Някъде по света и сега тътне буря...

« Откровението идва от дребните, а не от значителните неща. Значителните
неща са свързани винаги с драматични жестове и изкушението да излъжеш… »

..следва: с корекции по Триумфалната арка на Ерих Мария Ремарк

..– Вчера идвах...
..– Идва ли? – Равик не мръдна.
..– Да.
..Той помълча. Изведнъж нещо в него се прекърши. Какво дете е бил! Да чака или да не чака? Глупава комедия с човек, който не прави комедии.
..– Нямаше те...
..– Да, нямаше ме.
..– Знам, че не трябва да питам къде си бил.
..– Да.
..Тя се освободи от прегръдката му и каза с променен тон:
..– Искам да се окъпя. Студено ми е. Мога ли по това време? Или ще разбудя целия хотел?
..– Не разпитвай за последиците, ако искаш да успееш – усмихна се Равик. – Иначе никога няма да успееш.
..– Правилно.
..Тя отиде в банята и пусна водата. Равик седна до прозореца и извади кутия цигари. Над покривите навън сияеха червеникавите отражения на града, над който снегът тихо се сипеше. Едно такси изрева на улицата. Хризантемите се белееха на пода. На дивана имаше вестник. Донесъл го бе вчера. Безредици по чехословашката граница. Сражения в Китай. Ултиматум. Свалено правителство. Той взе вестника и го бутна под цветята.

