно беше юнак,
майстор прочут при двора на краля...

   Патетичната му декламация предизвика най-напред снизходителна усмивка, но изведнъж всички станаха сериозни и заследиха поетичния разказ с професионален интерес:

Хержман, страх не познал до днес,
но истинския лов на прагът,
язди сам през мрачния лес
и зверовете от него бягат.

пантерата гонейки, той
отдалечи се от свойта свита;
коня му спира в непокой,
шум и до Хержман вече долита.

Бързо пришпорва коня натам,
който, обзет от ужас, цвили,
стига и вижда: лъв се бори сам
с два тигъра във бой непосилен.

„На един срещу двама помогни!” –
казва и копието си хваща,
преди да го зърнат, отстрани
в единия тигър го запраща.

Скача от коня за люта сеч,
ала преди да е докоснал
другия тигър с тежък меч,
с лапа лъвът го беше проснал.

Става, отърсва грива той,
целия в кървави пръски свети;
благодарен на защитника свой,
легна му укротен в нозете.

   На това място Малина се размърда. Имаше навярно някакво възражение, но почака да види какво ще стане накрая. Всички изслушаха как Хержман превързал лъва и как той вървял подире му чак до градските порти и как после живели в Чехия, докато рицарят починал и лъвът „страхотно ревял, от жал не ял, не пил, на третия ден умрял”.
   – Е, Хонзо, хубаво ни го каза – похвали Малина буреш, – но мене не ми се вярва, че лъвът е легнал в краката му. Всичко може, но това – не.
   – А защо пък не? – защитаваше Буреш въображението на Симеон Махачек. – От благодарност...
   – Не е легнал – завъртя глава Малина. – То се знае, че няма да зареже току-така тигъра. Щом лъвът има плячка, слага върху нея лапа и ръмжи или реве. А после я захапва със зъби, дърпа я насам-натам, влачи я и все ръмжи. Ти там, в това стихотворение, прибави, че влачил тигъра насам-натам из старата гора и ревял. Това е, което липсва.
   – И още нещо – подчерта Керхолец. – Той не би легнал в краката му. Ако е бил наистина укротен, както Буреш казва, най-многото да потърка глава о тялото му.
   – Е, колкото за това – намеси се Восатка с необичайния интерес на познавач, – то и Корина също ляга пред Гамбие.
   – Да, лъвицата, да – държеше на своето Керхолец, – но ляга по гръб, а не в краката му.
   – А бе то и самецът понякога ляга пред домтьора – забеляза Малина, – и лъв може да направи това, само че стар и ленив.
   – Да, ама такъв стар ленивец не би се бил с тигри – твърдеше Керхолец, – той ще изреве и ще избяга. Казвам ви, че е била лъвица.
   – Но, приятели – отново защищаваше стихотворението Буреш, – представете си, че е било от благодарност, задето този Хержман от Бубно му е спасил живота и превързал раните!
   – Такива работи стават – поклати глава Малина. – Лъвовете помнят добрината. Един път домтьора Червинка имаше млада лъвица, казваше се Клеопатра. Тя се разболя от пневмония и той от страх да не му умре я взе при себе си в кревата и така се грижеше за нея, че тя оздравя. А Клеопатра му беше благодарна чак до края на живота си и щом се появеше, заставаше на задните си крака, прегръщаше го и му лижеше лицето.
   – Е, виждате ли – обърна се Керхолец към другите, – все пак това е била лъвица и му е лижела лицето, а не е лягала в краката му!
   – С една дума, Хонзо – ухили се сержант Восатка, – не ти остава друго, освен да преработиш това кралско произведение така, че най-напред лъвът да омете с тигъра старата гора, а после да се превърне в лъвица, която да олиже прелестното лице на твоя Хержман от Бубно.
   – Това не става – скромно се намеси татко Карас, – нали ще го събори.
   – Тогава ще стане обратното – съгласи се с него Восатка, – тогава рицарят Хержман ще легне в краката на лъвицата.
   При този обрат в компетентния разбор на поемата дори и Буреш трябваше да се разсмее. Но спорът остана нерешен, тъй като Малина каза, че рицарят нямало да падне, защото когато лъвът стои на задните си крака, това е неговата най-слаба позиция и тогава човек може и да се бори с него, ако го държи далече от себе си. После известно време разсъждаваха върху стиха „не ял, не пил, на третия ден умрял”. Едни бяха на мнение, че ако лъвът получел десет либри хубаво конско месо както тук в цирка – нямало да издържи и щял да започне да яде, други пък смятаха, че без храна можел да мине, но без вода – не. Като най-голям авторитет Малина заяви, че текстът е правилен, защото лъвът, когато е разтревожен или опечален, не яде и не пие, и остава само въпросът може ли да умре още на третия ден.
   – Тогава той е трябвало да има и някаква болест – реши Малина, – може да се е простудил на погребението. Съвсем здраво животно живее по-дълго, но ако е страдал от нещо – тогава е възможно, лъвът може да умре и за два дни.
   Изглежда, че след тези забележки поемата бе окончателно одобрена, но татко Карас все още имаше някакво съмнение. Как било там със спътника и със старея. Буреш трябваше известно време да напряга паметта си, докато най-после отново издекламира това място.

Винаги редом до него бил,
този му спътник изглеждал дивно.
Дошли си, щом стареят вестил
посланието си градивно.

   – Точно това е, което не разбирам – кимна Карас, – как така стареят е градил посланието. Градил го е с тухли, или как?
   Зидарският проблем в стихотворението изведнъж се изпречи като загадка пред всички.
   – Но това е поетически казано – заяви Буреш, след като помисли малко, – „градивно” е употребено заради римата с „дивно”.
   Останалите го погледнаха недоверчиво и заявиха, че така не може; какви са тези поети, щом като само заради една рима „градят” посланието; та тогава те могат всичко да си измислят, тогава тук може изобщо да не е ставало дума за лъв, а за някоя простреляна маймуна и Хержман от Бубно да е бил в действителност някой си Франта от Холешовице.
   – А бе аз познавах един Хержман от Бубно – каза Малина, – фамилното му име беше Полачек и ни снабдяваше с овес, сено и слама, когато бяхме в Прага.
   – Щом като се е казвал Полачек – забеляза Буреш, – тогава не е бил от Бубно.
   – Ами, беше – държеше на своето Малина, – ти ще ми кажеш, та аз съм ходил при него през брода под Щванице. И точно на другия бряг беше Бубно и там Хержман Полачек имаше склад.
   – Това е било Бубни (квартал в Прага), а не Бубно, хитрецо – изсмя се Буреш. – Тука става дума за стария дворянски род Бубно на Йелени...
   – А, значи, така – каза успокоен татко Карас, – а пък аз си помислих, че става дума за барабан, с който се ходи на лов за елени (игра на думи – bubeň на чешки означава барабан, jelen – елен). А що се отнася до посланието, няма що – сигурно са градили това послание. Какви ли не работи са ставали някога.
   С тази общо призната истина поемата най-после беше одобрена и се реши, че вече е време да спят. Само Буреш не беше доволен, защото със забележките си те унищожиха цялото естетическо въздействие...

   по Едуард Бас ~ Цирк Хумберто / още

mistake me for a snake

- Утопия

…На 6 Юли 1535 г. Томас Мор, бивш канцлер на Англия, със вдигната гордо глава сам се изкачил на ешафода, разменил шеговити думи с кралския палач и сложил главата си върху дънера, за да бъде отсечена, по обвинения във предателство и измяна. Твърди се, че кралят бил готов да го пощади, но той със ирония отхвърлил направените му предложения. Така завършва животът на даровития хуманист и автор на една от най-прочутите и най-привлекателни от всички социални утопии през вековете, роден в Лондон на 7 Февруари 1478 г. / канонизиран от Папа Пий XI - 19 Май 1935

…следва, по Utopia на Thomas More : превод от латински Александър Милев, 1984 изд. Народна Култура

