tag:blogger.com,1999:blog-217825682024-03-12T21:07:54.638-07:00The Same Old SongThe book of life will open up for us and let us in...vladhttp://www.blogger.com/profile/16129785334181461031noreply@blogger.comBlogger32125tag:blogger.com,1999:blog-21782568.post-62955451285165104212011-12-19T06:25:00.000-08:002011-12-19T06:25:22.338-08:00Oh, poetry...<span style="font-family:trebuchet ms;font-size:100%;">Robin Williams (as John Keating, a teacher) at the movie <a href="http://www.imdb.com/title/tt0097165/" target="_blank">Dead Poets Society</a> (1989)</span><br />
<br />
<img style="DISPLAY: block; MARGIN: 0px auto 10px; WIDTH: 500px; CURSOR: hand; TEXT-ALIGN: center" alt="" src="http://farm7.staticflickr.com/6042/6298194619_4ab5b1c7f0_b.jpg" title="when you can see her unborn children in her eyes..." border="0" /><br />
<img style="DISPLAY: block; MARGIN: 0px auto 10px; WIDTH: 500px; CURSOR: hand; TEXT-ALIGN: center" alt="" src="http://farm7.staticflickr.com/6233/6298726476_17440d7def_b.jpg" title="when you can see her unborn children in her eyes..." border="0" /><br />
<img style="DISPLAY: block; MARGIN: 0px auto 10px; WIDTH: 500px; CURSOR: hand; TEXT-ALIGN: center" alt="" src="http://farm7.staticflickr.com/6059/6298726732_19d02546ed.jpg" title="when you can see her unborn children in her eyes..." border="0" /><span style="color:#000000;"><span style="font-family:trebuchet ms;font-size:100%;"><p align="center">---</p><p align="center">“Gather ye rosebuds while ye may. [ Old time is still a-flying ]” – The Latin term for that sentiment is “Carpe Diem”. Ye all know what it means...<p /></span></span><p />vladhttp://www.blogger.com/profile/16129785334181461031noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21782568.post-17623000786693806752011-09-15T06:04:00.000-07:002011-12-19T06:10:43.553-08:00Творческата грешка<span style="font-family:trebuchet ms;font-size:100%;color:#000000;"><div align="left"> <a href="http://en.wikipedia.org/wiki/Gianni_Rodari" target="_blank">Gianni Rodari</a> — <b>La Grammatica della Fantasia</b> (Introduzione all’arte di inventare storie), 1973<p></p> <i>Ако кажем, че от една грешка на езика може да се роди цяла история, няма да съобщим нищо ново.</i> Ако аз пиша на машината си някаква статия и изчукам на клавишите „Лампония“ (lampone — малина) вместо Лапония (Лапландия), ето че ще бъде открита нова страна — дъхава и гориста. Ако посегна към специалната гума и изтрия тази страна от географската карта на възможния, още недооткрит свят — ще бъде наистина жалко. По-добре ще бъде да я кръстосам надлъж и шир като истински турист фантаст.</p><p> Ако детето напише в тетрадката си „l’ago di Garda“ (иглата Гарда) вместо „Lago di Garda“ (езерото Гарда), аз трябва да избирам: или грабвам червено-синия молив и поправям грешката, или приемам това като подсказване при трудна задача, следвам го и измислям историята и географията на тази толкова важна игла, която е отбелязана дори върху картата на Италия. Интересно дали Луната ще се отразява върху нейния връх или върху нейното ушенце? И няма ли Луната да си убоде носа?…</p><p> Великолепен пример за творческа грешка може да се намери според Томпсън в „Пепеляшка“ на Шарл Перо. Пантофката отначало трябвало да бъде от „vair“ (вид сивопепелява кожа) и само поради една щастлива грешка е станала от „verre“, тоест от стъкло.</p><p> Стъклената пантофка, разбира се, е много по-необикновена от някакво си кожено чехълче, тя е и много по-съблазнителна, макар че произхожда от езиков каламбур или от грешка при преписването.</p><p> Правописната грешка, ако добре се взрем в нея, може да стане повод за много забавни и поучителни истории, често нелишени от идеологическа подплата, както сам съм се опитал да го покажа в моята „Книга на грешките“. Itaglia (Италья), написана с буква „G“ по средата, вместо Italia (Италия) не е само ученическа волност. Съществуват наистина типове, които крещят и дори скандират в хор I-ta-glia(И-та-лья) с тази отвратителна „G“ в повече, която отвътре кънти с националистическо, дори с фашистко звучене. Италия няма нужда от една буква повече, но от честни и порядъчни люде и най-вече от умни революционери.</p><p> Ако от всички думи на италианския речник изчезне „H“, буквата, която децата най-често изпускат, когато пишат, могат да възникнат интересни сюрреалистични положения. Напр. „cherubini“ (херувимите) ще бъдат низвергнати до някакви си безсмислени „cerubini“ (черубини) и ще престанат да бъдат небесни обитатели. Началникът на станцията „Chiusi-Chianciano“ (Кюзи-Кянчано), като чуе, че ръководеният от него пост е разжалван в смешното Ciusi Cianciano (Чузи Чанчано), ще се почувствува понижен в длъжност и ще си даде оставката. Или ще се оплаче пред профкомитета.</p><p> Много от така наречените „детски грешки“ се оказват след проверка съвсем друго нещо: излиза, че те са самостоятелно творчество, с помощта на което децата усвояват непознатите им още неща. Думата „pastichina“ (хапче) нищо не значи за детското ухо, затова детето не й се доверява и като уподобява предмета на вложеното в него действие, употребява думата „mastichina“ (мастикина — дъвка). Всички деца имат богати сбирки от подобни преосмисляния.</p><p> Едно момиченце, току-що прибрало се от детската градина, попитало майка си: „Не мога да разбера! Сестрата монахиня винаги казваше, че свети Йосиф е толкова, ама толкова добър, а отзарана изведнъж каза, че той е най-лошият баща на Исус Христос.“ Очевидно думата putative (путативо — баща осиновител) нищо не е говорила на момиченцето и то си е изтълкувало непознатата дума по свой начин, като я преправило на il piu cattivo (ил пю кативо — най-лошият) въз основа на вече познати думи. Всяка майка разполага с цял репертоар от такива анекдоти. Във всяка грешка е заложена възможността от нея да възникне разказ.</p><p> Веднъж едно дете бе допуснало необичайна грешка: вместо „casa“ (къща) бе написало „cassa“ (сандък, каса и т.н.) и аз го посъветвах да измисли история за някой си човек, който живеел в сандък. И други деца също се нахвърлиха на подсказания сюжет. Получиха се много истории: имаше един човек, който живеел в „cassa di morto“ (ковчег); друг пък бил толкова дребен, че му стигала една щайга за зеленчук за подслон и за спане през нощта; но тъй той се озовал на пазара сред цветното зеле и морковите и някакъв си купувач искал непременно да го купи, като давал по еди-колко си на килограм.</p><p> Какво ли пък ще представлява „libbro“ с две „B“ вместо „libro“ (книга)? Дали ще е по-тежка книга от всички други или някаква сбъркана книга, или тясно специализирана книга?</p><p> А „rivoltela“ с едно „L“ вместо „rivoltella“ (револвер) с какво ще стреля: с минипатрони или с теменужки?</p><p> Каквото и да казваме обаче, да се смееш над грешките е вече начин да се отървеш от тях. Точната дума съществува само като противоположност на неточната. И като вземем предвид това противостоене, ето че пак се озоваваме при фантазийния бином. Използуването на грешките, били те волни или неволни, е само една от неговите интересни и тънки разновидности. И наистина: първата съставка на „бинома“ само поражда втората, почти както това става при партеногенезата. „Serpente bidone“ (змията бидон) се е появила от „serpent pitone“ (змията питон) по един начин, който е явно съвсем различен от начина, по който от „sasso“ (камък) се поражда „contrabasso“ (контрабас). И двата предмета, да кажем, правилното „acqua“ (вода) и погрешното „acua“ (без „Q“) си остават най-тясно свързани. Значението на втория може да се извлече само от значението на първия. Второто значение е като някакво „заболяване“ на първото. Това става ясно от примера с „cuore“ (сърце) и „quore“. Второто, „quore“, е без никакво съмнение едно болно сърце: то има нужда от витамин „C“.</p><p> Грешката може да изкара наяве и прикрити истини — видяхме това в примера с „Itaglia“ със злополучното „G“.</p><p> В една и съща дума могат да се допуснат много грешки, а това означава, че тя може да даде началото на много истории. Например „automobile“ (автомобил) — ottomobile (otto — осем). Изглежда, че ще бъде автомобил с осем колела. „Altomobile“ (alto — висок): високоавтомобил; „ettomobile“ (etto — сто грама) стограмово автомобилче. „Autonobile“ (nobile — благородник): този пък ще бъде някакъв аристократ, който ще отказва да стои в какъв да е простолюден гараж. От грешките се учим. Това е стара поговорка. Новата би могла да гласи; от грешките се учим на фантазия.</p><p>....</p><hr><i>1986, превод от италиански: Борислав Г. Иванчев, Лиляна Г. Найденова</i></div></span>vladhttp://www.blogger.com/profile/16129785334181461031noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21782568.post-41883923825809309812011-08-22T06:12:00.000-07:002011-12-19T06:14:08.256-08:00За да имаш любима представа за всичките мои желания…<span style="color:#000000;"><span style="font-family:tahoma;font-size:100%;"><i>От <b>Пол Елюар</b></i><p></p>_____<p></p><p>За да имаш любима представа за всичките мои желания<br />
</p><p>разпали свойте устни в небето на думите като звезда<br />
</p><p>и целувките в живата нощ и браздата<br />
</p><p>на ръцете ти около мен.<br />
</p><p> </p><p>Като пламък победен<br />
</p><p>непрестанно сияят в света<br />
</p><p>мойте сънища скъпа.<br />
</p><p> </p><p>А когато те няма до мен<br />
</p><p>аз сънувам че спя аз сънувам че спя и сънувам.<br />
</p><p>жена с прасци от нежната сърцевина на бъза<br />
</p><p>жена със стъпала оставящи по пясъка следи<br />
</p><p>със стъпала две връзки ключове с пети на докери<br />
</p><p> в пристанищната кръчма<br />
</p><p>жена с източен врат едва покълнал ечемик<br />
</p><p>и с гърло Златна долина за срещи<br />
</p><p>дори в леговището на пороя<br />
</p><p>жена с гърди от мрак<br />
</p><p>с гърди къртичини покрай морето<br />
</p><p>и тигли с разтопен рубин<br />
</p><p>гърди видение на росна роза<br />
</p><p>жена с корем като ветрилото разгърнато на дните<br />
</p><p>с корем заоблен исполински нокът<br />
</p><p>и гръб политнала нагоре птица<br />
</p><p>о гръб живак<br />
</p><p>о гръб от светлина<br />
</p><p>и с тил от гладък камък и от овлажняла креда<br />
</p><p>от полета на чаша току-що изпита<br />
</p><p>и с ханшове извити лодки<br />
</p><p>изваяни от блясък и перата на стрела<br />
</p><p>от дългите пера на бял паун<br />
</p><p>о ханшове везна успокоена<br />
</p><p>жена със задник пясъчник и азбест<br />
</p><p>жена със задник като гръб на лебед<br />
</p><p>жена със задник като пролет<br />
</p><p>жена със секс от перуника<br />
</p><p>жена със секс врата на златна мина птицечовка<br />
</p><p>жена със секс от алга и бонбони старовремски<br />
</p><p>жена със секс от огледало<br />
</p><p>жена с очи набъбнали от сълзи<br />
</p><p>очи с лилави свитки от оръжия старинни<br />
</p><p> и стрелки магнитни<br />
</p><p>жена с очи като савана<br />
</p><p>жена с очи вода за жадния затворник<br />
</p><p>жена с очи горичка тръпнеща под екота на брадвата<br />
</p><p>очи либела пълна не с вода трептяща само<br />
</p><p> но и с въздух огън и земя.<br />
</p><br />
<br />
<p /></span><p /><br />
<br />