..Жоан излезе от банята. Беше топла и клекна на пода, сред цветята, до него.
..– Къде беше нощес? – попита тя.
..– Наистина ли искаш да знаеш? – попита, като й подаде цигара.
. – Да.
..Малко се поколеба и после допълни:
..– Бях тук и те чаках. Но помислих, че няма да дойдеш и затова излязох.
..Жоан бе изпълнена с очакване. Цигарата й светна и угасна отново в тъмнината.
..– Това е всичко – каза Равик.
..– И после отиде да пийнеш нещо?
..– Да...
..Жоан се обърна и го погледна.
..– Равик – попита тя, – затова ли излезе наистина?
..– Да.
..Тя сложи ръце на коленете му. През халата почувства топлината й, нейната {…} и изведнъж му се стори, че са принадлежали отдавна един на друг и че Жоан се е върнала отново при него.
..– Аз идвам при теб всяка вечер, Равик. Нима не знаеше снощи, че ще дойда. Или излезе, защото не искаше да ме видиш?
..– Не.
..– Можеш спокойно да ми кажеш, когато не искаш вече да ме виждаш.
..– Щях да ти кажа.
..– Не беше ли това причината?
..– Не, наистина не беше.
..– Тогава съм щастлива.
..– Какво каза? – попита Равик, като я погледна.
..– Щастлива съм – повтори тя.
..Той замълча известно време. После запита:
..– Знаеш ли какво говориш?
..– Да.
..Бледото сияние отвън се отразяваше в очите й.
..– Такива работи не се казват толкова леко, Жоан.
..– Не го казах леко.
..– Щастие! – каза Равик. – Къде започва и къде свършва то?
..Кракът му докосна хризантемите. „Щастие – помисли той. – Сините хоризонти на младостта, златистото равновесие на живота. Щастие! Господи, къде е сега то?”
..– То започва и свършва с теб – каза Жоан. – Много просто.
..– Остава да ми кажеш, че ме обичаш.
..Той махна с ръка.
..– Та ти почти не ме познаваш.
..– Какво общо има това с любовта?
..– Много нещо. Любовта значи да искаш да остарееш с някого.
..– Не съм чувала такова нещо. Но любов значи да не можеш да живееш без някого.
..– Къде е бутилката? – попита Равик.
..– На масата. Ще ти я донеса. Не ставай.
..Тя донесе бутилката заедно с една чаша и я остави на пода до цветята. После продължи:
..– Знам, че не ме обичаш.
..– Тогава знаеш повече от мене...
..Тя вдигна бързо глава. И добави:
..– Но ще ме обикнеш.
..– Чудесно. Да пием тогава!
..– Почакай!
..Тя наля чашата и я изпи. После отново я напълни и му я подаде. Той я взе и я задържа за миг. „Не е вярно – помисли той. – Полусън в бавно гаснещата нощ. Как могат да бъдат верни думите, казани в тъмнина? Искрените слова искат много светлина.”
..– Откъде знаеш? – запита той.
..– Защото те обичам.
..„Как само борави с тази дума! – помисли Равик. – Без много да се колебае, като с празна чиния. Слага нещо там и го нарича любов. Какво се крие зад нея? Страх от самотата, стремеж към силни изживявания, към по-голяма самоизява или може би търсене блясъка на собствените хрумвания... Но кой знае всъщност истината? Нима това, което казах – че любовта е желание да остарееш с някого, – не е най-голямата глупост? Не е ли много по-павилна нейната спонтанност? Защо стоя аз тук в тая зимна нощ, отвсякъде ме дебне война, а аз цепя думите на две? Защо се съпротивявам, вместо да се хвърля, без много да мисля, в тая любов?”
..– Защо се противиш? – попита Жоан.
..– Какво?
..– Защо се противиш? – повтори тя.
..– Не се противя. Пък и на какво?
..– Не знам. В теб има нещо затворено, до което не допускаш никога и нищо.
..– Хайде да изпием още по една чаша – предложи Равик.
..– Аз съм щастлива и искам и ти да бъдеш щастлив. Много съм щастлива. С теб се събуждам и с теб заспивам. Не ме интересува нищо друго. Когато мисля за нас двамата, всичко ми изглежда като сън, изпълнен с музика, в който от време на време нахлуват хора, разговарят и изчезват, но музиката винаги остава. Да, остава.
..„Само преди няколко седмици ти беше нещастна – помисли Равик – и не ме познаваше. Как можа да дойде толкова бързо щастието?” Той изпи чашата с калвадос. И попита:
..– Често ли си щастлива?
..– Не.
..– Само понякога. Кога почувствува за последен път, че всичко е сън?
..– Защо ме питаш?
..– Просто за да кажа нещо. Нямам причина иначе.
..– Вече го забравих, а и не ме интересува. Тогава всичко беше съвсем различно.
..– Винаги е различно.
..Тя се усмихна. Лицето й бе светло и открито като цвете, широко отворило листа.
..– Преди две години – каза тя. – Но не трая дълго. В Милано.
..– Сама ли беше тогава?
..– Не. Бях с човек, който беше нещастен, ревнив и не ме разбираше. {…} Той не можеше да разбере, че вече не го обичах.
..– Никой не разбира това.
..– Не, ти би разбрал. Аз винаги ще те обичам. Ти си друг, а и отношенията ни са съвсем различни... Той искаше да ме убие. – Тя се разсмя. – Мъжете искат винаги да ни убият. Няколко месеца по-късно другият искаше също да ме убие. Но никога не го правят. Ти никога няма да искаш да ме убиеш.
..– Най-много с калвадос – каза Равик. – Я ми подай бутилката! Разговорът започна да става по-човешки, слава богу. Като те слушах преди малко, се изплаших.
..– Защото те обичам ли?
..– Няма да подновяваме този разговор. Прилича ми на разходка с фрак и перука. Заедно сме – но кой знае колко ще продължи? Заедно сме и – това е достатъчно. За какво са ни тези етикети?
..– Това „кой знае колко ще продължи” не ми харесва. Това все пак са само думи. Ти няма да ме напуснеш. И това са само думи, разбира се, знаеш много добре.