…„Да предположим, че съм при френския крал и участвувам в неговия съвет. На едно от най-секретните заседания под председателството на самия крал в кръга на най-умните люде разпалено се разисква по какъв начин и с какви машинации кралят може да задържи Милано и да присъедини към себе си онзи, склонен към отделяне Неапол, после се разисква как може да разруши Венеция и да се подчини цяла Италия, да покори под своя власт Фландрия, Брабант и най-после цяла Бургундия, а освен тях още и други народи, до чиито царства той отдавна напада мислено. И ето изведнъж един съветник предлага да се сключи мир с венецианците за толкова време, колкото да бъде изгоден за краля. Той сам да им съобщи своите планове и дори да остави част от плячката си при тях, за да я получи обратно, след като работата бъде свършена според уговореното. Друг съветник предлага да се сключи мирен съюз с германците, трети пък да бъдат умилостивени швейцарците с пари, четвърти говори, че божествената воля на негово императорско величество трябва да бъде умилостивена със злато като жертвено приношение; пети намира за добре да се уредят работите с царя на арагонците и да му се остъпи като залог за мира Наварското царство, което не му принадлежи; шести мисли, че кралят на Кастилия трябва да бъде подмамен с някаква надежда за роднинство чрез брак и че някои от неговите придворни трябва да привлечем на своя страна чрез редовна ежегодна заплата. Най-трудният въпрос е как да се постъпи с Англия. Във всеки случай трябва да се преговаря с нея за мир и трябва да се заздравява 1 винаги неразрушим съюз чрез най-здрави връзки; да наричаме англичаните приятели, но да ги подозираме като неприятели на Франция. Затова трябва да държим винаги готови на позиция шотландците, като ги имаме всякога предвид за евентуален случай и веднага да ги насочим срещу англичаните, ако само малко се раздвижат. Освен това трябва да покровителстваме тайно - за открито пречат договорите - някой знатен изгнаник, който твърди, че английското кралство му принадлежи, и по този начин да държи като в шах подозрителния за Франция крал. Ако при тая напрегната обстановка, казвам, след като толкова отлични мъже в надпревара дадоха своите съвети за война, ако се вдигна аз, незначителен човечец, и предложа да се обърнат платната обратно, да посъветвам, че трябва да изоставим Италия и да кажа, че трябва да си седим у дома, че самото френско царство е достатъчно голямо, та да може успешно да се управлява от един човек и затова кралят не трябва да мисли за присъединяване към кралството си на нови земи. След това как биха погледнали на мене, ако предложа на вниманието им решенията на ахорийците, народ на югоизток от острова на утопийците. Тогава те водили война, за да завладеят друго царство на своя крал, за което той претендирал, че трябвало да владее поради древно съседство и поради наследство...
…Когато обаче придобили това царство, ахорийците разбрали, че ще се наложи не по-малко труд да го задържат, отколкото са положили да го завладеят. Постоянно се пръскали семена и на вътрешна война или на нападения извън границите. Затова трябвало постоянно или да воюват против покорените, или заради тях. Така те нямали никога и никаква възможност да разпуснат войската си. А между това те самите били предмет на пълно ограбване, парите им изтичали извън границите, проливали кръвта си за чужда нищожна слава, мирът не укрепвал, в собствената им държава нравите се покварявали поради войната; дълбоко се просмуквала страстта за грабеж, дързостта се засилвала поради убийствата и законите никак не били зачитани. Кралят пък, разкъсван от грижата за две кралства, не можел да отдели достатъчно внимание на нито едно от тях (следователно бил непълноценен като такъв). Затова ахорийците, като не виждали никакъв край на тия толкова големи злини, взели решение и предложили най-любезно на своя крал да задържи едно от двете кралства, понеже за двете не му стигали сили. Те заявили, че са твърде много, за да бъдат удовлетворявани от половин крал, когато никой не би се съгласил охотно да има дори един мулетар общо с някого. Така оня добър владетел бил принуден да се задоволи само със старото си царство, а новото отстъпил на един от приятелите си, който пък след малко време бил изгонен...
…Освен това, ако посочех на краля, как всички тия военни усилия, от които биха се объркали толкова народи заради него, след като изчерпят неговите съкровища и разорят народа му, ще свършат по игра на съдбата без резултат... и ако бих го посъветвал да се грижи за наследеното от дедите си кралство, колкото може да го благоустроява и да го направи възможно най-щастливо, да обича своите поданици и да бъде обичан от тях, да живее с всичките в пълно разбирателство и да ги управлява с любов, а да остави другите кралства да си живеят спокойно, че за него е достатъчно и предостатъчно това, което има, въобразяваш ли си, драги Мор, по какъв начин би била приета една такава реч?
…- Без съмнение, не ще бъде приета много благосклонно, отвърнах аз.
…- Нека продължим, продума Рафаел. Да допуснем, че съветниците на някой крал обсъждат и обмислят с него средствата, с които той би могъл да натрупа богатства. Един го съветва да повишава стойността на монетата, когато трябва да плаща с пари, а да понижава под нормата стойността й, когато трябва на него да се плащат дългове, за да заплаща голяма сума с малко пари и за малка сума да получи голяма. Друг го подтиква да се преструва, че се готви за война и под тоя предлог да събира пари, а след като ги получи, да сключи мир с тържествени религиозни церемонии. По този начин ще се създаде пред очите на народеца впечатление, че благочестивият крал без съмнение е милостив и щади народната кръв (но същевременно е дал своята лепта в усилване подготовката материално). Трети пък му наблъсква ума в някакви древни закони, проядени вече от червеи и овехтели от продължително неприлагане. Тъй като никой не ги помни вече, всички са ги нарушили. Затова кралят да разпореди да се наложат глоби за тези нарушения. Това ще бъде най-богатият и най-почитаният доход, понеже ще носи външния знак на законност. Кралят бива съветван от четвърти да въведе тежки глоби за много такива забрани, които не са от полза за народа. После да се съгласи да получи дял от парите на ония, чиито интереси засяга тази наредба. По този начин ще заслужи благодарност от страна на народа и ще получи двойна изгода: ще бъдат наказани само тия, които са били въвлечени в тая мрежа от алчността си за печалба, а предобрият крал ще изглежда, че продава привилегии на другите твърде скъпо, като неохотно отстъпва на частно лице нещо против интересите на народа, и то срещу висока цена...
…Пети убеждава краля да привлече на своя страна съдиите, за да поддържат във всяко дело кралското право. Освен това понякога те трябва да бъдат викани в двореца и заставяни да разглежда делата в присъствието на краля. Тогава нито едно кралско дело не ще бъде толкова очевидно несправедливо, та някой от съдиите да не намери някаква пукнатина, през която да може да се промъкне всяко извъртане на закона, било от усърдие да се противоречи, било от срам да се повторят едни и същи неща, или от желание да се осигури благоволението на владетеля. Така при несъгласие на съдиите делото съвсем явно вече ще бъде разисквано, истината ще стане предмет на спор и се дава удобен случай на краля да изтълкува закона в своя полза. Другите ще се присъединят към него било от срам, било от страх. Така без всяко смущение се дава съвсем законна форма на решението от името на съда. Никога не липсва повод да се гласува в полза на краля. За това е достатъчно да бъде на негова страна или справедливостта, или думите на закона, или неясният смисъл на документа, или това, което в очите на благочестивите съдии стои над законите – неоспоримите прерогативи на краля. Всички са единодушни и одобряват изказаната мисъл от Крас: «За управник, който трябва да издържа войска, никакво количество злато не е достатъчно». Освен това те са убедени, че кралят не върши нищо несправедливо, дори да има за това най-голямо желание. Имуществото на всички принадлежи на него, както и самите хора. Те имат само толкова собствен имот, колкото милостивостта на краля не е благоволила да отнеме. За краля е от значение тая собственост да бъде по възможност по-малка, защото сигурността на властта му е изградена върху невъзможността на народът му да се радва на богатство и свобода. Богатите и свободни люде търпеливо понасят жестоките и несправедливи заповеди. А бедността и нуждата подтискат смелостта на духа, правят хората търпеливи и лишават угнетените от възвишени помисли за бунт...
…Какво би станало, ако при това положение аз стана отново и почна да доказвам, че всички тия съвети към краля са безчестни и гибелни, че неговата чест и безопасност (еднакво) почиват по-скоро в богатството на народа, отколкото в неговото собствено; ако открито заявя, че хората избират краля заради себе си, а не заради самия него, т.е. чрез неговата грижа и усърдие те да живеят удобно и да бъдат запазени от неправди, че кралят трябва да се грижи повече за това, как да бъде полезен на народа си, отколкото за себе си; че неговото задължение е като на добрия пастир, който трябва да се грижи, щом като е овчар, за паша на овците, а не за себе си; ако наистина съветниците смятат, че бедността е защита на мира, това показва, че те напълно се заблуждават! Наистина, къде човек може да намери повече спорове, отколкото при бедните? Кой по-усърдно ще се стреми към държавен преврат от този, на когото не харесва съществуващият начин на живот? Кой най-после с надежда за припечелване на нещо отнякъде ще се стреми по-дръзновено да бъде всичко докарано в безредие освен този, който вече няма нищо, което може да загуби? И ако някой крал е до такава степен мразен и ненавиждан от своите поданици, че може да ги държи в подчинение само с обиди, грабежи и конфискации и ги докара до просия, за него ще бъде по-добре да се откаже от кралството си, вместо да го запазва с такива средства, при които дори ако запази титлата си на владетел, губи своето величие. Не подхожда на кралското достойнство да владее над бедняци, а по-скоро над богати и щастливи граждани. На същото мнение е бил и Фабриций, мъж с възвишен и благороден ум, когато отговорил, че предпочита да управлява богати, вместо той сам да бъде богат. Ако наистина само един човек тъне в наслади и удоволствия, а всички други около него плачат и ридаят, това означава, че той е пазач на затвор, а не на кралство. Както с пълно право се признава за съвсем неопитен оня лекар, който, докато лекува една болест, причинява друга, така също трябва да признае, че не умее да управлява свободни люде този, който знае да ръководи живота на другите само като им отнема средствата за живот. Той трябва да се откаже от своето бездействие и гордост, защото с тия пороци ще направи собствения му народ или да го намрази, или да го презира. Той трябва да живее със собствени средства, без да причинява на някого вреда, да съобразява своите разходи с доходите си, да обуздава злодеянията и по-скоро да ги предотвратява с правилни съвети, а не да съдействува да нарастват и след това да ги наказва. Не трябва необмислено да възстановява остарелите закони, които вече са отменени от обичая, особено пък такива, които са били отдавна забравени и никога не са били желани. Никога под предлог за някакво провинение да не взима нищо като глоба, което съдията не би позволил на частно лице да вземе, понеже ще бъде несправедливо и измамно...
…Дори аз бих могъл най-после да предложа на съветниците и закона на макарийците, които не са далеч от Утопия. Техният цар, след като принася тържествено жертвоприношение, в първия ден на своето стъпване на престола дава клетвено обещание, че няма да има никога в държавното съкровище повече от хиляда фунта злато или сребро, което да е равно по стойността на това злато. Разказва се, че този закон бил създаден от един много добър цар, който се грижел повече за благото на родината, отколкото за своето богатство. Този закон трябвало да бъде пречка за натрупване на толкова голямо богатство от страна на държавния глава, че да не се почувствува липса на пари сред народа. Царят виждал, че това богатство е достатъчно, за да се противопостави с оръжие на бунтовници в царството или на вражески нападения срещу царството му, но то няма да бъде достатъчно, за да му вдъхне смелост да напада чужди царства. Това било и главната причина за издаването на закона. Освен това има и още две причини за създаването на тоя закон. Според мнението на същия цар, законът цели да не се появи липса на пари за всекидневна размяна на гражданите, а тъй като трябва да връща всичко, което постъпи в съкровището свръх определения законен размер, той решава да не търси повод за неправда. Такъв цар е ужас за лошите и бива обичан от добрите. Ако всичко това аз кажех пред хората в съвета, които имат напълно противоположни схващания, нямаше ли да изпадна в положението на проповедник пред глухи?
…- Без съмнение, отговорих аз. Дори щеше да изпаднеш в положението на проповедник пред напълно глухи. Бога ми, аз не се учудвам и ми се струва да си кажа право, че не трябва да се говорят такива речи и да се дават такива съвети, за да може човек да е сигурен, че няма да бъдат приети. Каква полза може да има или по какъв начин може да проникне тази тъй непривична мисъл до сърцето на тези, чиято душа е завладяло и там се е заселило здраво съвсем противоположно убеждение? Тази схоластична философия няма да бъде неприятна в интимен разговор сред приятели. Но в съвета на господари, гдето се обсъждат важни и авторитетни въпроси, за такива разговори няма място.
…- Това е същото, възрази Рафаел, което казах: при владетелите няма място за философията.”

