- не можех да откъсна очите си от теб...

..по Владимир Г. Короленко – Слепият музикант © „Художественная литература” Москва, 1953-54

..{…} Но изведнъж тя освободи ръката си и слепият отново се учуди: девойката се смееше.
..– Колко съм глупава! Защо ли пък плача?
..Тя избърса очите си и след това заговори с развълнуван и ласкав глас:
..– Не, нека бъдем справедливи: и двамата са добри!... И това, което говореше той сега, е хубаво. Но нали то не се отнася за всички.
..– За всички, които могат – каза слепият.
..– Какви глупости! – отговори тя ясно, макар че в гласа й заедно с усмивката още се долавяха неотдавнашните сълзи. – Ето, нали и Максим е воювал, докато е могъл, а сега живее както може. Е, и ние...
..– Не казвай ние! Ти си съвсем друго нещо.
..– Не, не съм друго.
..– Защо?
..– Защото... Ами защото нали ти ще се ожениш за мен и значи нашият живот ще бъде един и същ.
..Пьотър спря изумен.
..– Аз?... За теб?... Значи ти ще се омъжиш... за мен?
..– Ами да, да, разбира се! – отговори тя бързо и развълнувано. – Какъв си глупав! Нима никога не ти е минавало това през ума? Ами че то е толкова просто! За кого ще се ожениш, ако не за мен?
..– Разбира се – съгласи се той с някакъв странен егоизъм, но веднага се сепна. – Слушай, Веля – заговори той, като я хвана за ръка. – Там преди малко казваха, че в големите градове момичетата учели всичко, пред теб също би могъл да се открие широк път... А аз...
..– А ти какво?
..– А аз съм... сляп! – завърши той съвсем нелогично.
..И отново си спомни детството, тихия плясък на реката, запознаването си с Евелина и горчивите й сълзи, когато чу думата „сляп”... Той почувствува инстинктивно, че сега пак й причинява същата рана, и спря. Няколко секънди минаха в мълчание, само водата тихо и галещо бълбукаше в бента. Евелина съвсем не се чуваше, сякаш беше изчезнала. Наистина лицето на девойката трепна, но тя се овладя и когато заговори, гласът й звучеше безгрижно и шеговито.
..– Та какво, като си сляп? – каза тя. – Нали ако някое момиче обикне сляп, ще трябва и да се омъжи за него... Винаги е така, какво да правим?
..– Обикне... – съсредоточено повтори той и веждите му се свиха: вслушваше се в новите за него звуци на непозната дума. – Обикне? – попита отново той с все по-голямо вълнение...
..– Е, да! Ти и аз, ние двамата се обичаме... Какъв си глупав! Помисли си: би ли могъл да останеш тук сам без мен?...
..Лицето му изведнъж побледня и незрящите очи се втренчиха, големи и неподвижни.
..Беше тихо; само водата все си говореше за нещо, бълболеше и ромонеше. От време на време като че ли този говор стихваше и почти замлъкваше: но веднага пак се усилваше и пак бълболеше, без да престане нито за миг. Тъмните листа на клонестата дива череше шепнеха; песента откъм къщата замлъкна, но затова пък над езрото запя славей...
..– Бих умрял – глухо промълви той.
..Устните й затрепераха като в деня на запознаването им и тя с усилие промълви със слаб детски глас:
..– И аз също... без теб, сама... в далечния свят...
..Той стисна мъничката й ръка в своята. Стори му се чудно, че в отговор тя му стисна леко ръката, не както преди: слабото движение на малките й пръсти проникваше сега дълбоко в сърцето му. Изобщо освен предишната Евелина, приятелката от детинство, сега той чувствуваше в нея и някакво друго, ново момиче. Стори му се, че той самият е мощен и силен, а нея си представи разплакана и слаба. Тогава, обзет от дълбока нежност, той я привлече с едната си ръка, а с другата започна да милва копринената й коса. {…}

(на Бела, съвсем истинска)..

- Староверци от XVIII в.

.по Олга Токарчук – *Бегуни / изд. Весела Люцканова / пр. от полски: Силвия Борисова, библиотека Лик

...Когато тръгвам на път, изчезвам от картите. Никой не знае къде съм. В точката, от която съм тръгнала, или в точката, към която отивам? Има ли някакво „между”? Не съм ли като онзи загубен ден, когато се лети на изток, и спечелената нощ, когато се лети на запад? Дали и за мен е валиден законътм с който се гордее квантовата физика – че частицата може да съществува едновременно на две места? Или друг, за който още не подозираме и който още не е доказан – че може да не се съществува двойно в едно и също място?
...Мисля, че тези като мене са много. Изчезнали, отсъстващи. Изведнъж се появяват в терминалите за пристигащи и започват да съществуват от мига, в който служителите удрят печат в паспорта им или когато на рецепцията в някой хотел любезно им връчват ключ. Сигурно вече са открили своята неустойчивост и зависимост от места, времена на деня, от език или от град и климата му. Променливост, мобилност, илюзорност – именно това означава да бъдеш цивилизован. Варварите не пътуват, те просто вървят към целта или извършват нападения.
...Така мисли и жената, която ме черпи с билков чай от термоса си, докат двете чакаме автобуса от гарата за летището; ръцете й са нашарени с къна, сложни плетеници, които с течение на времето стават все по-неясни. Когато се качваме, ми изнася лекция за времето. Казва, че уседналите, земеделските племена предпочитат удоволствието на кръговрата, в чието време всяко събитие неотклонно се връща към началото си, свива се като зародиш и повтаря процеса на съзряването и смъртта. Обратно на номадите и търговците: тръгвайки на път, те е трябвало да да си измислят друго време, по-подходящо за пътуване. Това е линейното време, доста по-полезно, защото е мяра за постигането на целта и нарастването на лихвените проценти. Всеки момент е различен и никога не се повтаря, значи трябва да се рискува и да се гребе с пълни шепи, да се живее и използва мигът. Всъщност обаче, това е горчиво откритие – когато промяната във времето е необратима, загубата и желанието стават нещо обикновено. Затова те винаги повтарят думи като „напразен” и „изпразнен”.
...- Напразно усилие, изпразнени сметки – смее се жената и сплита нашарените си ръце на тила. Казва, че единственият начин за оцеляване в такова разтеглено линейно време е запазването на дистанция, танц, при който се прави крачка напред, после крачка назад, крачка вляво, крачка вдясно – лесно се помни. А колкото по-голям става светът, толкова по-голяма дистанция може да си изтанцува човек така – да емигрира отвъд седем морета, отвъд два езика, отвъд една цяла религия.
...Аз обаче имам друго мнение за времето. Времето на всички пътуващи е съставено от много времена, множество. Това е островно време, архипелази на реда в океана от хаос, това е времето, което произвеждат гаровите часовници, навсякъде различно, време условно, меридианово, никой не го приема сериозно. Часовете изчезват в летящия самолет, зората се сипва светкавично, следобедът и вечерта вече са по петите ми. Трескавото време на големите градове, където се пристига само за малко, за да се падне в робството на някоя вечер, лениво време – на ненаселените равнини, които виждаме от самолета.
...Мисля също, че светът е вътре, в гънка на мозъка, в шишарковидното тяло, застанал е на гърлото ни, този глобус. Всъщност можем да се изкашляме и да го изплюем.

-- image: Blanka Vlašić (Trening Sustipan 2008).

*Бегуните или странници са староверци от XVIII век, изповядвали вярата, че всичко е в самия теб и уседналият живот носи зло. Според тях единственият начин за спасение от злото е пътуването, движението. Отричали официалната религия и странствали подир Христос.