..– Разбира се. Напускал ли те е някога човек, когото си обичала?
..– Да – погледна го тя. – Единият винаги напуска другия. Понякога другият е по-бърз.
..– Какво правиш тогава?
..– Какво ли не! – Тя взе чашата от ръцете му и я изпи. – Какво ли не! Но нищо не помага. Бях ужасно нещастна.
..– За дълго ли?
..– Една седмица.
..– Не е много.
..– Цяла вечност е, ако човек е наистина нещастен. Толкова страдах с всяка частица от съществото си, че всичко изчезна само за една седмица. Косите, кожата, леглото и дрехите ми дори бяха нещастни. Нещастието ме бе така завладяло, че нищо наоколо не съществуваше за мен. А когато всичко друго престане да съществува и нещастието престава да е нещастие – защото няма с какво да се сравни; тогава настъпва пълно изтощение. След това всичко минава. И човек заживява постепенно нов живот.
..Жоан целуна ръката му. Той усети меките предпазливи устни.
..– За какво мислиш? – попита.
..– За нищо. Само за това, че си ужасно невинна. Съвсем покварена и съвсем непокварена. А това е най-опасното нещо на този свят. Дай ми пак чашата. Искам да пия за моя приятел Морозов, познавача на човешки сърца.
..– Не обичам Морозов, не може ли да пием за нещо друго?
..– Няма да го обичаш, разбира се. Той вижда всичко. Да пием за теб тогава.
..– За мен ли?
..– Да, за теб...
..– Аз не съм опасна – каза Жоан. – Намирам се в опасност, но не съм опасна.
..– Обстоятелството, че мислиш по тоя въпрос, крие вече само по себе си опасност. Нищо няма да ти се случи. Наздраве!
..– Наздраве! Но ти не ме разбираш.
..– Защо да се мъчим да се разбираме? От това се раждат всички недоразумения на света. Дай ми бутилката.
..– Прекалено много пиеш. Защо?
..– Слушай, Жоан – каза Равик, – ще дойде ден, когато ще кажеш: „Прекалено много пиеш!” и ще мислиш, че ми желаеш само доброто. А в действителнност ще искаш само да спреш разходките ми в области, където не можеш да ме следиш. Наздраве! Днес ние празнуваме. Славно се отървахме от разчувстването, което е надвиснало като черен облак. Наздраве!
..Усети как тя трепна. После се изправи. Облегна се с ръце на пода и го погледна. Очите й бяха широко отворени, хавлията се бе плъзнала по раменете й, косите й бяха разпилени по тила; приличаше в тъмнината на млада лъвица.
..– Знам – каза спокойно тя, – че ми се смееш, но ми е все едно. Аз чувствувам, че живея; чувствувам го с цялото си същество, дишането ми не е същото, сънят ми вече не е мъртвешки, ставите ми имат отново цел, ръцете ми не са празни и за мене е съвсем безразлично какво мислиш или какво казваш; аз летя, тичам, потапям се в тоя живот, без много да мисля, щастлива съм, нито се колебая, нито се страхувам да заявя това, дори и да ми се смееш и подиграваш.
..Равик помълча. После каза:
..– Не се подигравам на теб, Жоан, а на себе си...
..Тя се наведе към него.
..– Защо? В подсъзнанието ти има нещо, което се съпротивява. Защо?
..– Нищо не се съпротивява. Аз просто съм по-бавен от теб.
..– Не е само това – поклати тя глава. – Има нещо, което обича самотата. Чувствувам го. Някаква преграда.
..– Няма никаква преграда. Това са само петнадесетте години, прекарани повече от теб на този свят. Животът не на всеки човек напомня собствен дом, който можеш да украсяваш богато с мебелировката на спомените. Някои хора живеят в хотели. В различни хотели. Годините се затварят зад тях като хотелски врати и им оставят само малко смелост, но ни капка съжаление.
..Жоан не отговори. Равик не разбра дали го бе чула. Погледна през прозореца и усети как в жилите му се разлива силната топлина на калвадоса. Ударите на пулса заглъхнаха и изведнъж настана покой, вечната картечница на времето най-после замълча. Червената луна се извиси над покривите като кубе на джамия и заплува между облаците, а земята потъна под сипещия се сняг.
..– Знам – каза Жоан, обгърнала с ръце коленете си и облегнала брадичка на тях, – че е глупаво да ти разправям миналото си. Мога да мълча или да излъжа, но не искам. Защо да не ти разправя всичко за себе си? Какъв смисъл има да се опитвам да украсявам живота си? Бих го показала още по-лош, защото сега го намирам смешен. Не го разбирам вече и нямам нищо против ти да се надсмиваш и на него, и на мене.
..Равик я погледна. Колената й бяха притиснали големите бели хризантеми върху вестника, който беше пъхнал под тях. „Странна нощ – помисли той. – Някъде стрелят, преследват, затварят, измъчват и убиват хора, един кът на мирната земя е нападнат, хората се прибират спокойно да спят, аз стоя тук с една жена с бледи хризантеми и бутилка калвадос, докато сянката на любовта се издига потръпваща, самотна странна, тъжна, прокудена от спокойните градини на миналото, свенлива, плаха и бегла, сякаш няма никакви права...”
..– Жоан – каза после бавно, с намерение да каже нещо съвсем друго, – много е хубаво, че си тук.
..Тя го погледна. Той взе ръцете й.
..– Знаеш ли какво значи това? Повече, отколкото хиляди други думи.
..Жоан кимна. Очите й се просълзиха внезапно:
..– Знам, че не значи нищо.
..– Не е вярно – отговори Равик, макар да знаеше, че е права.
..– Да, абсолютно нищо. Трябва да ме обичаш, мили. Това е всичко.
..Той не отговори.
..– Трябва да ме обичаш – повтори те. – Иначе съм загубена.
..„Загубена... – помисли си Равик. – Колко леко само го каза! Този, който е истински загубен, не говори.”