- and I try and I try and I try...

..A philosopher went into a closet for ten years to contemplate the question, What is life? When he came out, he went into the street and met an old colleague, who asked him where in heaven's name he had been all those years.
.."In a closet," he repied. "I wanted to know what life really is."
.."And... have you found an answer?"
.."Yes," he replied. "I think it can best be expressed by saying that life is like a bridge."
.."That's all well and good," replied wistfuly the colleage, "but... can you be a little more explicit? Can you tell me how life is like a bridge?"
.."Oh," replied the philosopher after some thought, "maybe you're right. Perhaps life is not like a bridge."

---

Някъде по света и сега тътне буря...

« Откровението идва от дребните, а не от значителните неща. Значителните
неща са свързани винаги с драматични жестове и изкушението да излъжеш… »

..следва: с корекции по Триумфалната арка на Ерих Мария Ремарк

..– Вчера идвах...
..– Идва ли? – Равик не мръдна.
..– Да.
..Той помълча. Изведнъж нещо в него се прекърши. Какво дете е бил! Да чака или да не чака? Глупава комедия с човек, който не прави комедии.
..– Нямаше те...
..– Да, нямаше ме.
..– Знам, че не трябва да питам къде си бил.
..– Да.
..Тя се освободи от прегръдката му и каза с променен тон:
..– Искам да се окъпя. Студено ми е. Мога ли по това време? Или ще разбудя целия хотел?
..– Не разпитвай за последиците, ако искаш да успееш – усмихна се Равик. – Иначе никога няма да успееш.
..– Правилно.
..Тя отиде в банята и пусна водата. Равик седна до прозореца и извади кутия цигари. Над покривите навън сияеха червеникавите отражения на града, над който снегът тихо се сипеше. Едно такси изрева на улицата. Хризантемите се белееха на пода. На дивана имаше вестник. Донесъл го бе вчера. Безредици по чехословашката граница. Сражения в Китай. Ултиматум. Свалено правителство. Той взе вестника и го бутна под цветята.