</span>vladhttp://www.blogger.com/profile/16129785334181461031noreply@blogger.com0Plovdiv, Bulgaria42.1438409 24.74956150000002742.0875119 24.666124500000027 42.2001699 24.832998500000027tag:blogger.com,1999:blog-21782568.post-54768317290617456312010-10-25T14:42:00.000-07:002010-10-25T14:44:09.912-07:00A Surrealist Manifesto<span style="font-family:trebuchet ms;font-size:100%px;">With regard to a false interpretation of our enterprise, stupidly circulated among the public, we declare as follows to the entire braying literary, dramatic, philosophical, exegetical and even theological body of contemporary criticism:<p></p>1. We have nothing to do with literature; but we are quite capable, when necessary, of making use of it like anyone else.<br>2. Surrealism is not a new means or expression, or an easier one, nor even a metaphysic of poetry. It is a means of total liberation of the mind and of all that resembles it.<br>3. We are determined to make a Revolution.<br>4. We have joined the word surrealism to the word revolution solely to show the disinterested, detached, and even entirely desperate character of this revolution.<br>5. We make no claim to change the mores of mankind, but we intend to show the fragility of thought, and on what shifting foundations, what caverns we have built our trembling houses.<br>6. We hurl this formal warning to Society; Beware of your deviations and faux-pas, we shall not miss a single one.<br>7. At each turn of its thought, Society will find us waiting.<br>8. We are specialists in Revolt. There is no means of action which we are not capable, when necessary, of employing.<br>9. We say in particular to the Western world: surrealism exists. And what is this new ism that is fastened to us? Surrealism is not a poetic form. It is a cry of the mind turning back on itself, and it is determined to break apart its fetters, even if it must be by material hammers!</p><p><i>Bureaus de Recherches Surrealistes,<br>15, Rue de Grenelle</i></span>vladhttp://www.blogger.com/profile/16129785334181461031noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21782568.post-45551359450436425072010-10-11T08:44:00.000-07:002010-10-19T11:59:36.457-07:00Fountains in The Rain<span style=";font-family:trebuchet ms;font-size:100%;" ><p>The boy was tired of walking in the rain dragging the girl, heavy as a sandbag and weeping continually, around with him.</p><p>A short while ago, in a tea shop in the Marunouchi Building, he had told her he was leaving her.</p><p> The first time in his life that he'd broken with a woman!</p><p>It was something he had long dreamed of; it had at last become a reality.</p><p>It was for this alone that he had loved her, or pretended to love her; for this alone he had assiduously undermined her defenses; for this alone he'd furiously sought the chance to sleep with her, slept with her -- till lo, the preparations were complete and it only remained to pronounce the phrase he had longed just once to pronounce with his own lips, with due authority, like the edict of a king:</p><p> “It's time to break it off!”</p><p> Those words, the mere enunciation of which would be enough to rend the sky asunder… Those words that he had cherished so passionately even while half-resigned to the impossibility of the fact… That phrase, more heroic, more glorious than any other in the world, which would fly in a straight line through the heavens like an arrow released from its bow… That spell which only the most human of humans, the most manly of men, might… In short:</p><p> “It's time to break it off!”</p><p> All the same, Akio felt a lingering regret that he'd been obliged to say it with such a deplorable lack of clarity, with a rattling noise in the throat, like an asthmatic with a throatful of phlegm, which even a preliminary draft of soda pop through his straw had failed to avert.</p><p> At the time, his chief fear had been that the words might not have been heard. He'd have died sooner than be asked what he'd said and have to repeat it. After all, if a goose that for years had longed to lay a golden egg had found it smashed before anyone could see it, would it promptly have laid another?</p><p>Fortunately, however, she had heard. She'd heard, and he hadn't had to repeat it, which was a splendid piece of luck. Under his own steam, Akio had crossed the pass over the mountains that he'd gazed at for so long in the distance.</p><br /><p> Sure proof that she'd heard had been vouchsafed in a flash, like chewing gum ejected from a vending machine.</p><p> The windows were closed because of the rain, so that the voices of the customers talking around them, the clatter of dishes, the ping of the cash register clashed with each other all the more violently, rebounding subtly off the clammy condensation on the inside of the panes to create a single, mind-fuddling commotion.</p><p> Akio's muffled words had no sooner reached Masako's ears through the general uproar than her eyes -- wide, staring eyes that seemed to be trying to shove her surroundings away from her thin, unprepossessing features --opened still wider. They were no longer eyes so much as an embodiment of disaster, irretrievable disaster. And then, all at once, the tears had burst forth.</p><p>There was no business of breaking into sobs; nor did she bawl her head off: the tears simply gushed, expressing nothing, and with a most impressive force.</p><br /><p> Akio naturally assumed that waters of such pressure and flow would soon cease. And he marveled at the peppermint freshness of mind with which he contemplated the phenomenon. This was precisely what he had planned ~ worked to encompass, and brought to reality: a splendid achievement, though admittedly somewhat mechanical.</p><p>It was to witness this, he told himself again, that he had made love to Masako he, who had always been free from the dominance of desire.</p><p>And the tearful face of the woman now in front of him -- this was reality! A genuine forsaken woman -- forsaken by himself, Akio!</p><p> Even so, Masako's tears went on for so long with no sign of abating that the boy began to worry about the people around them.</p><p> Masako, still wearing her light-colored raincoat, was sitting upright in her chair. The collar of a red blouse showed at the neck of the coat. She looked as though set in her present position, with her hands pressed down on the edge of the table, a tremendous force in both of them.</p><p>She stared straight ahead, letting the tears flow unchecked. She made no move to take out a handkerchief to wipe them. Her breath, catching in her thin throat, gave out a regular wheeze like new shoes, and the mouth that with student perverseness she refused to paint turned up disconsolately, quivering continually.</p><p> The older customers were looking at them curiously, with stares of a kind calculated to disturb Akio's newfound sense of maturity.</p><p> The abundance of Masako's tears was a genuine cause for astonishment. Not for a moment did their volume diminish. Tired of watching, Akio dropped his gaze and looked at the tip of the umbrella he had stood against a chair. The raindrops running from it had formed a small, darkish puddle on the old-fashioned, tile mosaic floor. Even the puddle began to look like Masako's tears to him.</p><p> Abruptly, he grabbed the bill and stood up.</p><p> The June rains had been falling steadily for three days. As he left the Marunouchi Building and unfurled his umbrella, the girl came silently after him. Since she had no umbrella herself, he had no choice but to let her share his. It reminded him of the way older people, for the benefit of the outside world, went on pretending even after they'd stopped feeling anything. Now he too had acquired the same habit; to share an umbrella with a girl once you'd made the move to break with her was just a gesture for other people's benefit. It was simply being cut-and-dried about things. Yes: to be cut-and-dried (even when it took such subtle forms) suited Akio's nature...</p><p> As they wandered along the broad sidewalk in the direction of the Imperial Palace, the problem foremost in his mind was finding somewhere to dump this tearbag he was saddled with.</p><p> I wonder -- he thought vaguely to himself -- if the fountains work even when it's raining?</p><p> Why should the idea of fountains have occurred to him? Another few paces, and he realized the physical pun in his own train of thought.</p><p> The girl's wet raincoat, which he was touching -- remotely, of course, and unfeelingly -- in the cramped space beneath the umbrella, had the texture of a reptile. But he bore with it, forcing his mind to follow the pun to its logical conclusion.</p><p> Yes: fountains in the rain. He'd bring the fountains and Masako's tears into confrontation. Even Masako would surely find her match there. For one thing, the fountains were the type that used the same water over and over again, so the girl, whose tears all ran to waste, could hardly compete with them. A human being was scarcely a match for a reflex fountain; almost certainly, she'd give up and stop crying. Then he'd be able somehow to get rid of this unwanted baggage. The only question was whether the fountains would be working as usual in the rain.</p><p>Akio walked in silence. Masako, still weeping, followed doggedly under the same umbrella. Thus, while it was difficult to shake her off, it was easy to drag her along where he wanted.</p><p> What with the rain and the tears, Akio felt as if his whole body was getting wet. It was all right for Masako in her white boots, but his own socks, inside his loafers, felt like thick, wet seaweed around his feet.</p><p> There was some time still before the office workers came out, and the sidewalk was deserted. Traversing a pedestrian crossing, they made their way toward Wadakura Bridge, which crossed the palace moat. When they reached the end of the bridge with its old-fashioned wooden railings topped by pointed knobs, they could see on their left a swan floating on the moat in the rain and, to the right, on the other side of the moat, the white tablecloths and red chairs of a hotel dining room, dimly visible through rain-blurred glass. They crossed the bridge. Passing between high stone ramparts, they turned left and emerged in the small garden with the fountains.</p><p>Masako, as ever, was crying soundlessly.</p><p> Just inside the garden was a large Western-style summer-house. The benches under its roof, which consisted of a kind of blind of fine reeds, were protected to some extent from the rain, so Akio sat down with his umbrella still up and Masako sat down next to him, at an angle, so that all he could see, right in front of his nose, was a shoulder of her white raincoat and her wet hair. The rain on the hair, repelled by the oil on it, looked like a scattering of fine white dew. Still crying, with her eyes wide open, she might almost have been in some kind of coma, and Akio felt an urge to give the hair a tug, to bring her out of it.</p><p> She went on crying, endlessly. It was perfectly clear that she was waiting for him to say something, which made it impossible, as a matter of pride, for him to break the silence. It occurred to him that since that one momentous sentence he hadn't spoken a single word.</p><p> Not far away, the fountains were throwing up their waters in profusion - but Masako showed no inclination to look at them.