------

..– Освен това бих могла да помисля, че вече си ми се наситил и мислиш как да ме напуснеш.
..Равик я погледна със сдържана нежност.
..– Никога не трябва да мислиш така, Жоан. Когато работите стигнат дотам, ти ще ме напуснеш първа, а не аз. Това поне е сигурно.
..Тя остави с рязко движение чашата си.
..– Каква глупост! Никога няма да те оставя! Защо искаш да ми втълпиш това?
..„Тия очи! – помисли си Равик. – Като че искри просветват в тях. Меки, червеникави искри.”
..– Нищо не искам да ти втълпявам, Жоан. Ще ти разкажа само приказката за вълната и скалата. Тя е стара. Много по-стара от нас. Слушай сега. Имало едно време една вълна, влюбена в една скала някъде в морето. Да речем в залива на Капри. Тя се пенела и мятала около скалата, целувала я денонощно, прегръщала я с белите си ръце, въздишала, плачела и я молела да тръгне с нея. Обичала я, обожавала я, но заедно с това и бавно я подкопавала, докато един ден напълно подкопаната скала отстъпила и паднала в обятията й.
..Той отпи от калвадоса.
..– И после? – попита Жоан.
..– После нямало вече никаква скала, с която вълната да може да си играе, да я обича, да бленува за нея. Скалата се превърнала в един каменен къс, който потънал завинаги на морското дъно. Вълната била съкрушена, отчаяна и потърсила нова скала.
..– А по-нататък? – погледна го подозрително Жоан. – Какво значи това? Скалата би трябвало да си остане скала.
..– Така казват вълните. Но подвижните неща са по-силни от неподвижните. Водата е по-силна от скалите.

Външните сили.