..Жоан излезе от банята. Беше топла и клекна на пода, сред цветята, до него.
..– Къде беше нощес? – попита тя.
..– Наистина ли искаш да знаеш? – попита, като й подаде цигара.
. – Да.
..Малко се поколеба и после допълни:
..– Бях тук и те чаках. Но помислих, че няма да дойдеш и затова излязох.
..Жоан бе изпълнена с очакване. Цигарата й светна и угасна отново в тъмнината.
..– Това е всичко – каза Равик.
..– И после отиде да пийнеш нещо?
..– Да...
..Жоан се обърна и го погледна.
..– Равик – попита тя, – затова ли излезе наистина?
..– Да.
..Тя сложи ръце на коленете му. През халата почувства топлината й, нейната {…} и изведнъж му се стори, че са принадлежали отдавна един на друг и че Жоан се е върнала отново при него.
..– Аз идвам при теб всяка вечер, Равик. Нима не знаеше снощи, че ще дойда. Или излезе, защото не искаше да ме видиш?
..– Не.
..– Можеш спокойно да ми кажеш, когато не искаш вече да ме виждаш.
..– Щях да ти кажа.
..– Не беше ли това причината?
..– Не, наистина не беше.
..– Тогава съм щастлива.
..– Какво каза? – попита Равик, като я погледна.
..– Щастлива съм – повтори тя.
..Той замълча известно време. После запита:
..– Знаеш ли какво говориш?
..– Да.
..Бледото сияние отвън се отразяваше в очите й.
..– Такива работи не се казват толкова леко, Жоан.
..– Не го казах леко.
..– Щастие! – каза Равик. – Къде започва и къде свършва то?
..Кракът му докосна хризантемите. „Щастие – помисли той. – Сините хоризонти на младостта, златистото равновесие на живота. Щастие! Господи, къде е сега то?”
..– То започва и свършва с теб – каза Жоан. – Много просто.
..– Остава да ми кажеш, че ме обичаш.
..Той махна с ръка.
..– Та ти почти не ме познаваш.
..– Какво общо има това с любовта?
..– Много нещо. Любовта значи да искаш да остарееш с някого.
..– Не съм чувала такова нещо. Но любов значи да не можеш да живееш без някого.
..– Къде е бутилката? – попита Равик.
..– На масата. Ще ти я донеса. Не ставай.
..Тя донесе бутилката заедно с една чаша и я остави на пода до цветята. После продължи:
..– Знам, че не ме обичаш.
..– Тогава знаеш повече от мене...
..Тя вдигна бързо глава. И добави:
..– Но ще ме обикнеш.
..– Чудесно. Да пием тогава!
..– Почакай!
..Тя наля чашата и я изпи. После отново я напълни и му я подаде. Той я взе и я задържа за миг. „Не е вярно – помисли той. – Полусън в бавно гаснещата нощ. Как могат да бъдат верни думите, казани в тъмнина? Искрените слова искат много светлина.”
..– Откъде знаеш? – запита той.
..– Защото те обичам.
..„Как само борави с тази дума! – помисли Равик. – Без много да се колебае, като с празна чиния. Слага нещо там и го нарича любов. Какво се крие зад нея? Страх от самотата, стремеж към силни изживявания, към по-голяма самоизява или може би търсене блясъка на собствените хрумвания... Но кой знае всъщност истината? Нима това, което казах – че любовта е желание да остарееш с някого, – не е най-голямата глупост? Не е ли много по-павилна нейната спонтанност? Защо стоя аз тук в тая зимна нощ, отвсякъде ме дебне война, а аз цепя думите на две? Защо се съпротивявам, вместо да се хвърля, без много да мисля, в тая любов?”
..– Защо се противиш? – попита Жоан.
..– Какво?
..– Защо се противиш? – повтори тя.
..– Не се противя. Пък и на какво?
..– Не знам. В теб има нещо затворено, до което не допускаш никога и нищо.
..– Хайде да изпием още по една чаша – предложи Равик.
..– Аз съм щастлива и искам и ти да бъдеш щастлив. Много съм щастлива. С теб се събуждам и с теб заспивам. Не ме интересува нищо друго. Когато мисля за нас двамата, всичко ми изглежда като сън, изпълнен с музика, в който от време на време нахлуват хора, разговарят и изчезват, но музиката винаги остава. Да, остава.
..„Само преди няколко седмици ти беше нещастна – помисли Равик – и не ме познаваше. Как можа да дойде толкова бързо щастието?” Той изпи чашата с калвадос. И попита:
..– Често ли си щастлива?
..– Не.
..– Само понякога. Кога почувствува за последен път, че всичко е сън?
..– Защо ме питаш?
..– Просто за да кажа нещо. Нямам причина иначе.
..– Вече го забравих, а и не ме интересува. Тогава всичко беше съвсем различно.
..– Винаги е различно.
..Тя се усмихна. Лицето й бе светло и открито като цвете, широко отворило листа.
..– Преди две години – каза тя. – Но не трая дълго. В Милано.
..– Сама ли беше тогава?
..– Не. Бях с човек, който беше нещастен, ревнив и не ме разбираше. {…} Той не можеше да разбере, че вече не го обичах.
..– Никой не разбира това.
..– Не, ти би разбрал. Аз винаги ще те обичам. Ти си друг, а и отношенията ни са съвсем различни... Той искаше да ме убие. – Тя се разсмя. – Мъжете искат винаги да ни убият. Няколко месеца по-късно другият искаше също да ме убие. Но никога не го правят. Ти никога няма да искаш да ме убиеш.
..– Най-много с калвадос – каза Равик. – Я ми подай бутилката! Разговорът започна да става по-човешки, слава богу. Като те слушах преди малко, се изплаших.
..– Защото те обичам ли?
..– Няма да подновяваме този разговор. Прилича ми на разходка с фрак и перука. Заедно сме – но кой знае колко ще продължи? Заедно сме и – това е достатъчно. За какво са ни тези етикети?
..– Това „кой знае колко ще продължи” не ми харесва. Това все пак са само думи. Ти няма да ме напуснеш. И това са само думи, разбира се, знаеш много добре.
..– Разбира се. Напускал ли те е някога човек, когото си обичала?
..– Да – погледна го тя. – Единият винаги напуска другия. Понякога другият е по-бърз.
..– Какво правиш тогава?
..– Какво ли не! – Тя взе чашата от ръцете му и я изпи. – Какво ли не! Но нищо не помага. Бях ужасно нещастна.
..– За дълго ли?
..– Една седмица.
..– Не е много.
..– Цяла вечност е, ако човек е наистина нещастен. Толкова страдах с всяка частица от съществото си, че всичко изчезна само за една седмица. Косите, кожата, леглото и дрехите ми дори бяха нещастни. Нещастието ме бе така завладяло, че нищо наоколо не съществуваше за мен. А когато всичко друго престане да съществува и нещастието престава да е нещастие – защото няма с какво да се сравни; тогава настъпва пълно изтощение. След това всичко минава. И човек заживява постепенно нов живот.
..Жоан целуна ръката му. Той усети меките предпазливи устни.
..– За какво мислиш? – попита.
..– За нищо. Само за това, че си ужасно невинна. Съвсем покварена и съвсем непокварена. А това е най-опасното нещо на този свят. Дай ми пак чашата. Искам да пия за моя приятел Морозов, познавача на човешки сърца.
..– Не обичам Морозов, не може ли да пием за нещо друго?
..– Няма да го обичаш, разбира се. Той вижда всичко. Да пием за теб тогава.
..– За мен ли?
..– Да, за теб...
..– Аз не съм опасна – каза Жоан. – Намирам се в опасност, но не съм опасна.
..– Обстоятелството, че мислиш по тоя въпрос, крие вече само по себе си опасност. Нищо няма да ти се случи. Наздраве!
..– Наздраве! Но ти не ме разбираш.
..– Защо да се мъчим да се разбираме? От това се раждат всички недоразумения на света. Дай ми бутилката.
..– Прекалено много пиеш. Защо?
..– Слушай, Жоан – каза Равик, – ще дойде ден, когато ще кажеш: „Прекалено много пиеш!” и ще мислиш, че ми желаеш само доброто. А в действителнност ще искаш само да спреш разходките ми в области, където не можеш да ме следиш. Наздраве! Днес ние празнуваме. Славно се отървахме от разчувстването, което е надвиснало като черен облак. Наздраве!
..Усети как тя трепна. После се изправи. Облегна се с ръце на пода и го погледна. Очите й бяха широко отворени, хавлията се бе плъзнала по раменете й, косите й бяха разпилени по тила; приличаше в тъмнината на млада лъвица.
..– Знам – каза спокойно тя, – че ми се смееш, но ми е все едно. Аз чувствувам, че живея; чувствувам го с цялото си същество, дишането ми не е същото, сънят ми вече не е мъртвешки, ставите ми имат отново цел, ръцете ми не са празни и за мене е съвсем безразлично какво мислиш или какво казваш; аз летя, тичам, потапям се в тоя живот, без много да мисля, щастлива съм, нито се колебая, нито се страхувам да заявя това, дори и да ми се смееш и подиграваш.
..Равик помълча. После каза:
..– Не се подигравам на теб, Жоан, а на себе си...
..Тя се наведе към него.
..– Защо? В подсъзнанието ти има нещо, което се съпротивява. Защо?
..– Нищо не се съпротивява. Аз просто съм по-бавен от теб.
..– Не е само това – поклати тя глава. – Има нещо, което обича самотата. Чувствувам го. Някаква преграда.
..– Няма никаква преграда. Това са само петнадесетте години, прекарани повече от теб на този свят. Животът не на всеки човек напомня собствен дом, който можеш да украсяваш богато с мебелировката на спомените. Някои хора живеят в хотели. В различни хотели. Годините се затварят зад тях като хотелски врати и им оставят само малко смелост, но ни капка съжаление.
..Жоан не отговори. Равик не разбра дали го бе чула. Погледна през прозореца и усети как в жилите му се разлива силната топлина на калвадоса. Ударите на пулса заглъхнаха и изведнъж настана покой, вечната картечница на времето най-после замълча. Червената луна се извиси над покривите като кубе на джамия и заплува между облаците, а земята потъна под сипещия се сняг.
..– Знам – каза Жоан, обгърнала с ръце коленете си и облегнала брадичка на тях, – че е глупаво да ти разправям миналото си. Мога да мълча или да излъжа, но не искам. Защо да не ти разправя всичко за себе си? Какъв смисъл има да се опитвам да украсявам живота си? Бих го показала още по-лош, защото сега го намирам смешен. Не го разбирам вече и нямам нищо против ти да се надсмиваш и на него, и на мене.
..Равик я погледна. Колената й бяха притиснали големите бели хризантеми върху вестника, който беше пъхнал под тях. „Странна нощ – помисли той. – Някъде стрелят, преследват, затварят, измъчват и убиват хора, един кът на мирната земя е нападнат, хората се прибират спокойно да спят, аз стоя тук с една жена с бледи хризантеми и бутилка калвадос, докато сянката на любовта се издига потръпваща, самотна странна, тъжна, прокудена от спокойните градини на миналото, свенлива, плаха и бегла, сякаш няма никакви права...”
..– Жоан – каза после бавно, с намерение да каже нещо съвсем друго, – много е хубаво, че си тук.
..Тя го погледна. Той взе ръцете й.
..– Знаеш ли какво значи това? Повече, отколкото хиляди други думи.
..Жоан кимна. Очите й се просълзиха внезапно:
..– Знам, че не значи нищо.
..– Не е вярно – отговори Равик, макар да знаеше, че е права.
..– Да, абсолютно нищо. Трябва да ме обичаш, мили. Това е всичко.
..Той не отговори.
..– Трябва да ме обичаш – повтори те. – Иначе съм загубена.
..„Загубена... – помисли си Равик. – Колко леко само го каза! Този, който е истински загубен, не говори.”