</p><p> Seen from here, head on, the three fountains, two small and one larger were lined up one behind the other, and the sound, blotted out by the rain, was distant and faint, but the fact that their blurring of spray was not visible at a distance gave the lines of water, dividing up in various directions, a clearly defined look like curved glass tubes.</p><p> Not a soul was in sight anywhere. The lawn on this side of the fountains and the low ornamental hedge were a brilliant green in the rain.</p><p> Beyond the garden, though, there was a constant procession of wet truck hoods and bus roofs in red, white, or yellow; the red light of a signal at a crossing was clearly visible, but when it changed to the lower green, the light disappeared in a cloud of spray from the fountains.</p><p> The act of sitting down and remaining still and silent aroused an indefinable anger in the boy. With it, amusement at his little joke of a while ago disappeared.</p> <p> He couldn't have said what he was angry about. Not long before, he had been on a kind of high, but now, suddenly, he was beset with an obscure sense of dissatisfaction. Nor was his inability to dispose of the forever crying Masako the whole extent of the frustration.</p><p> Her? I could easily deal with her if I cared to, he told himself. I could just shove her in the fountain and do a bunk -- and that would be the end of it. The thought restored his earlier elation. No, the only trouble was the absolute frustration he felt at the rain, the tears, the leaden sky that hung like a barrier before him. They pressed down on him on all sides, reducing his freedom to a kind of damp rag.</p> <p> Angry, the boy gave in to a simple desire to hurt. Nothing would satisfy him now till he had got Masako thoroughly soaked in the rain and given her a good eyeful of the fountains.</p><p>Getting up suddenly, he set off running without so much as a glance back; raced on along the gravel path that encircled the fountains outside and a few steps higher than the walk around the fountains themselves; reached a spot that gave a full view of that; and came to a halt.</p><p> The girl came running through the rain. Checking herself just as she was about to collide with him, she took a firm grip of the umbrella he was holding up. Damp with tears and rain, her face was pale.</p><p> “Where are you going?” she said through her gasps.</p><p> Akio was not supposed to reply, yet found himself talking as effortlessly as though he'd been waiting for her to ask this very thing.</p><p> “Just look at the fountains. Look! You can cry as much as you like, but you're no match for them.”</p><p> And the two of them tilted the umbrella and, freed from the need to keep their eyes on each other, stared for a while at the three fountains: the central one imposing, the other<br />two slighter, like attendants flanking it on both sides.</p><p>Amidst the constant<br />turmoil of the fountains and the pool around them, the streaks of rain falling into the water were almost indistinguishable. Paradoxically, the only sound that struck the ear was the fitful drone of distant cars; the noise of the fountains wove itself so closely into the surrounding air that unless you made an effort to hear you seemed to be enclosed in perfect silence.</p><p> First, the water at the bottom bounced in isolated drops off the huge shallow basin of black granite, then ran in a continual drizzle over the black rim.</p><p> Another six jets of water, describing far-flung radiating arcs in the air, stood guard around the main column that shot upward from the center of each basin.</p><p> This column, if you watched carefully, did not always achieve the same height. In the almost complete absence of a breeze, the water spouted vertically and undisturbed toward the gray, rainy sky, varying from time to time in the height of its summit. Occasionally, ragged water would be flung up to an astonishing height before finally dispersing into droplets and floating to earth again.</p><p> The water near the summit, shadowed by the clouds that were visible through it, was gray with an admixture of chalky white, almost too powdery-looking for real water, and a misty spray clung about it, while around the column played a mass of foam in large white flakes mingling like snow with the rain.</p><p> But Akio was less taken with the three main columns of water than with the water that shot out in radiating curves all around.</p> <p> The jets from the big central fountain in particular leaped far above the marble rim, flinging up their white manes only to dash themselves gallantly down again onto the surface of the pool. The sight of their untiring rushing to the four quarters threatened to usurp his attention. Almost before he knew it, his mind, which till now had been with him in this place, was being taken over by the water, carried away on it's rushing, cast far away.</p><p> It was the same when he watched the central column.</p><p> At first glance, it seemed as neat, as motionless, as a sculpture fashioned out of water. Yet watching closely he could see a transparent ghost of movement moving upward from bottom to top. With furious speed it climbed, steadily filling a slender cylinder of space from base to summit, replacing each moment what had been lost the moment before, in a kind of perpetual replenishment. It was plain that at heaven's height it would be finally frustrated; yet the unwaning power that supported unceasing failure was magnificent.</p><p> The fountains he had brought the girl to see had ended by completely fascinating the boy himself. He was still dwelling on their virtues when his gaze, lifted higher, met the sky from which the all-enveloping rain was falling.</p><p> He got rain on his eyelashes.</p><p> The sky, hemmed in by dense clouds, hung low over his head; the rain fell copiously and without cease. The whole scene was filled with rain. The rain descending on his face was exactly the same as that falling on the roofs of the red-brick buildings and hotel in the distance. His own almost beardless face, smooth and shiny, and the rough concrete that floored the deserted room of one of those buildings were no more than two surfaces exposed, unresisting, to the same rain. From the rain's point of view, his cheeks and the dirty concrete roof were quite identical.</p><p> Immediately, the image of the fountains there before his eyes was wiped from his mind. Quite suddenly, fountains in the rain seemed to represent no more than the endless repetition of a stupid and pointless process.</p><p> Before long, he had forgotten both his joke of a while ago and the anger that had followed it, and felt his mind steadily becoming empty.</p><p> Empty, save for the falling rain....</p><p> Aimlessly, the boy started walking.</p><p> “Where are you going?” She fell into step with him as she spoke, this tune keeping a firm hold on the handle of the umbrella.</p><p>“Where? That's my business, isn't it? I told you quite plainly some time ago didn't I?”</p><p>“What did you tell me?”</p><p> He gazed at her in horror, but the rain had washed away the traces of tears from the drenched face, and although the damp, reddened eyes still showed the aftermath of weeping, the voice in which she spoke was no longer shaky.</p><p> “What do you mean, 'What?' I told you a while back, didn't I? -- that we'd better split up.”</p><p> Just then, the boy spotted, beyond her profile as it moved through the ram, some crimson azalea bushes blooming, small and grudgingly, here and there on the lawn.</p><p> “Really? Did you say that? I didn't hear you.” Her voice was normal.</p><p> Almost bowled over by shock, the boy managed a few steps further before an answer finally came and he stammered:</p><p> “But -- in that case, what did you cry for? I don't get it.”</p><p> She didn't reply immediately. Her wet little hand was still firmly attached to the umbrella handle.</p><p> “The tears just came. There wasn't any special reason.”</p><p> Furious, he wanted to shout something at her, but at the crucial moment it came out as an enormous sneeze.</p><p>If I'm not careful I'm going to get a cold, he thought.</p><p> <p></p><p align="center"> </p><p>Yukio Mishima - who was born by the name Kimitaka Hiraoka - wrote the short story <i>Fountains in the Rain</i> - translated by John Bester, 1963. In 1970, Mishima attempted to lead a coup d'etat against an ever-growing "westernized" Japanese governemt. Upon his failiure - and shouting "Long live the Emperor!" - he committed <i>seppuku</i> with the help of his under boss and lover, Morita - who then committed <i>seppuku</i> himself. </p></span>vladhttp://www.blogger.com/profile/16129785334181461031noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21782568.post-565706208438383682010-09-18T10:29:00.000-07:002010-09-18T10:30:59.141-07:00странна ?<span style="font-family:Courier New;font-size:13px;color:#000000;"> Тази странна любов, тази дълга любов и внезапна.<br /> Първа капчица дъжд… Във врата… Под яката ми… Капна.<br /> Предизвестие някакво… Иде буря… Далечният тътен…<br /> Тази тайна любов… Без надежда… Без вятър попътен.<br /> Връхлетя върху нас… Поумнели… Цинични… И грешни…<br /> И ни шашна… Уби ни… Направи ни луди… И смешни…<p></p> - Н.Йорданов, 2010</span>vladhttp://www.blogger.com/profile/16129785334181461031noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-21782568.post-21025463843829994852010-07-20T14:58:00.000-07:002010-07-20T15:58:51.123-07:00circle, or ring<img style="display:block; margin:0px auto 10px; text-align:center;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 264px;" src="http://4.bp.blogspot.com/_ikxMGd8Hadc/TEYdWpItf9I/AAAAAAAAAWI/RoSs6_BYbf0/s400/fig4d-lg.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5496112670088986578" /><p></p><span style="font-family:Tahoma;font-size:100%;"><span style="color:#000000;"> Буреш измъкна някъде от ъгъла на осмицата пакет книжки, привързани с канап, и щом се оказваше удобен момент, започваше да чете на глас. За първи път това стана, когато Вашек по време на вечерята възбудено разказваше как през деня тигрите и лъвът едва не се сбили; Гамбие ги упражнявал за общия номер, но този път старата вражда между двете животни избухнала и ако не били там гледачите с прътовете, щяла да се лее кръв. Хората от осмицата разговаряха за ненавистта, която цари между някои хищници, и Буреш изведнъж и спомни, че за това има прочута поема. И той се изправи и започна звучно да декламира:<p></p><dd><span style="font-family:courier new;">Хержман от Бубно беше юнак,<br />майстор прочут при двора на краля...</span></dd><p></p> Патетичната му декламация предизвика най-напред снизходителна усмивка, но изведнъж всички станаха сериозни и заследиха поетичния разказ с професионален интерес:<p></p><dd><span style="font-family:courier new;">Хержман, страх не познал до днес,<br />но истинския лов на прагът,<br />язди сам през мрачния лес<br />и зверовете от него бягат.<p></p>пантерата гонейки, той<br />отдалечи се от свойта свита;<br />коня му спира в непокой,<br />шум и до Хержман вече долита.<p></p>Бързо пришпорва коня натам,<br />който, обзет от ужас, цвили,<br />стига и вижда: лъв се бори сам<br />с два тигъра във бой непосилен.<p></p>„На един срещу двама помогни!” – <br />казва и копието си хваща,<br />преди да го зърнат, отстрани<br />в единия тигър го запраща.