...по Anna Seghers [+] – Die Sebte Kreutz © Aufbau Verlag, Berlin u. Weimar

...“Ако вратата е заключена – мина му през ума, - всичко е свършено!”
...Вратата беше заключена. Но какво означаваше една врата за човек с толкова бреме на раменете като неговото? Това е преграда за обикновените обстоятелства. Бързаше през дворовете, спря се да си отдъхне пред една външна порта и се ослуша – тук все още всичко бе тихо. Издърпа резето. […] Отново забърза през лабиринт от малки улички. И сякаш пак се понесе като насън, някои места си бяха останали същите. Други бяха съвсем променени. Прекоси новия площад и навлезе в нови преки и пресечки – бе попаднал в друг район на града. Тук миришеше на пръст и на градини. Покатери се през една ниска ограда в някакъв кът, ограден с ниски храсти. Седна там и си пое дъх, после пропълзя още малко напред и се отпусна по гръб, защото силите му го напуснаха.
...А всъщност никога не бе мислил толкова ясно. Чак сега бе дошъл на себе си. Не само след бягството през прозореца. А откакто бе избягал от лагера. Колко ужасно голо бе сега всичко наоколо му и колко студено, и колко очевидна беше невъзможността да се спаси! Досега той бе вървял като по някаква принуда, която сам не можеше да обясни, като сомнамбул. Сега се бе робудил окончателно и видя къде се намира. Започна да му се вие свят и той се вкопчи в колоните. Досега се бе измъквал невредим, воден от онези сили, които водят само сомнамбулите и ги напускат веднага, щом се събудят. По този начин той дори може би щеше да успее да изведе бягството си до добър край. За жалост обаче сега бе съвсем буден, а само с напрежение на волята не можеше да върне предишното си състояние. Усети, че зъзне от страх, ала отново успя да се овладее макар че нямаше помощ отникъде.
...“И сега, и занапред, винаги ще се владея – втълпяваше си той, - и до последния си миг ще се държа достойно.”

***

...- Изглежда, ония си въобразяват всичко това – отново се намесва заварчикът, който се държи така, сякаш отново се е върнал сред близките си след дълго пътуване. – Защо му трябва на човек да избяга в родния си град, след като там го познават стотици хора?
...- Това крие и преимущества за беглеца, защото много по-лесно е да издадеш някой непознат. Представете си например вие да ме издадете мене! – Това го казва един, който прилича на впрегатен кон. Херман го е виждал по-рано като охрана на събрания, друг път на демонстрация и все с издадени напред гърди, сякаш морето му е до колене. През последните няколко години той на няколко пъти бе опитвал почвата при този работник, но той се правеше, че нищо не разбира. Сега из един път на Херман се стори, че той разбира много повече, отколкото даваше да се разбере.
...- Ще те издам като нищо, защо да не те издам? Щом като по някаква причина престанеш да ми бъдеш другар, значи че отдавна си престанал да ми бъдеш другар, преди още аз да съм престанал да ти бъда твой другар, когато ще те издам. – Това го казва Лерш, нацисткият организатор в завода, казва го с необикновено ясен глас, както говорят хората, когато решат да разграничат гледището си с някого. […]
...Възрастният работник отново се намеси със спокойния си глас:
...- Така е, но онзи, който ще иска да ме издаде, ще трябва преди това да си помисли добре дали аз изобщо не съм извършил нещо, поради което ще престана да бъда него другар.
...Мнозина от обядващите във стола се отдръпнаха на групички. Херман не се обади повече. Сгъна смачканата хартия, в която бяха увити сандвичите му, и я прибра в джоба си, за да може Елзе да я използва и за утре. Беше почти сигурен, че Лерш го наблюдава, че дебне да долови онова неуловимо, което все някога щеше да се оформи в някоя дума или в някой негов жест.
...Този път всички скочиха облекчени, когато иззвъня звънецът за края на почивката, защото това сложи край на нящо, което вътрешно хората никога нямаше да могат да приключат.

***

...“Ние всички знаехме колко безсмислено и дълбоко могат да се впият външните сили в човека, чак до най-съкровената му дълбина, но знаехме също така, че вътре в човека има нещо, което въпреки всичко е неприкосновено и ненарушимо” – последното изречение от книгата; което би могло да бъде поставено за епитаф на цялата съпротива на неприкосновеното, ненарушимо човешкото срещу “външните сили”, каквото и название - в края на краищата - да носят те.