------

..– Освен това бих могла да помисля, че вече си ми се наситил и мислиш как да ме напуснеш.
..Равик я погледна със сдържана нежност.
..– Никога не трябва да мислиш така, Жоан. Когато работите стигнат дотам, ти ще ме напуснеш първа, а не аз. Това поне е сигурно.
..Тя остави с рязко движение чашата си.
..– Каква глупост! Никога няма да те оставя! Защо искаш да ми втълпиш това?
..„Тия очи! – помисли си Равик. – Като че искри просветват в тях. Меки, червеникави искри.”
..– Нищо не искам да ти втълпявам, Жоан. Ще ти разкажа само приказката за вълната и скалата. Тя е стара. Много по-стара от нас. Слушай сега. Имало едно време една вълна, влюбена в една скала някъде в морето. Да речем в залива на Капри. Тя се пенела и мятала около скалата, целувала я денонощно, прегръщала я с белите си ръце, въздишала, плачела и я молела да тръгне с нея. Обичала я, обожавала я, но заедно с това и бавно я подкопавала, докато един ден напълно подкопаната скала отстъпила и паднала в обятията й.
..Той отпи от калвадоса.
..– И после? – попита Жоан.
..– После нямало вече никаква скала, с която вълната да може да си играе, да я обича, да бленува за нея. Скалата се превърнала в един каменен къс, който потънал завинаги на морското дъно. Вълната била съкрушена, отчаяна и потърсила нова скала.
..– А по-нататък? – погледна го подозрително Жоан. – Какво значи това? Скалата би трябвало да си остане скала.
..– Така казват вълните. Но подвижните неща са по-силни от неподвижните. Водата е по-силна от скалите.

- and so it is, each day...

...Terry Pratchett - Night Watch © 2002, Doubleday

...Ваймс пак се качи на барикадата. Градът зад нея отново бе притьмнял, само тук-там се процеждаше светлина през затворен капак на прозорец. В сравнение с тази гледка улиците на Републиката бяха облени в светлина.
...Магазините отвъд щяха да чакат след няколко часа доставки, които нямаше да получат. Властите не можеха да изтърпят това. И в най-добрите времена град като Анкх-Морпорк е само на две хранения от пълния хаос.
...Всеки ден може би стотина крави умираха за Анкх-Морпорк. Както и стадо овце, една кочина свине и само боговете знаеха колко патици, кокошки и гъски. Ами брашното? Бе дочул, че употребяват по осемдесет тона заедно с горе-долу същото количество картофи и двайсетина тона херинга. Не толкова искаше да знае тези факти, но започнеш ли да разплиташ вечните задръствания по улиците, няма как да не ти ги поднесат.
...Всеки ден за този град се снасяха четирийсет хиляди яйца. Всеки ден стотици, не – хиляди каруци, кораби и шлепове се стичаха към града с риба, мед, стриди, маслини, змиорки и омари. И като се замислеше за конете, теглещи всичко това, за вятърните мелници… както и за докарваните всеки ден вълна, платове, тютюн, подправки, руди, дървесина, сирене, въглища, мас, лой, сено – ВСЕКИ ПРОКЛЕТ ДЕН…
...И то сега. Във времето, от което се пренесе, градът беше двойно по-голям…
...Върху тъмния екран на нощта Ваймс си представи Анкх-Морпорк. Не град, а процес, тежест върху света, която изкривяваше земите на хиляда километра оттук. Хора, които никога нямаше да го зърнат през живота си, въпреки това прекарваха живота си в работа за града. Хиляди и хиляди зелен декари бяха част от него, горите – също. Той засмукваше и поглъщаше…
...…и даваше в замяна тор от оборите си, сажди от комините си, стомана, тигани и всички инструменти, с които се произвежда храната. Също храни, мода, идеи, интересни пороци, песни и знания, а и нещо, което, видяно на подходящо осветление, можеше да се нарече цивилизация. Ето какво означаше цивилизацията – градът.
...Дали още някой наоколо мислеше за това?
...Много от стоките пристигаха през Лучената порта и Тромавата порта, в момента принадлежащи на Републиката и здраво залостени. Пред тях непременно имаше военни постове. И в момента към тях пътуваха каруци, които щяха да намерят портите затворени. Само че каквото и да става в политита, яйцата се излюпват, млякото вкисва, доведените стада животни имат нужда от място и вода, а къде да ги намерят? Щяха ли военните да се справят? И как? Докато каруците трополят, другите отзад им запречват пътя, прасетата се разбягват, а пастирите се разотиват?
...Дали някоя важна особа мислеше за това? Изведнъж машината започваше да буксува, но Уайндър и съучастниците му не мислеха за нея, а за пари. Месото и млякото им се донасяха от слугите. Всичко просто се случваше.
...Ваймс осъзна, че Ветинари мислеше за това непрекъснато. Онзи Анкх-Морпорк, в който живееше, беше двойно по-голям и четири пъти по-уязвим. Ветинари би казал, че малките колелца трябва да се въртят, за да работи машината.

- не можех да откъсна очите си от теб...

..по Владимир Г. Короленко – Слепият музикант © „Художественная литература” Москва, 1953-54

..{…} Но изведнъж тя освободи ръката си и слепият отново се учуди: девойката се смееше.
..– Колко съм глупава! Защо ли пък плача?
..Тя избърса очите си и след това заговори с развълнуван и ласкав глас:
..– Не, нека бъдем справедливи: и двамата са добри!... И това, което говореше той сега, е хубаво. Но нали то не се отнася за всички.
..– За всички, които могат – каза слепият.
..– Какви глупости! – отговори тя ясно, макар че в гласа й заедно с усмивката още се долавяха неотдавнашните сълзи. – Ето, нали и Максим е воювал, докато е могъл, а сега живее както може. Е, и ние...
..– Не казвай ние! Ти си съвсем друго нещо.
..– Не, не съм друго.
..– Защо?
..– Защото... Ами защото нали ти ще се ожениш за мен и значи нашият живот ще бъде един и същ.
..Пьотър спря изумен.
..– Аз?... За теб?... Значи ти ще се омъжиш... за мен?
..– Ами да, да, разбира се! – отговори тя бързо и развълнувано. – Какъв си глупав! Нима никога не ти е минавало това през ума? Ами че то е толкова просто! За кого ще се ожениш, ако не за мен?
..– Разбира се – съгласи се той с някакъв странен егоизъм, но веднага се сепна. – Слушай, Веля – заговори той, като я хвана за ръка. – Там преди малко казваха, че в големите градове момичетата учели всичко, пред теб също би могъл да се открие широк път... А аз...
..– А ти какво?
..– А аз съм... сляп! – завърши той съвсем нелогично.
..И отново си спомни детството, тихия плясък на реката, запознаването си с Евелина и горчивите й сълзи, когато чу думата „сляп”... Той почувствува инстинктивно, че сега пак й причинява същата рана, и спря. Няколко секънди минаха в мълчание, само водата тихо и галещо бълбукаше в бента. Евелина съвсем не се чуваше, сякаш беше изчезнала. Наистина лицето на девойката трепна, но тя се овладя и когато заговори, гласът й звучеше безгрижно и шеговито.
..– Та какво, като си сляп? – каза тя. – Нали ако някое момиче обикне сляп, ще трябва и да се омъжи за него... Винаги е така, какво да правим?
..– Обикне... – съсредоточено повтори той и веждите му се свиха: вслушваше се в новите за него звуци на непозната дума. – Обикне? – попита отново той с все по-голямо вълнение...
..– Е, да! Ти и аз, ние двамата се обичаме... Какъв си глупав! Помисли си: би ли могъл да останеш тук сам без мен?...
..Лицето му изведнъж побледня и незрящите очи се втренчиха, големи и неподвижни.
..Беше тихо; само водата все си говореше за нещо, бълболеше и ромонеше. От време на време като че ли този говор стихваше и почти замлъкваше: но веднага пак се усилваше и пак бълболеше, без да престане нито за миг. Тъмните листа на клонестата дива череше шепнеха; песента откъм къщата замлъкна, но затова пък над езрото запя славей...
..– Бих умрял – глухо промълви той.
..Устните й затрепераха като в деня на запознаването им и тя с усилие промълви със слаб детски глас:
..– И аз също... без теб, сама... в далечния свят...
..Той стисна мъничката й ръка в своята. Стори му се чудно, че в отговор тя му стисна леко ръката, не както преди: слабото движение на малките й пръсти проникваше сега дълбоко в сърцето му. Изобщо освен предишната Евелина, приятелката от детинство, сега той чувствуваше в нея и някакво друго, ново момиче. Стори му се, че той самият е мощен и силен, а нея си представи разплакана и слаба. Тогава, обзет от дълбока нежност, той я привлече с едната си ръка, а с другата започна да милва копринената й коса. {…}

(на Бела, съвсем истинска)..

- Староверци от XVIII в.