<p></p>Скача от коня за люта сеч,<br />ала преди да е докоснал<br />другия тигър с тежък меч,<br />с лапа лъвът го беше проснал.<p></p>Става, отърсва грива той,<br />целия в кървави пръски свети;<br />благодарен на защитника свой,<br />легна му укротен в нозете.</span></dd><p></p> На това място Малина се размърда. Имаше навярно някакво възражение, но почака да види какво ще стане накрая. Всички изслушаха как Хержман превързал лъва и как той вървял подире му чак до градските порти и как после живели в Чехия, докато рицарят починал и лъвът „страхотно ревял, от жал не ял, не пил, на третия ден умрял”.<br /> – Е, Хонзо, хубаво ни го каза – похвали Малина буреш, – но мене не ми се вярва, че лъвът е легнал в краката му. Всичко може, но това – не.<br /> – А защо пък не? – защитаваше Буреш въображението на <acronym title="Карел Симеон Махачек (1799-1846) - чешки драматург и поет">Симеон Махачек</acronym>. – От благодарност...<br /> – Не е легнал – завъртя глава Малина. – То се знае, че няма да зареже току-така тигъра. Щом лъвът има плячка, слага върху нея лапа и ръмжи или реве. А после я захапва със зъби, дърпа я насам-натам, влачи я и все ръмжи. Ти там, в това стихотворение, прибави, че влачил тигъра насам-натам из старата гора и ревял. Това е, което липсва.<br /> – И още нещо – подчерта Керхолец. – Той не би легнал в краката му. Ако е бил наистина укротен, както Буреш казва, най-многото да потърка глава о тялото му.<br /> – Е, колкото за това – намеси се Восатка с необичайния интерес на познавач, – то и Корина също ляга пред Гамбие.<br /> – Да, лъвицата, да – държеше на своето Керхолец, – но ляга по гръб, а не в краката му.<br /> – А бе то и самецът понякога ляга пред <acronym title="звероукротител (фр.)">домтьора</acronym> – забеляза Малина, – и лъв може да направи това, само че стар и ленив.<br /> – Да, ама такъв стар ленивец не би се бил с тигри – твърдеше Керхолец, – той ще изреве и ще избяга. Казвам ви, че е била лъвица.<br /> – Но, приятели – отново защищаваше стихотворението Буреш, – представете си, че е било от благодарност, задето този Хержман от Бубно му е спасил живота и превързал раните!<br /> – Такива работи стават – поклати глава Малина. – Лъвовете помнят добрината. Един път домтьора Червинка имаше млада лъвица, казваше се Клеопатра. Тя се разболя от пневмония и той от страх да не му умре я взе при себе си в кревата и така се грижеше за нея, че тя оздравя. А Клеопатра му беше благодарна чак до края на живота си и щом се появеше, заставаше на задните си крака, прегръщаше го и му лижеше лицето.<br /> – Е, виждате ли – обърна се Керхолец към другите, – все пак това е била лъвица и му е лижела лицето, а не е лягала в краката му!<br /> – С една дума, Хонзо – ухили се сержант Восатка, – не ти остава друго, освен да преработиш това кралско произведение така, че най-напред лъвът да омете с тигъра старата гора, а после да се превърне в лъвица, която да олиже прелестното лице на твоя Хержман от Бубно.<br /> – Това не става – скромно се намеси татко Карас, – нали ще го събори.<br /> – Тогава ще стане обратното – съгласи се с него Восатка, – тогава рицарят Хержман ще легне в краката на лъвицата.<br /> При този обрат в компетентния разбор на поемата дори и Буреш трябваше да се разсмее. Но спорът остана нерешен, тъй като Малина каза, че рицарят нямало да падне, защото когато лъвът стои на задните си крака, това е неговата най-слаба позиция и тогава човек може и да се бори с него, ако го държи далече от себе си. После известно време разсъждаваха върху стиха „не ял, не пил, на третия ден умрял”. Едни бяха на мнение, че ако лъвът получел десет либри хубаво конско месо както тук в цирка – нямало да издържи и щял да започне да яде, други пък смятаха, че без храна можел да мине, но без вода – не. Като най-голям авторитет Малина заяви, че текстът е правилен, защото лъвът, когато е разтревожен или опечален, не яде и не пие, и остава само въпросът може ли да умре още на третия ден.<br /> – Тогава той е трябвало да има и някаква болест – реши Малина, – може да се е простудил на погребението. Съвсем здраво животно живее по-дълго, но ако е страдал от нещо – тогава е възможно, лъвът може да умре и за два дни.<br /> Изглежда, че след тези забележки поемата бе окончателно одобрена, но татко Карас все още имаше някакво съмнение. Как било там със спътника и със старея. Буреш трябваше известно време да напряга паметта си, докато най-после отново издекламира това място.<p></p><dd><span style="font-family:courier new;">Винаги редом до него бил,<br />този му спътник изглеждал дивно.<br />Дошли си, щом стареят вестил<br />посланието си градивно.</span></dd><p></p> – Точно това е, което не разбирам – кимна Карас, – как така стареят е градил посланието. Градил го е с тухли, или как?<br /> Зидарският проблем в стихотворението изведнъж се изпречи като загадка пред всички.<br /> – Но това е поетически казано – заяви Буреш, след като помисли малко, – „градивно” е употребено заради римата с „дивно”.<br /> Останалите го погледнаха недоверчиво и заявиха, че така не може; какви са тези поети, щом като само заради една рима „градят” посланието; та тогава те могат всичко да си измислят, тогава тук може изобщо да не е ставало дума за лъв, а за някоя простреляна маймуна и Хержман от Бубно да е бил в действителност някой си Франта от Холешовице.<br /> – А бе аз познавах един Хержман от Бубно – каза Малина, – фамилното му име беше Полачек и ни снабдяваше с овес, сено и слама, когато бяхме в Прага.<br /> – Щом като се е казвал Полачек – забеляза Буреш, – тогава не е бил от Бубно.<br /> – Ами, беше – държеше на своето Малина, – ти ще ми кажеш, та аз съм ходил при него през брода под Щванице. И точно на другия бряг беше Бубно и там Хержман Полачек имаше склад.<br /> – Това е било Бубни (<span style="font-family:arial;"><i>квартал в Прага</i></span>), а не Бубно, хитрецо – изсмя се Буреш. – Тука става дума за стария дворянски род Бубно на Йелени...<br /> – А, значи, така – каза успокоен татко Карас, – а пък аз си помислих, че става дума за барабан, с който се ходи на лов за елени (<span style="font-family:arial;"><i>игра на думи – bubeň на чешки означава барабан, jelen – елен</i></span>). А що се отнася до посланието, няма що – сигурно са градили това послание. Какви ли не работи са ставали някога.<br /> С тази общо призната истина поемата най-после беше одобрена и се реши, че вече е време да спят. Само Буреш не беше доволен, защото със забележките си те унищожиха цялото естетическо въздействие...<p></p> по Едуард Бас ~ Цирк Хумберто / <a href="http://vlad-rm-corp.blogspot.com/2010/07/blog-post.html">още</a></span></span>vladhttp://www.blogger.com/profile/16129785334181461031noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21782568.post-6147118745212355992010-05-20T15:36:00.000-07:002010-05-20T15:43:28.319-07:00mistake me for a snake<img style="TEXT-ALIGN: center; MARGIN: 0px auto 10px; WIDTH: 638px; DISPLAY: block; HEIGHT: 819px; CURSOR: hand" border="0" alt="" src="http://farm5.static.flickr.com/4052/4624945681_cc141dba20_o.jpg" /><br /><img style="TEXT-ALIGN: center; MARGIN: 0px auto 10px; WIDTH: 638px; DISPLAY: block; HEIGHT: 578px; CURSOR: hand" border="0" alt="" src="http://farm5.static.flickr.com/4067/4624945687_ef6e6e4398_o.jpg" />vladhttp://www.blogger.com/profile/16129785334181461031noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21782568.post-79267742212196888502010-03-17T13:11:00.000-07:002010-03-17T14:56:22.534-07:00- Утопия<div align="justify"><span style="font-family:trebuchet ms;font-size:85%;"><span style="color:#000000;"><blockquote><i><span style="color:#ffffff;">…</span>На 6 Юли 1535 г. <a href="http://en.wikipedia.org/wiki/Thomas_More" target="_blank">Томас Мор</a>, бивш канцлер на Англия, със вдигната гордо глава сам се изкачил на ешафода, разменил шеговити думи с кралския палач и сложил главата си върху дънера, за да бъде отсечена, по обвинения във предателство и измяна. Твърди се, че кралят бил готов да го пощади, но той със ирония отхвърлил направените му предложения. Така завършва животът на даровития хуманист и автор на една от най-прочутите и най-привлекателни от всички социални утопии през вековете, роден в Лондон на 7 Февруари 1478 г. / канонизиран от Папа Пий XI - 19 Май 1935 </i></blockquote><span style="color:#ffffff;">…</span><i>следва, по <b>Utopia</b> на <b>Thomas More</b> : превод от латински Александър Милев, 1984 изд. Народна Култура</i> <p></p><img style="MARGIN: 3px 10px 0px 0px; WIDTH: 186px; FLOAT: left; CURSOR: hand" border="0" alt="" src="http://farm3.static.flickr.com/2783/4441686596_6b874ea160_o.jpg" /><span style="color:#ffffff;">…</span>„Да предположим, че съм при френския крал и участвувам в неговия съвет. На едно от най-секретните заседания под председателството на самия крал в кръга на най-умните люде разпалено се разисква по какъв начин и с какви машинации кралят може да задържи Милано и да присъедини към себе си онзи, склонен към отделяне Неапол, после се разисква как може да разруши Венеция и да се подчини цяла Италия, да покори под своя власт Фландрия, Брабант и най-после цяла Бургундия, а освен тях още и други народи, до чиито царства той отдавна напада мислено. И ето изведнъж един съветник предлага да се сключи мир с венецианците за толкова време, колкото да бъде изгоден за краля. Той сам да им съобщи своите планове и дори да остави част от плячката си при тях, за да я получи обратно, след като работата бъде свършена според уговореното. Друг съветник предлага да се сключи мирен съюз с германците, трети пък да бъдат умилостивени швейцарците с пари, четвърти говори, че божествената воля на негово императорско величество трябва да бъде умилостивена със злато като жертвено приношение; пети намира за добре да се уредят работите с царя на арагонците и да му се остъпи като залог за мира Наварското царство, което не му принадлежи; шести мисли, че кралят на Кастилия трябва да бъде подмамен с някаква надежда за роднинство чрез брак и че някои от неговите придворни трябва да привлечем на своя страна чрез редовна ежегодна заплата. Най-трудният въпрос е как да се постъпи с Англия. Във всеки случай трябва да се преговаря с нея за мир и трябва да се заздравява 1 винаги неразрушим съюз чрез най-здрави връзки; да наричаме англичаните приятели, но да ги подозираме като неприятели на Франция. Затова трябва да държим винаги готови на позиция шотландците, като ги имаме всякога предвид за евентуален случай и веднага да ги насочим срещу англичаните, ако само малко се раздвижат. Освен това трябва да покровителстваме тайно - за открито пречат договорите - някой знатен изгнаник, който твърди, че английското кралство му принадлежи, и по този начин да държи като в шах подозрителния за Франция крал. Ако при тая напрегната обстановка, казвам, след като толкова отлични мъже в надпревара дадоха своите съвети за война, ако се вдигна аз, незначителен човечец, и предложа да се обърнат платната обратно, да посъветвам, че трябва да изоставим Италия и да кажа, че трябва да си седим у дома, че самото френско царство е достатъчно голямо, та да може успешно да се управлява от един човек и затова кралят не трябва да мисли за присъединяване към кралството си на нови земи. След това как биха погледнали на мене, ако предложа на вниманието им решенията на ахорийците, народ на югоизток от острова на утопийците. Тогава те водили война, за да завладеят друго царство на своя крал, за което той претендирал, че трябвало да владее поради древно съседство и поради наследство...