.по Олга Токарчук – *Бегуни / изд. Весела Люцканова / пр. от полски: Силвия Борисова, библиотека Лик

...Когато тръгвам на път, изчезвам от картите. Никой не знае къде съм. В точката, от която съм тръгнала, или в точката, към която отивам? Има ли някакво „между”? Не съм ли като онзи загубен ден, когато се лети на изток, и спечелената нощ, когато се лети на запад? Дали и за мен е валиден законътм с който се гордее квантовата физика – че частицата може да съществува едновременно на две места? Или друг, за който още не подозираме и който още не е доказан – че може да не се съществува двойно в едно и също място?
...Мисля, че тези като мене са много. Изчезнали, отсъстващи. Изведнъж се появяват в терминалите за пристигащи и започват да съществуват от мига, в който служителите удрят печат в паспорта им или когато на рецепцията в някой хотел любезно им връчват ключ. Сигурно вече са открили своята неустойчивост и зависимост от места, времена на деня, от език или от град и климата му. Променливост, мобилност, илюзорност – именно това означава да бъдеш цивилизован. Варварите не пътуват, те просто вървят към целта или извършват нападения.
...Така мисли и жената, която ме черпи с билков чай от термоса си, докат двете чакаме автобуса от гарата за летището; ръцете й са нашарени с къна, сложни плетеници, които с течение на времето стават все по-неясни. Когато се качваме, ми изнася лекция за времето. Казва, че уседналите, земеделските племена предпочитат удоволствието на кръговрата, в чието време всяко събитие неотклонно се връща към началото си, свива се като зародиш и повтаря процеса на съзряването и смъртта. Обратно на номадите и търговците: тръгвайки на път, те е трябвало да да си измислят друго време, по-подходящо за пътуване. Това е линейното време, доста по-полезно, защото е мяра за постигането на целта и нарастването на лихвените проценти. Всеки момент е различен и никога не се повтаря, значи трябва да се рискува и да се гребе с пълни шепи, да се живее и използва мигът. Всъщност обаче, това е горчиво откритие – когато промяната във времето е необратима, загубата и желанието стават нещо обикновено. Затова те винаги повтарят думи като „напразен” и „изпразнен”.
...- Напразно усилие, изпразнени сметки – смее се жената и сплита нашарените си ръце на тила. Казва, че единственият начин за оцеляване в такова разтеглено линейно време е запазването на дистанция, танц, при който се прави крачка напред, после крачка назад, крачка вляво, крачка вдясно – лесно се помни. А колкото по-голям става светът, толкова по-голяма дистанция може да си изтанцува човек така – да емигрира отвъд седем морета, отвъд два езика, отвъд една цяла религия.
...Аз обаче имам друго мнение за времето. Времето на всички пътуващи е съставено от много времена, множество. Това е островно време, архипелази на реда в океана от хаос, това е времето, което произвеждат гаровите часовници, навсякъде различно, време условно, меридианово, никой не го приема сериозно. Часовете изчезват в летящия самолет, зората се сипва светкавично, следобедът и вечерта вече са по петите ми. Трескавото време на големите градове, където се пристига само за малко, за да се падне в робството на някоя вечер, лениво време – на ненаселените равнини, които виждаме от самолета.
...Мисля също, че светът е вътре, в гънка на мозъка, в шишарковидното тяло, застанал е на гърлото ни, този глобус. Всъщност можем да се изкашляме и да го изплюем.

-- image: Blanka Vlašić (Trening Sustipan 2008).

*Бегуните или странници са староверци от XVIII век, изповядвали вярата, че всичко е в самия теб и уседналият живот носи зло. Според тях единственият начин за спасение от злото е пътуването, движението. Отричали официалната религия и странствали подир Христос.

- dry and dusty

„За мюсюлманите тълкуването на думата ширк въплъщава в себе си всичко онова, което за християните означават в общо приетите смисли идолопоклонничеството и многобожието. Докато най-тежкият и най-непростим грях според свещените думи на Корана е да приемеш или да признаеш присъствието на други божества освен Аллах. В този смисъл, за да не се подведе човек, или да не се подлъже без да иска дори, от встъпване в този грях, във ислямското изкуство се забранява изобразяването не само на Аллах, но и на многообразието от други живи същества. Така тази доктрина, че нищо в света няма изначално съществуващи форми и образ, а само Бог притежава свое постоянно битие, провокира творците в арабския свят да създават и да развиват абстрактно по чужди представи изкуство. Тяхната логика и постройка за ред и теория във Вселената се натрупва в пъстър и самобитен образец на подредба в калиграфията и мозайките. Онова, което някой с лека ръка би приел за творческо ограничение, се превръща в източник на богатство и пъстрота. Ислямските художници са избрали геометрията за свой посредник между духовния и материалния свят, създавайки математическо уравнение на съвършенството. Геометричните фигури и тяхната честа повтаряемост стават основата, върху която започват да доизграждат не само свещените символи, но и с безкрайно старание да подреждат главозамайваща плетеница от многоъгълници в съвършена симетрия.”

Паноптикум (част 2)

(продължение на интервюто от част първа)

Уж има свобода на медиите, а трите основни телевизии излъчват риалити.

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: А, това е друго. Това означава, че хората не са свободни. Хората не живеят свободно, въпреки че имат възможност да живеят свободно, това ми казвате вие. Те са разменили златото на духа си за порнобоклуци. Това е вярно. В света има страшно интересни неща – Кант, звездите, микробите, ДНК, има Булгаков, има Маркес, има, каквото поискате. Вместо да се интересува от това, човекът пуска да гледа някакви потни шестима идиоти, които са се събрали в една стая, оригват се, пият бира. Защото той, човекът, разменя свободата на духа си срещу заболяването. Това е пак динозавърът. Тези хора желаят оглупяването си. Биг Брадър го има само защото хората го искат.

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Истина е, че 1989 освободи похот за пари и гламур, които още бушуват и надали скоро ще стихнат. Медията пое разпасания нагонен език на улицата, официализира го като дискурс на новата похот и пое курс към систематична деградация на националното въображение. Социалистическото приличие се разпиля, народът беше юрнат в порнографска посока. Азис му е майката. Вината на българските медии за състоянието на публичните нрави трудно може да се надцени. Нещастното българско гражданство ежедневно поглъща коктейл от приспивателни и малко стимуланти, за да спи и будува в ритъма на един вампиризиран живот. Случайни лица, дръпнати от улицата, без никакъв умствен и морален ценз, някои от тях корумпирани, се настаняват в телевизионните студия, за да манипулират беззащитната аудитория от ранните часове на деня в безобразен панибратски стил. Санирането на публичната екология предполага разправа с медийните босове и изхвърляне на чалгата.

Какво очаквате от нация, която се храни с това?

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Вие отново ми казвате за силен елит, който може да води нанякъде. Който може да наложи познание. Аз ви казвам, това е отбраняващ се елит. Елит, който само следва гънките на динозавъра. Разберете, много по-страшно е. Мърдок не иска да показва Бритни Спиърс. Мърдок просто знае, че ако не покаже Бритни Спиърс, съседът ще извади друга госпожица Спиърс пак с цици и ще приключи историята. Отново ви казвам, елитът не е в ситуация да казва накъде ще ходим, елитът е в ситуация на оцеляване. И всеки си казва: Боже мой, само тези цици ли ще показвам, но го прави. Върхушката е в перманентна криза на оцеляване. Защото властта се е преместила в консуматора. Разберете, има гигантска структурна промяна. Силен е консуматорът. Затова, когато Осама бин Ладен казва: Вие обичате живота, ние обичаме смъртта, всъщност казва нещо съвсем ясно. Аз мога да мобилизирам хората. А нашият елит (на постмодерния капиталистически свят) е напълно лишен от способността да мобилизира. Той може само да показва картинки и да моли. Много драматично е положението. Клиноведските истории са спасителни мисли, за да не видим истината. И са позорни мисли, защото са оправдание на хора, които не са способни да се справят със собственото си общество. И си казват: Ми това е, простаци, мани ги...

Практически удоволствието от властта расте заедно с властта. Затова казват, че когато якобинците станат министри, те вече не са якобински министри. Идеологията изгубен фактор ли е в новия свят?

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Една от причините за притегателната сила на властта е свързана с обстоятелството, че състоянието власт – като привилегировано състояние, спестява необходимостта от качествена компенсация на чувството за малоценност. Самоутешителната презумпция гласи, че този, който има власт, я има по силата на качества. Краткият стаж на висока политическа позиция е достатъчен, за да сроди реваншистки настроения якобинец с тази извънредно приятна илюзия. Властта решава по порочен начин въпроса за човешкото самоуважение, това привлича в „състоянието власт”. Обогатяването е вторичен въпрос, свързан с първичния – величието на недъгавия. Трафаретът гласи, че политикът е угрижен за публичното благо, че се лишава от сън и че няма лично щастие. В действителност дълбинната разтревоженост на политическия професионалист е свързана с политическото му оцеляване и с нищо друго. Смисълът на политиката е да те преизберат. Иначе пропадаш в бездната на собственото си нищожество. Егото на политика е трепетна субстанция. Признавам, не съм срещал идеологически угрижен политик. Политиците се нахвърлят един срещу друг не по идеологически подбуди, а по силата на конюнктура, която ги прави врагове или приятели в немотивирана последователност. Връх на политическия абсурдизъм е например да атакуваш политик за корупция, да пишеш писмо на прокурора да го арестува за кражби в особено големи размери и после по силата на лукав конюнктурен обрат да го обявиш за съратник по операция Чисти ръце. Какво ще кажете за този лупинг?