<br /><span style="color:#ffffff;">…</span>Когато обаче придобили това царство, ахорийците разбрали, че ще се наложи не по-малко труд да го задържат, отколкото са положили да го завладеят. Постоянно се пръскали семена и на вътрешна война или на нападения извън границите. Затова трябвало постоянно или да воюват против покорените, или заради тях. Така те нямали никога и никаква възможност да разпуснат войската си. А между това те самите били предмет на пълно ограбване, парите им изтичали извън границите, проливали кръвта си за чужда нищожна слава, мирът не укрепвал, в собствената им държава нравите се покварявали поради войната; дълбоко се просмуквала страстта за грабеж, дързостта се засилвала поради убийствата и законите никак не били зачитани. Кралят пък, разкъсван от грижата за две кралства, не можел да отдели достатъчно внимание на нито едно от тях (<i>следователно бил непълноценен като такъв</i>). Затова ахорийците, като не виждали никакъв край на тия толкова големи злини, взели решение и предложили най-любезно на своя крал да задържи едно от двете кралства, понеже за двете не му стигали сили. Те заявили, че са твърде много, за да бъдат удовлетворявани от половин крал, когато никой не би се съгласил охотно да има дори един мулетар общо с някого. Така оня добър владетел бил принуден да се задоволи само със старото си царство, а новото отстъпил на един от приятелите си, който пък след малко време бил изгонен...<br /><span style="color:#ffffff;">…</span>Освен това, ако посочех на краля, как всички тия военни усилия, от които биха се объркали толкова народи заради него, след като изчерпят неговите съкровища и разорят народа му, ще свършат по игра на съдбата без резултат... и ако бих го посъветвал да се грижи за наследеното от дедите си кралство, колкото може да го благоустроява и да го направи възможно най-щастливо, да обича своите поданици и да бъде обичан от тях, да живее с всичките в пълно разбирателство и да ги управлява с любов, а да остави другите кралства да си живеят спокойно, че за него е достатъчно и предостатъчно това, което има, въобразяваш ли си, драги Мор, по какъв начин би била приета една такава реч?<br /><span style="color:#ffffff;">…</span>- Без съмнение, не ще бъде приета много благосклонно, отвърнах аз.<br /><span style="color:#ffffff;">…</span>- Нека продължим, продума Рафаел. Да допуснем, че съветниците на някой крал обсъждат и обмислят с него средствата, с които той би могъл да натрупа богатства. Един го съветва да повишава стойността на монетата, когато трябва да плаща с пари, а да понижава под нормата стойността й, когато трябва на него да се плащат дългове, за да заплаща голяма сума с малко пари и за малка сума да получи голяма. Друг го подтиква да се преструва, че се готви за война и под тоя предлог да събира пари, а след като ги получи, да сключи мир с тържествени религиозни церемонии. По този начин ще се създаде пред очите на народеца впечатление, че благочестивият крал без съмнение е милостив и щади народната кръв (<i>но същевременно е дал своята лепта в усилване подготовката материално</i>). Трети пък му наблъсква ума в някакви древни закони, проядени вече от червеи и овехтели от продължително неприлагане. Тъй като никой не ги помни вече, всички са ги нарушили. Затова кралят да разпореди да се наложат глоби за тези нарушения. Това ще бъде най-богатият и най-почитаният доход, понеже ще носи външния знак на законност. Кралят бива съветван от четвърти да въведе тежки глоби за много такива забрани, които не са от полза за народа. После да се съгласи да получи дял от парите на ония, чиито интереси засяга тази наредба. По този начин ще заслужи благодарност от страна на народа и ще получи двойна изгода: ще бъдат наказани само тия, които са били въвлечени в тая мрежа от алчността си за печалба, а предобрият крал ще изглежда, че продава привилегии на другите твърде скъпо, като неохотно отстъпва на частно лице нещо против интересите на народа, и то срещу висока цена...<br /><span style="color:#ffffff;">…</span>Пети убеждава краля да привлече на своя страна съдиите, за да поддържат във всяко дело кралското право. Освен това понякога те трябва да бъдат викани в двореца и заставяни да разглежда делата в присъствието на краля. Тогава нито едно кралско дело не ще бъде толкова очевидно несправедливо, та някой от съдиите да не намери някаква пукнатина, през която да може да се промъкне всяко извъртане на закона, било от усърдие да се противоречи, било от срам да се повторят едни и същи неща, или от желание да се осигури благоволението на владетеля. Така при несъгласие на съдиите делото съвсем явно вече ще бъде разисквано, истината ще стане предмет на спор и се дава удобен случай на краля да изтълкува закона в своя полза. Другите ще се присъединят към него било от срам, било от страх. Така без всяко смущение се дава съвсем законна форма на решението от името на съда. Никога не липсва повод да се гласува в полза на краля. За това е достатъчно да бъде на негова страна или справедливостта, или думите на закона, или неясният смисъл на документа, или това, което в очите на благочестивите съдии стои над законите – неоспоримите прерогативи на краля. Всички са единодушни и одобряват изказаната мисъл от Крас: «За управник, който трябва да издържа войска, никакво количество злато не е достатъчно». Освен това те са убедени, че кралят не върши нищо несправедливо, дори да има за това най-голямо желание. Имуществото на всички принадлежи на него, както и самите хора. Те имат само толкова собствен имот, колкото милостивостта на краля не е благоволила да отнеме. За краля е от значение тая собственост да бъде по възможност по-малка, защото сигурността на властта му е изградена върху невъзможността на народът му да се радва на богатство и свобода. Богатите и свободни люде търпеливо понасят жестоките и несправедливи заповеди. А бедността и нуждата подтискат смелостта на духа, правят хората търпеливи и лишават угнетените от възвишени помисли за бунт...<br /><span style="color:#ffffff;">…</span>Какво би станало, ако при това положение аз стана отново и почна да доказвам, че всички тия съвети към краля са безчестни и гибелни, че неговата чест и безопасност (<i>еднакво</i>) почиват по-скоро в богатството на народа, отколкото в неговото собствено; ако открито заявя, че хората избират краля заради себе си, а не заради самия него, т.е. чрез неговата грижа и усърдие те да живеят удобно и да бъдат запазени от неправди, че кралят трябва да се грижи повече за това, как да бъде полезен на народа си, отколкото за себе си; че неговото задължение е като на добрия пастир, който трябва да се грижи, щом като е овчар, за паша на овците, а не за себе си; ако наистина съветниците смятат, че бедността е защита на мира, това показва, че те напълно се заблуждават! Наистина, къде човек може да намери повече спорове, отколкото при бедните? Кой по-усърдно ще се стреми към държавен преврат от този, на когото не харесва съществуващият начин на живот? Кой най-после с надежда за припечелване на нещо отнякъде ще се стреми по-дръзновено да бъде всичко докарано в безредие освен този, който вече няма нищо, което може да загуби? И ако някой крал е до такава степен мразен и ненавиждан от своите поданици, че може да ги държи в подчинение само с обиди, грабежи и конфискации и ги докара до просия, за него ще бъде по-добре да се откаже от кралството си, вместо да го запазва с такива средства, при които дори ако запази титлата си на владетел, губи своето величие. Не подхожда на кралското достойнство да владее над бедняци, а по-скоро над богати и щастливи граждани. На същото мнение е бил и Фабриций, мъж с възвишен и благороден ум, когато отговорил, че предпочита да управлява богати, вместо той сам да бъде богат. Ако наистина само един човек тъне в наслади и удоволствия, а всички други около него плачат и ридаят, това означава, че той е пазач на затвор, а не на кралство. Както с пълно право се признава за съвсем неопитен оня лекар, който, докато лекува една болест, причинява друга, така също трябва да признае, че не умее да управлява свободни люде този, който знае да ръководи живота на другите само като им отнема средствата за живот. Той трябва да се откаже от своето бездействие и гордост, защото с тия пороци ще направи собствения му народ или да го намрази, или да го презира. Той трябва да живее със собствени средства, без да причинява на някого вреда, да съобразява своите разходи с доходите си, да обуздава злодеянията и по-скоро да ги предотвратява с правилни съвети, а не да съдействува да нарастват и след това да ги наказва. Не трябва необмислено да възстановява остарелите закони, които вече са отменени от обичая, особено пък такива, които са били отдавна забравени и никога не са били желани. Никога под предлог за някакво провинение да не взима нищо като глоба, което съдията не би позволил на частно лице да вземе, понеже ще бъде несправедливо и измамно...<br /><span style="color:#ffffff;">…</span>Дори аз бих могъл най-после да предложа на съветниците и закона на макарийците, които не са далеч от Утопия. Техният цар, след като принася тържествено жертвоприношение, в първия ден на своето стъпване на престола дава клетвено обещание, че няма да има никога в държавното съкровище повече от хиляда фунта злато или сребро, което да е равно по стойността на това злато. Разказва се, че този закон бил създаден от един много добър цар, който се грижел повече за благото на родината, отколкото за своето богатство. Този закон трябвало да бъде пречка за натрупване на толкова голямо богатство от страна на държавния глава, че да не се почувствува липса на пари сред народа. Царят виждал, че това богатство е достатъчно, за да се противопостави с оръжие на бунтовници в царството или на вражески нападения срещу царството му, но то няма да бъде достатъчно, за да му вдъхне смелост да напада чужди царства. Това било и главната причина за издаването на закона. Освен това има и още две причини за създаването на тоя закон. Според мнението на същия цар, законът цели да не се появи липса на пари за всекидневна размяна на гражданите, а тъй като трябва да връща всичко, което постъпи в съкровището свръх определения законен размер, той решава да не търси повод за неправда. Такъв цар е ужас за лошите и бива обичан от добрите. Ако всичко това аз кажех пред хората в съвета, които имат напълно противоположни схващания, нямаше ли да изпадна в положението на проповедник пред глухи?<br /><span style="color:#ffffff;">…</span>- Без съмнение, отговорих аз. Дори щеше да изпаднеш в положението на проповедник пред напълно глухи. Бога ми, аз не се учудвам и ми се струва да си кажа право, че не трябва да се говорят такива речи и да се дават такива съвети, за да може човек да е сигурен, че няма да бъдат приети. Каква полза може да има или по какъв начин може да проникне тази тъй непривична мисъл до сърцето на тези, чиято душа е завладяло и там се е заселило здраво съвсем противоположно убеждение? Тази схоластична философия няма да бъде неприятна в интимен разговор сред приятели. Но в съвета на господари, гдето се обсъждат важни и авторитетни въпроси, за такива разговори няма място.<br /><span style="color:#ffffff;">…</span>- Това е същото, възрази Рафаел, което казах: при владетелите няма място за философията.”</span></span></div>vladhttp://www.blogger.com/profile/16129785334181461031noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21782568.post-56425169942551745472010-02-02T16:17:00.000-08:002010-03-17T15:00:44.479-07:00- and I try and I try and I try...<span style="font-family:trebuchet ms;font-size:85%;"><span style="color:#ffffff;">..</span>A philosopher went into a closet for ten years to contemplate the question, <em>What is life?</em> When he came out, he went into the street and met an old colleague, who asked him where in heaven's name he had been all those years.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>"In a closet," he repied. "I wanted to know what life really is."<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>"And... have you found an answer?"<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>"Yes," he replied. "I think it can best be expressed by saying that life is like a bridge."<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>"That's all well and good," replied wistfuly the colleage, "but... can you be a little more explicit? Can you tell me <em>how</em> <em>life</em> is like a bridge?"<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>"Oh," replied the philosopher after some thought, "maybe you're right. Perhaps life is not like a bridge."</span><br /><span style="font-family:Trebuchet MS;font-size:85%;"></span><br /><span style="font-family:Trebuchet MS;font-size:85%;">---</span>vladhttp://www.blogger.com/profile/16129785334181461031noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-21782568.post-75043624188199339862010-01-24T10:43:00.000-08:002010-03-17T14:58:40.652-07:00Някъде по света и сега тътне буря...<span style="font-size:85%;"><span style="font-family:helvetica, arial;">« Откровението идва от дребните, а не от значителните неща. Значителните<br />неща са свързани винаги с драматични жестове и изкушението да излъжеш… »</span><br /><br /><span style="font-family:trebuchet ms;"><span style="color:#ffffff;">..</span><em><span style="color:#999999;">следва: с корекции по <strong><span style="color:#000000;">Триумфалната арка</span></strong> на </span><span style="color:#000000;"><strong>Ерих Мария Ремарк</strong></span></em> </span><br /><br /></span><span style="font-family:helvetica, arial;font-size:85%;"><span style="color:#ffffff;">..</span>– Вчера идвах...<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Идва ли? – Равик не мръдна.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Да.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Той помълча. Изведнъж нещо в него се прекърши. Какво дете е бил! Да чака или да не чака? Глупава комедия с човек, който не прави комедии.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Нямаше те...<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Да, нямаше ме.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Знам, че не трябва да питам къде си бил.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Да.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Тя се освободи от прегръдката му и каза с променен тон:<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Искам да се окъпя. Студено ми е. Мога ли по това време? Или ще разбудя целия хотел?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– <em>Не разпитвай за последиците, ако искаш да успееш</em> – усмихна се Равик. – <em>Иначе никога няма да успееш</em>.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– <em>Правилно</em>.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Тя отиде в банята и пусна водата. Равик седна до прозореца и извади кутия цигари. Над покривите навън сияеха червеникавите отражения на града, над който снегът тихо се сипеше. Едно такси изрева на улицата. Хризантемите се белееха на пода. На дивана имаше вестник. Донесъл го бе вчера. Безредици по чехословашката граница. Сражения в Китай. Ултиматум. Свалено правителство. Той взе вестника и го бутна под цветята.<br /><br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Жоан излезе от банята. Беше топла и клекна на пода, сред цветята, до него.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Къде беше нощес? – попита тя.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Наистина ли искаш да знаеш? – попита, като й подаде цигара.<br />. – Да.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Малко се поколеба и после допълни:<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Бях тук и те чаках. Но помислих, че няма да дойдеш и затова излязох.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Жоан бе изпълнена с очакване. Цигарата й светна и угасна отново в тъмнината.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Това е всичко – каза Равик.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– И после отиде да пийнеш нещо?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Да...<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Жоан се обърна и го погледна.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Равик – попита тя, – затова ли излезе наистина?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Да.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Тя сложи ръце на коленете му. През халата почувства топлината й, нейната {…} и изведнъж му се стори, че са принадлежали отдавна един на друг и че Жоан се е върнала отново при него.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Аз идвам при теб всяка вечер, Равик. Нима не знаеше снощи, че ще дойда. Или излезе, защото не искаше да ме видиш?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Не.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Можеш спокойно да ми кажеш, когато не искаш вече да ме виждаш.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Щях да ти кажа.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Не беше ли това причината?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Не, наистина не беше.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Тогава съм щастлива.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Какво каза? – попита Равик, като я погледна.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Щастлива съм – повтори тя.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Той замълча известно време. После запита:<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Знаеш ли какво говориш?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Да.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Бледото сияние отвън се отразяваше в очите й.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Такива работи не се казват толкова леко, Жоан.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Не го казах леко.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Щастие! – каза Равик. – Къде започва и къде свършва то?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Кракът му докосна хризантемите. „Щастие – помисли той. – Сините хоризонти на младостта, златистото равновесие на живота. Щастие! Господи, къде е сега то?”<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– То започва и свършва с теб – каза Жоан. – Много просто.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Остава да ми кажеш, че ме обичаш.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Той махна с ръка.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Та ти почти не ме познаваш.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Какво общо има това с любовта?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Много нещо. Любовта значи да искаш да остарееш с някого.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Не съм чувала такова нещо. Но любов значи да не можеш да живееш без някого.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Къде е бутилката? – попита Равик.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– На масата. Ще ти я донеса. Не ставай.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Тя донесе бутилката заедно с една чаша и я остави на пода до цветята. После продължи:<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Знам, че не ме обичаш.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Тогава знаеш повече от мене...<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Тя вдигна бързо глава. И добави:<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Но ще ме обикнеш.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Чудесно. Да пием тогава!<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Почакай!<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Тя наля чашата и я изпи. После отново я напълни и му я подаде. Той я взе и я задържа за миг. „Не е вярно – помисли той. – Полусън в бавно гаснещата нощ. Как могат да бъдат верни думите, казани в тъмнина? Искрените слова искат много светлина.”<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Откъде знаеш? – запита той.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Защото те обичам.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>„Как само борави с тази дума! – помисли Равик. – Без много да се колебае, като с празна чиния. Слага нещо там и го нарича любов. Какво се крие зад нея? Страх от самотата, стремеж към силни изживявания, към по-голяма самоизява или може би търсене блясъка на собствените хрумвания... Но кой знае всъщност истината? Нима това, което казах – че любовта е желание да остарееш с някого, – не е най-голямата глупост? Не е ли много по-павилна нейната спонтанност? Защо стоя аз тук в тая зимна нощ, отвсякъде ме дебне война, а аз цепя думите на две? Защо се съпротивявам, вместо да се хвърля, без много да мисля, в тая любов?”<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Защо се противиш? – попита Жоан.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Какво?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Защо се противиш? – повтори тя.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Не се противя. Пък и на какво?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Не знам. В теб има нещо затворено, до което не допускаш никога и нищо.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Хайде да изпием още по една чаша – предложи Равик.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Аз съм щастлива и искам и ти да бъдеш щастлив. Много съм щастлива. С теб се събуждам и с теб заспивам. Не ме интересува нищо друго. Когато мисля за нас двамата, всичко ми изглежда като сън, изпълнен с музика, в който от време на време нахлуват хора, разговарят и изчезват, но музиката винаги остава. Да, остава.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>„Само преди няколко седмици ти беше нещастна – помисли Равик – и не ме познаваше. Как можа да дойде толкова бързо щастието?” Той изпи чашата с калвадос. И попита:<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Често ли си щастлива?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Не.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Само понякога. Кога почувствува за последен път, че всичко е сън?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Защо ме питаш?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Просто за да кажа нещо. Нямам причина иначе.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Вече го забравих, а и не ме интересува. Тогава всичко беше съвсем различно.