Хората имат ли днес, в посткомунизма, в свободния свят, защита от властта, от произвола с властта? Или феноменът партокрация защитава произволите на властта (всичко си остава вътре във властта, между тях си) от „вниманието на гражданите”. Държат ли се гражданите в неведение?

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Властта и гражданите никога няма да бъдат полюси на диалог, гражданската посветеност е предизборен слух. Най-обикновена популистка измама. Властта и гражданите съществуват съвместно, откакто се помнят, в атмосфера на хронично раздразнение, пристъпи на електорална еуфория и неотстранимо лицемерие. Властта управлява своите граждани с публично несъобщими средства. Това означава, че политикът е „господар на своето мълчание” и майстор на двойното счетоводство. Гражданите са папараци по интенция, те искат да знаят, да видят и даже да пипнат. Голият, проницаемият политик би бил чудовищна гледка, урод на публично място. Властта функционира адекватно само от дистанция, като спусната от важни държавнически небеса. От къса дистанция властта е импотентна или изнасилва, за да компенсира слабостта си да съблазнява. Упражняването на власт е практикуване на магия – черна или бяла, както предпочитате. Усложненият протокол, церемониите, салщтите и всички реторични заклинания са в същината на магични техники за поразяване на народното въображение. Наивно е да се очаква публична изповед от политически шаман, той е персона отвъд. Лидерските партии са построени върху принципа на гнистическия езотеризъм с посветителна динамика на бавно възлизане към пълнотата на партийния гнозис. В степента на проверената лоялност към лидера на другия бряг на дългото и рисковано мистическо пътуване спечелилият лидерската благосклонност ще седне от дясната му страна в позицията на спасен. Спасен, изречено с профанна искреност, ще рече водач на листа в многомандатен избирателен район независимо от всички коалиционни превратности. Абонамент за стол в националния парламент. Тази идеология ми се струва лоша теология. Отказвам да вярвам. Партиите осигуряват корпоративна сигурност за своя елит и в по-малка степен за простосмъртните си членове и симпатизанти. На партиен жаргон това се нарича пазене на гърба. Пазенето на гърба е селективна процедура, строго зависима от лидерското благоволение. Станишев пази гърба на Пламен Орешарски, но не пази гърба на Румен Петков. Доган пази всички гърбове. Костов не пази ничий гръб, защото неговите бяха цвете, въпреки че се наложи да ги уволнява. Кой пази гърба на самия Костов, е въпрос с повишена трудност. А може би не. Колкото до гражданите, те са изпуснати на цимента, и то надолу с главата. Тоталитарната държава стопанисваше гражданите по маниера на домашното насилие – с много любов и побоища. Гражданите бяха задомени, макар и нещастно. Сега са разведени с държавата, чукат на дърво да не им потрябва защите и медитират върху въпроса, дали историята има смисъл. Хората не знаят нищо. Ако узнаят, ще въздъхнат с окончателна въздишка...

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Сигурно има елементи на партокрация. Много по-малко развити, отколкото в другите страни. Поради липсата на опит. Главното е, че българите смятат, че са ограбени. Апропо има гледна точка, от която това е така. Състя се приватизация по едни нечестни, общо взето, начини. В хода на приватизацията българите загубиха огромното си богатство. Това е факт. Светейшата истина е, че ако кражбите са едно, то официалните законно присвоени, така да се каже, пари са многократно повече. Давам ви пример със София. Хората казват това е кражба и проспиват факта, че те три пъти подред избират едно ръководство, което законно, с гласуване на съвета отдава тези неща. То ги дава. Няма нищо незаконно в това. Друг въпрос е, че е много неморално. Ускорената приватизация означава целият наркооп аут, цялото химическо чистене на еди-кого си, цялата вода на друг и прочее. Това е ограбване, което в София най-личи. Ограбването се състоя под ръкоплясканията на публиката. Тя мисли, че някой е крал. Крали са идиотите. Нямаше нужда да се краде. Българите нямаха интерес към собствеността си. Ако аз позволя в моята къща да дойдат 40 цигани и да живеят там, да взима кой каквото си иска и после да кажа: Кой открадна нещо? Нямаше нужда да се краде. Те бяха пуснати в къщата да разграбват. Тя беше разграбена по желание на слушателите, така да се каже. Това се случи. И този концерт по желание завърши с това, че огромна собственост на стойност няколко десетки милиарда беше отнета от българите. Сега те казват: Кого ще накажем? И властта се мъчи да намери някой да е нарушил нещо. Ами нищо не е нарушено. Седнало е кметството и е прогласувало. Ако има вина някаква, това е вината на дискурса, с който влезнахме в това. На Кръглата маса нашите политици от двата възникващи елитаобговориха много въпроси, обговориха пътя към Европа. И постигнаха съгласие. Обговориха етническия мир. Постигнаха съгласие. Обговориха свободните медии и демокрацията. Постигнаха съгласие. За пазарната икономика стана дума само че е добра. Частното е добро, това е. Раздадохме земята и раздадохме общата си собственост – 90%. Това се случи под ръкоплясканията на българския народ. Българският народ е ужасно изненадан 20 години по-късно, защото не знаеше главната последица. Той си представяше, че ще има само богати хора. Истината е, че има класи. И не е страшното, че има горни класи, макар че мнозина си представят капитализъм без капиталисти. Боже мой, по-страшното е, че някои хора завинаги са забити в долната класа. И това е факт, който много хора осъзнават, и затова така озверяват. Иначе България никога не е живяла толкова добре, колкото сега. Средният българин никога, даже при Тодор Живков в най-добрите години, е е живял по-добре. Но никога не се е чувствал по-зле. Защото осъзна, че е преминал в долна класа. И че децата му винаги ще бъдат слуги на някои други. И затова българинът каза: Накажете ги! Кого да накажем? Кого? Когото ти излъчи за господар?! Господарите да накажат господарите! Затова се редят атака след атака. Но въпросът за България не е въпросът за България, а за съдбата на европейския капитализъм, за щастие.

Как се разпредели властта... след социализма? Има ли днес шанс за умния човек? Системата, в която живеем днес (посткомунизъм), притежава ли естествения капиталистически механизъм да избутва нагоре по-добре?

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Днешният елит е съставен основно от „децата и внуците” на вчерашния. Това е очевидно. Тук-там ще откриете някой простосмъртен, настанен по допущение в елитарните сфери или пробил с метежната си воля на герой от епохата на първоначалното натрупване. В България не действа Законът за вечното възвръщане на Фридрих Ницше. Повече от съмнително е дали би могло да бъде другояче при тези комунисти и при тези демократи. В България не беше извършена декомунизация, тъй като тези, които трябваше да я извършат, нямаха потребност да се доберат до икономическото условие сами да бъдат елит. Старият елит и новите претенденти трябваше да минат през иглените уши на приватизацията с безспорно по-добри стартови позиции за „децата и внуците”. Приватизацията не беше „синя”, а „червена”, въпреки че беше извършена от партийното и държавното ръководство на синята партия. Червената партия повери на синята раздържавяването, от ефектите на което се нуждаеше, за да възпроизведе собствения си елит като капиталистическа инфраструктура на новото летоброене. Бившите комунисти не можеха да приватизират, защото, изглежда, не знаеха как, но основно, защото „червените бабички” не биха простили кощунството. Луканов и неговите ученици се нуждаеха от силен лидер, който трябваше да извърши за тях това, което те не можеха да извършат за себе си. Намериха го. Приватизацията раздаде лъвския пай от раздържавената собственост на „децата и внуците”, за да станат едри капиталисти, след което Галъп Интернешънъл обяви прехода за приключил. Процедурно раздържавяването беше извършено по начин, който разочарова хората от „великите митинги на демокрацията”. Разбира се, че цялото демократично замълчаване има основно политиконимически цели – метаморфоза на тези, които загубиха историческото съревнование, но спечелиха локалната битка за собственото си възпроизводство. Целият процес на трансформация протече в условията на фактически мораториум на правосъдието. Достатъчно е да си припомним, че синята партия назначи начело на държавното обвинение човек, който имал, така говорят злите езици, опасения, че в глидерите на парното се крие някой. Сега действащият прокурор дойде като велико естетическо избавление. Не е вярно, че България е правова държава е правова държава. В правовата държава няма недосегаеми. Питате дали способният човек има шанс в България. Има, с известни уговорки. Естественият капиталистически механизъм, за който споменавате, „избута” хората основно „навън”, а не „нагоре”. Емигрираха 1 милион души, а може би повече. За способните хора посоките „нагоре” и „навън” съвпадат. Ярките таланти имат космополитна съдба. Талантите, които избират България, ще трябва да проверят способността си да поглъщат ежедневна доза абсурд и да преценят дали не нанасят на здравето си непоправими щети.