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Винаги е различно.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Тя се усмихна. Лицето й бе светло и открито като цвете, широко отворило листа.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Преди две години – каза тя. – Но не трая дълго. В Милано.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Сама ли беше тогава?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Не. Бях с човек, който беше нещастен, ревнив и не ме разбираше. {…} Той не можеше да разбере, че вече не го обичах.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Никой не разбира това.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Не, ти би разбрал. Аз винаги ще те обичам. Ти си друг, а и отношенията ни са съвсем различни... Той искаше да ме убие. – Тя се разсмя. – Мъжете искат винаги да ни убият. Няколко месеца по-късно другият искаше също да ме убие. Но никога не го правят. Ти никога няма да искаш да ме убиеш.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Най-много с калвадос – каза Равик. – Я ми подай бутилката! Разговорът започна да става по-човешки, слава богу. Като те слушах преди малко, се изплаших.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Защото те обичам ли?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Няма да подновяваме този разговор. Прилича ми на разходка с фрак и перука. Заедно сме – но кой знае колко ще продължи? Заедно сме и – това е достатъчно. За какво са ни тези етикети?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Това „кой знае колко ще продължи” не ми харесва. Това все пак са само думи. Ти няма да ме напуснеш. И това са само думи, разбира се, знаеш много добре.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Разбира се. <em>Напускал ли те е някога човек, когото си обичала?</em><br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– <em>Да</em> – погледна го тя. – <em>Единият винаги напуска другия. Понякога другият е по-бърз.</em><br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Какво правиш тогава?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Какво ли не! – Тя взе чашата от ръцете му и я изпи. – Какво ли не! Но нищо не помага. Бях ужасно нещастна.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– За дълго ли?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Една седмица.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Не е много.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Цяла вечност е, ако човек е наистина нещастен. Толкова страдах с всяка частица от съществото си, че всичко изчезна само за една седмица. Косите, кожата, леглото и дрехите ми дори бяха нещастни. Нещастието ме бе така завладяло, че нищо наоколо не съществуваше за мен. А когато всичко друго престане да съществува и нещастието престава да е нещастие – защото няма с какво да се сравни; тогава настъпва пълно изтощение. След това всичко минава. И човек заживява постепенно нов живот.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Жоан целуна ръката му. Той усети меките предпазливи устни.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– За какво мислиш? – попита.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– За нищо. Само за това, че си ужасно невинна. Съвсем покварена и съвсем непокварена. А това е най-опасното нещо на този свят. Дай ми пак чашата. Искам да пия за моя приятел Морозов, познавача на човешки сърца.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Не обичам Морозов, не може ли да пием за нещо друго?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Няма да го обичаш, разбира се. Той вижда всичко. Да пием за теб тогава.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– За мен ли?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Да, за теб...<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Аз не съм опасна – каза Жоан. – Намирам се в опасност, но не съм опасна.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Обстоятелството, че мислиш по тоя въпрос, крие вече само по себе си опасност. Нищо няма да ти се случи. Наздраве!<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– <em>Наздраве! Но ти не ме разбираш</em>.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– <em>Защо да се мъчим да се разбираме?</em> <em>От това се раждат всички недоразумения на света</em>. Дай ми бутилката.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Прекалено много пиеш. Защо?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Слушай, Жоан – каза Равик, – ще дойде ден, когато ще кажеш: „Прекалено много пиеш!” и ще мислиш, че ми желаеш само доброто. А в действителнност ще искаш само да спреш разходките ми в области, където не можеш да ме следиш. Наздраве! Днес ние празнуваме. Славно се отървахме от разчувстването, което е надвиснало като черен облак. Наздраве!<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Усети как тя трепна. После се изправи. Облегна се с ръце на пода и го погледна. Очите й бяха широко отворени, хавлията се бе плъзнала по раменете й, косите й бяха разпилени по тила; приличаше в тъмнината на млада лъвица.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Знам – каза спокойно тя, – че ми се смееш, но ми е все едно. Аз чувствувам, че живея; чувствувам го с цялото си същество, дишането ми не е същото, сънят ми вече не е мъртвешки, ставите ми имат отново цел, ръцете ми не са празни и за мене е съвсем безразлично какво мислиш или какво казваш; аз летя, тичам, потапям се в тоя живот, без много да мисля, щастлива съм, нито се колебая, нито се страхувам да заявя това, дори и да ми се смееш и подиграваш.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Равик помълча. После каза:<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Не се подигравам на теб, Жоан, а на себе си...<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Тя се наведе към него.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Защо? В подсъзнанието ти има нещо, което се съпротивява. Защо?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Нищо не се съпротивява. Аз просто съм по-бавен от теб.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Не е само това – поклати тя глава. – Има нещо, което обича самотата. Чувствувам го. Някаква преграда.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Няма никаква преграда. Това са само петнадесетте години, прекарани повече от теб на този свят. Животът не на всеки човек напомня собствен дом, който можеш да украсяваш богато с мебелировката на спомените. Някои хора живеят в хотели. В различни хотели. Годините се затварят зад тях като хотелски врати и им оставят само малко смелост, но ни капка съжаление.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Жоан не отговори. Равик не разбра дали го бе чула. Погледна през прозореца и усети как в жилите му се разлива силната топлина на калвадоса. Ударите на пулса заглъхнаха и изведнъж настана покой, вечната картечница на времето най-после замълча. Червената луна се извиси над покривите като кубе на джамия и заплува между облаците, а земята потъна под сипещия се сняг.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Знам – каза Жоан, обгърнала с ръце коленете си и облегнала брадичка на тях, – че е глупаво да ти разправям миналото си. Мога да мълча или да излъжа, но не искам. Защо да не ти разправя всичко за себе си? Какъв смисъл има да се опитвам да украсявам живота си? Бих го показала още по-лош, защото сега го намирам смешен. Не го разбирам вече и нямам нищо против ти да се надсмиваш и на него, и на мене.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Равик я погледна. Колената й бяха притиснали големите бели хризантеми върху вестника, който беше пъхнал под тях. „Странна нощ – помисли той. – Някъде стрелят, преследват, затварят, измъчват и убиват хора, един кът на мирната земя е нападнат, хората се прибират спокойно да спят, аз стоя тук с една жена с бледи хризантеми и бутилка калвадос, докато сянката на любовта се издига потръпваща, самотна странна, тъжна, прокудена от спокойните градини на миналото, свенлива, плаха и бегла, сякаш няма никакви права...”<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Жоан – каза после бавно, с намерение да каже нещо съвсем друго, – много е хубаво, че си тук.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Тя го погледна. Той взе ръцете й.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Знаеш ли какво значи това? Повече, отколкото хиляди други думи.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Жоан кимна. Очите й се просълзиха внезапно:<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Знам, че не значи нищо.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Не е вярно – отговори Равик, макар да знаеше, че е права.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Да, абсолютно нищо. Трябва да ме обичаш, мили. Това е всичко.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Той не отговори.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Трябва да ме обичаш – повтори те. – Иначе съм загубена.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>„Загубена... – помисли си Равик. – Колко леко само го каза! Този, който е истински загубен, не говори.” </span><br /><span style="font-family:arial;font-size:85%;"><div align="center"><br />------ </span></div><span style="font-family:arial;font-size:85%;"><span style="color:#ffffff;">..</span>– Освен това бих могла да помисля, че вече си ми се наситил и мислиш как да ме напуснеш.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Равик я погледна със сдържана нежност.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Никога не трябва да мислиш така, Жоан. Когато работите стигнат дотам, ти ще ме напуснеш първа, а не аз. Това поне е сигурно.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Тя остави с рязко движение чашата си.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Каква глупост! Никога няма да те оставя! Защо искаш да ми втълпиш това?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>„Тия очи! – помисли си Равик. – Като че искри просветват в тях. Меки, червеникави искри.”<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Нищо не искам да ти втълпявам, Жоан. Ще ти разкажа само приказката за вълната и скалата. Тя е стара. Много по-стара от нас. Слушай сега. Имало едно време една вълна, влюбена в една скала някъде в морето. Да речем в залива на Капри. Тя се пенела и мятала около скалата, целувала я денонощно, прегръщала я с белите си ръце, въздишала, плачела и я молела да тръгне с нея. Обичала я, обожавала я, но заедно с това и бавно я подкопавала, докато един ден напълно подкопаната скала отстъпила и паднала в обятията й.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Той отпи от калвадоса.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– И после? – попита Жоан.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– После нямало вече никаква скала, с която вълната да може да си играе, да я обича, да бленува за нея. Скалата се превърнала в един каменен къс, който потънал завинаги на морското дъно. Вълната била съкрушена, отчаяна и потърсила нова скала.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– А по-нататък? – погледна го подозрително Жоан. – Какво значи това? Скалата би трябвало да си остане скала.