Имам чувството, че българският бизнесмен не е същински.

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Що да не е същински. Чудесно си е същински. Бяхме абсолщтни бройлери, не знаехме нищо. За 20 години се очукахме, направихме. Друг е въпросът, че българският бизнесмен е арогантен и прост.

Това ли е демокрацията? На всекиго по бюлетина независимо от грамотността, лудостта. Неграмотници вземат решение за съдбата на всички нас.

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Не, те взимат решение само за това кой ще ни управлява. Това е значително по-слабо решение от това за съдбата. Те казват: Станишев повече ни харесва или Борисов. Т’ва е. Нищо съдбовно. Естествено, в плен са на митове. В частта кого избират хората може би демокрацията има известен недостатък, но в частта кого свалят – не. Те винаги грешат, когато трябва да издигнат някого. Но никога грешка не съм видял, когато трябва да съборят някого. Събарят си го желязно. Българите никога няма да се влюбят така, както във Виденов, Костов или Симеон. При Бойко не е чак толкова силен митът.

Мислите ли?

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Една четвърт от нацията, не е половината. Ако въпросът е кого най-много обичат българите в момента, отговорът е г-н Борисов, но това вече не е онзи мит. Между другото това е добре за него. Защото, ако беше онзи мит, разочарованието настъпва много по-бързо и мащабно. Костов не смяташе, че го харесват. Той мислеше, че заради неговата политика ще му простят. Затова беше изненадан. Демокрацията сама по себе си е формалност. Въвежда се механизмът на демокрацията, който не е толкова подбор на готини хора, колкото механизъм на премахване на лайна, които са се оказали горе. Това е силата на хората. Демокрацията не може да замести съдържанието. А съдържанието е взаимодействие на ресурси и власт. Както казва Бъфет, капитализмът е най-ефективното общество, защото залага на две основни качества в човека – на страха и на алчността.

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Демокрацията е перманентен дебат за управлението на публичните дела. Демократичните институции са институции на разума. Дали е възможна демокрация без демократи и разумно поведение без разум? Знае ли някой, питате вие, какво е в ума на лудия, въоръжен с бюлетина? А какво е, ако изборът на разумните е между неграмотни и луди? А ако за утешение на разумните към лудите и неграмотните бъдат прибавени и мошеници в сметката? Изследвал ли е някой покрусата на тези разумни пред споменатите „опции”? Истината е, че пълноценна демокрация не може да бъде постигната по силата на геополитическа конюнктура или чрез широко рекламиран икономически интерес. Не помага и разумният егоизъм на Айн Райнд. Западната демокрация е система от унаследими културни навици. Западната цивилизация има християнски и античен корен. Тази цивилизация има опита на Просвещението. Съвършено различна формация на душите. Тези общества, към които формално се числим, не губят време за постигане на консенсус по очевидностите. За очевидностите не спорят, за нормалността – също. Толерантността към очевидни безобразия е феноменална в България. Ние нямаме културно ниво за автоматична дисквалификация на абсурда. Нямаме стартов културен капитал. Това е бедата. В нещо съществено си оставаме варвари, макар и уморени.

За манталитета на нацията. Битът ли определя съзнанието (марксистката теза)? Или да приемем расисткото фашистко изказване, че едни нации са по-неспособни, по-глупави, по-робски от други? В този смисъл българите имаме ли шанс...

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Хиперборейстата теория за нордическа раса от свръх люде със сини очи и руси глави е метафизика за идиоти. Расата блян за духовни преимущества на биологична основа. Само че духът не е кост, а свобода. По-интересна тема е културно-историческата типология на народите, феноменологията на националните характери. Опитът на народите да формира национален психотип. Общоизвестно е, че индивидуализмът и чувството за неприкосновеност на частната собственост не са качества на руския национален характер, например. Англичаните не се отличават с вкус към колективното живеене, към това, което руснаците наричат съборност. Англичанин в комунална квартира е нещо като анекдот или пък директен ужас, ако се осъществи. Българите формират трудно обща воля за постигане на национална кауза, теглят в разни посоки според смътната интуиция за оцеляване. Националната солидарност се разпада по причина на дребнодушна себичност и недоверие. Българското единство е в знанието за неговата непостижимост. Българинът се привързва към семейния и много по-слабо към националния мит. Има мечта да се прехвърли в утопично място – на село или в чужбина. Ubi bene, ubi patria. (Където е добре, там е родината). Оттук и голямата пластичност на типичния българин. Притежаваме камуфлажа на способност за адаптация, за бързо и формално покриване на ситуационния норматив, но с перманентно овайкване на „участта”. Българинът е казуист на оцеляването, майстор на минималния живот. Но е склонен да се променя, ако инстинктът му подскаже, че е в негов интерес. В тази пластика е шансът. Една сутрин гледах по телевизията разказ за осиновено момиченце от дом за изоставени деца в Каспичан. Осиновено е на 7 години от американско семейство. Години по-късно се завръща в България за участие в конференция по социална политика и „за да види дома и лелките”. Разговаря в студиото с преводач. Кротко, любезно, осмислено човешко същество. Два пъти по-умно от интервюиращия. Долавя се опит с болката. Топли, благодарни очи. Цигане.

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: България извървя за 20 години гигантски път. Това е поредната доза модернизация, която нацията пое. Три неща са се случили в България изобщо някога. Първо, възникнала е отново държавата. После е възникнал градът, организиран от комунистическата партия, и накрая на XX век е възникнала демокрацията. Това са трите събития за отбелязване през всичките години. И трите са форсирани. И трите не съзряват по въртешни причини, а се случват по външни предпоставки. България точно започва да трупа някакво национално движение – Раковски, Левски, прочее, малко по-рано пък действат Софроний, Паисий, ама така съвсем единични хора – единият написал книжка, другият станал владика, с нищожен освободителен опит България получава свободата си и националната държава. Хората са лели реки от кръв цели столетия. В реките от кръв се случва селекция. И когато дойде плодът, тоест свободата, вече има добре подбран елит с ясен опит, който да оглави тази нация. Тук през 80-те години на XIX век всеки грамотен застава на власт, разбирате ли. Понеже трябват и съдии, и чиновници, и фелдфебели, и писари, и какво ли не, всеки, който знае да пише и чете, се оказва на власт. Това е катастрофално обстоятелство. Полудържава. Следва градът. Градът навсякъде се случва поради капитализъм. В класическия случай изгонват хората от земята, вкарват ги в града, работят 18 часа в завода, живеят в епидемии, борят се, градът възниква през една голяма катастрофа, като в борбата между пролетариата и капитала става това, което виждаме сега. Големият добре организиран град. Българският град става безплатно. На базата на съветския ресурс, на съветската нафта, на това, че пазарът е затворен и се пазис атомни бомби, всеки боклук, който България произведе, се продава на секундата. Вярно, получаваш малко боклуци в замяна, нали, но това е така или иначе оградена боклуджийница. Поради това българите, когато правят град, не само не им се влошава животът, ами им се подобрява. Нашият дивак получава панелка с течащ покрив, лош паркет и прочее, но той живее по-добре, идвайки в града. Нещо, което на никого преди нас не се е случвало, когато градът възниква по естествения механизъм. Това е един форсиран град. Но както форсираната държава ни даде полудържава, така форсираният град ни дава полуград. Нашият дивак си стои с неотстраним селски печат до ден днешен. Отваря прозореца, хвърля боклука, затваря прозореца. Това е от това. От това, че му се е случило хубаво, а не лошо. Демокрацията ни също е форсирана. Таман в България възникнаха дисиденти, един човек беше написал две изречения, трима се събрали в някакъв клуб, четирима казаха: Може би сме против, и на тая база ни се стовари гигантски плод – съвършена свобода. Тя е полудемокрация в този смисъл. Не е селектиран елит. Нашият демократически елит се легитимира не преди демокрацията, в борбата за нея. Каквото например се случи с Валенса. А след демокрацията.
Това е спецификата на България. Ние по особен начин изпреварваме времето си вече три пъти и догонваме себе си. Гоним се да станем държава, гоним се да станем демокрация. Но вече сме. Сега гоним да сме европейци. А това ни се случи преди две години. Затова жена ми един ден каза, че има един-единствен гениален и след него все грешки правим – това е хан Аспарух. Защото той избрал мястото. Случват ни се изпреварващо хубави неща, до които не сме дорасли.