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>– Така казват вълните. <em>Но подвижните неща са по-силни от неподвижните. Водата е по-силна от скалите</em>. </span>vladhttp://www.blogger.com/profile/16129785334181461031noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-21782568.post-48796350160186337372009-11-12T15:41:00.000-08:002009-11-12T15:49:39.877-08:00- and so it is, each day...<a href="http://images.ados.fr/divers/photo/hd/0165296016/paysages-lieux/ankh-morpork-3356814b5.jpg"><img style="DISPLAY: block; MARGIN: 0px auto 10px; WIDTH: 475px; CURSOR: hand; HEIGHT: 320px; TEXT-ALIGN: left" alt="" src="http://images.ados.fr/divers/photo/hd/0165296016/paysages-lieux/ankh-morpork-3356814b5.jpg" border="0" /></a><br /><span style="font-family:trebuchet ms;font-size:85%;"><span style="font-family:tahoma;color:#ffffff;">...</span>Terry Pratchett - <a href="http://wiki.lspace.org/wiki/Book:Night_Watch" target="_blank">Night Watch</a> © 2002, Doubleday</span><br /><br /><div><span style="font-family:tahoma;"><span style="font-size:85%;"><span style="color:#ffffff;">...</span>Ваймс пак се качи на барикадата. Градът зад нея отново бе притьмнял, само тук-там се процеждаше светлина през затворен капак на прозорец. В сравнение с тази гледка улиците на Републиката бяха облени в светлина.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>Магазините отвъд щяха да чакат след няколко часа доставки, които нямаше да получат. Властите не можеха да изтърпят това. И в най-добрите времена град като </span></span><a href="http://wiki.lspace.org/wiki/Ankh-Morpork" target="_blank"><span style="font-family:trebuchet ms;font-size:85%;">Анкх-Морпорк</span></a><span style="font-family:tahoma;font-size:85%;"> е само на две хранения от пълния хаос.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>Всеки ден може би стотина крави умираха за Анкх-Морпорк. Както и стадо овце, една кочина свине и само боговете знаеха колко патици, кокошки и гъски. Ами брашното? Бе дочул, че употребяват по осемдесет тона заедно с горе-долу същото количество картофи и двайсетина тона херинга. Не толкова искаше да знае тези факти, но започнеш ли да разплиташ вечните задръствания по улиците, няма как да не ти ги поднесат.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>Всеки ден за този град се снасяха четирийсет хиляди яйца. Всеки ден стотици, не – хиляди каруци, кораби и шлепове се стичаха към града с риба, мед, стриди, маслини, змиорки и омари. И като се замислеше за конете, теглещи всичко това, за вятърните мелници… както и за докарваните всеки ден вълна, платове, тютюн, подправки, руди, дървесина, сирене, въглища, мас, лой, сено – ВСЕКИ ПРОКЛЕТ ДЕН…<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>И то сега. Във времето, от което се пренесе, градът беше двойно по-голям…<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>Върху тъмния екран на нощта Ваймс си представи Анкх-Морпорк. Не град, а процес, тежест върху света, която изкривяваше земите на хиляда километра оттук. Хора, които никога нямаше да го зърнат през живота си, въпреки това прекарваха живота си в работа за града. Хиляди и хиляди зелен декари бяха част от него, горите – също. Той засмукваше и поглъщаше…<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>…и даваше в замяна тор от оборите си, сажди от комините си, стомана, тигани и всички инструменти, с които се произвежда храната. Също храни, мода, идеи, интересни пороци, песни и знания, а и нещо, което, видяно на подходящо осветление, можеше да се нарече цивилизация. Ето какво означаше цивилизацията – градът.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>Дали още някой наоколо мислеше за това?<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>Много от стоките пристигаха през Лучената порта и Тромавата порта, в момента принадлежащи на Републиката и здраво залостени. Пред тях непременно имаше военни постове. И в момента към тях пътуваха каруци, които щяха да намерят портите затворени. Само че каквото и да става в политита, яйцата се излюпват, млякото вкисва, доведените стада животни имат нужда от място и вода, а къде да ги намерят? Щяха ли военните да се справят? И как? Докато каруците трополят, другите отзад им запречват пътя, прасетата се разбягват, а пастирите се разотиват?<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>Дали някоя важна особа мислеше за това? Изведнъж машината започваше да буксува, но Уайндър и съучастниците му не мислеха за нея, а за пари. Месото и млякото им се донасяха от слугите. Всичко просто се случваше.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>Ваймс осъзна, че Ветинари мислеше за това непрекъснато. Онзи Анкх-Морпорк, в който живееше, беше двойно по-голям и четири пъти по-уязвим. Ветинари би казал, че малките колелца трябва да се въртят, за да работи машината.</span></div>vladhttp://www.blogger.com/profile/16129785334181461031noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-21782568.post-83936552581800379772009-10-20T14:59:00.000-07:002009-10-20T15:13:46.806-07:00- не можех да откъсна очите си от теб...<a href="http://farm3.static.flickr.com/2680/4029678503_d8472e2130_o.png"><img style="DISPLAY: block; MARGIN: 0px auto 10px; WIDTH: 580px; CURSOR: hand; HEIGHT: 232px; TEXT-ALIGN: center" alt="" src="http://farm3.static.flickr.com/2680/4029678503_d8472e2130_o.png" border="0" /></a> <div><span style="color:#ffffff;"></span></div><div><span style="color:#ffffff;"></span></div><div><span style="font-family:trebuchet ms;"><span style="font-size:85%;"><span style="color:#ffffff;">..</span>по <em><strong>Владимир Г. Короленко</strong></em> – <em><a href="http://lib.ru/RUSSLIT/KOROLENKO/slepmuz.txt" target="_blank">Слепият музикант</a></em> © „Художественная литература” Москва, 1953-54</span></span><br /><br /><span style="font-family:trebuchet ms;"><span style="font-size:85%;"><span style="color:#ffffff;">..</span>{…} Но изведнъж тя освободи ръката си и слепият отново се учуди: девойката се смееше.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span><span style="font-family:arial;">–</span> Колко съм глупава! Защо ли пък плача?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Тя избърса очите си и след това заговори с развълнуван и ласкав глас:<br /><span style="color:#ffffff;">..</span><span style="font-family:tahoma;">–</span> Не, нека бъдем справедливи: и двамата са добри!... И това, което говореше той сега, е хубаво. Но нали то не се отнася за всички.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span><span style="font-family:thaoma;">–</span> За всички, които могат – каза слепият.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span><span style="font-family:tahoma;">–</span> Какви глупости! – отговори тя ясно, макар че в гласа й заедно с усмивката още се долавяха неотдавнашните сълзи. – Ето, нали и Максим е воювал, докато е могъл, а сега живее както може. Е, и ние...<br /><span style="color:#ffffff;">..</span><span style="font-family:tahoma;">–</span> Не казвай ние! Ти си съвсем друго нещо.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span><span style="font-family:tahoma;">–</span> Не, не съм друго.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span><span style="font-family:tahoma;">–</span> Защо?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span><span style="font-family:tahoma;">–</span> Защото... Ами защото нали ти ще се ожениш за мен и значи нашият живот ще бъде един и същ.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Пьотър спря изумен.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span><span style="font-family:tahoma;">–</span> Аз?... За теб?... Значи ти ще се омъжиш... за мен?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span><span style="font-family:tahoma;">–</span> Ами да, да, разбира се! – отговори тя бързо и развълнувано. – Какъв си глупав! Нима никога не ти е минавало това през ума? Ами че то е толкова просто! За кого ще се ожениш, ако не за мен?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span><span style="font-family:tahoma;">–</span> Разбира се – съгласи се той с някакъв странен егоизъм, но веднага се сепна. – Слушай, Веля – заговори той, като я хвана за ръка. – Там преди малко казваха, че в големите градове момичетата учели всичко, пред теб също би могъл да се открие широк път... А аз...<br /><span style="color:#ffffff;">..</span><span style="font-family:tahoma;">–</span> А ти какво?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span><span style="font-family:tahoma;">–</span> А аз съм... сляп! – завърши той съвсем нелогично.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>И отново си спомни детството, тихия плясък на реката, запознаването си с Евелина и горчивите й сълзи, когато чу думата „сляп”... Той почувствува инстинктивно, че сега пак й причинява същата рана, и спря. Няколко секънди минаха в мълчание, само водата тихо и галещо бълбукаше в бента. Евелина съвсем не се чуваше, сякаш беше изчезнала. Наистина лицето на девойката трепна, но тя се овладя и когато заговори, гласът й звучеше безгрижно и шеговито.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span><span style="font-family:tahoma;">–</span> Та какво, като си сляп? – каза тя. – Нали ако някое момиче обикне сляп, ще трябва и да се омъжи за него... Винаги е така, какво да правим?<br /><span style="color:#ffffff;">..</span><span style="font-family:tahoma;">–</span> Обикне... – съсредоточено повтори той и веждите му се свиха: вслушваше се в новите за него звуци на непозната дума. – Обикне? – попита отново той с все по-голямо вълнение...<br /><span style="color:#ffffff;">..</span><span style="font-family:tahoma;">–</span> Е, да! Ти и аз, ние двамата се обичаме... Какъв си глупав! Помисли си: би ли могъл да останеш тук сам без мен?...<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Лицето му изведнъж побледня и незрящите очи се втренчиха, големи и неподвижни.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Беше тихо; само водата все си говореше за нещо, бълболеше и ромонеше. От време на време като че ли този говор стихваше и почти замлъкваше: но веднага пак се усилваше и пак бълболеше, без да престане нито за миг. Тъмните листа на клонестата дива череше шепнеха; песента откъм къщата замлъкна, но затова пък над езрото запя славей...<br /><span style="color:#ffffff;">..</span><span style="font-family:tahoma;">–</span> Бих умрял – глухо промълви той.<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Устните й затрепераха като в деня на запознаването им и тя с усилие промълви със слаб детски глас:<br /><span style="color:#ffffff;">..</span><span style="font-family:tahoma;">–</span> И аз също... без теб, сама... в далечния свят...<br /><span style="color:#ffffff;">..</span>Той стисна мъничката й ръка в своята. Стори му се чудно, че в отговор тя му стисна леко ръката, не както преди: слабото движение на малките й пръсти проникваше сега дълбоко в сърцето му. Изобщо освен предишната Евелина, приятелката от детинство, сега той чувствуваше в нея и някакво друго, ново момиче. Стори му се, че той самият е мощен и силен, а нея си представи разплакана и слаба. Тогава, обзет от дълбока нежност, той я привлече с едната си ръка, а с другата започна да милва копринената й коса. {…}</span></span><br /></div><div align="right"><br /><span style="font-family:trebuchet ms;"><span style="font-size:85%;"><em><span style="color:#666666;">(на Бела, съвсем истинска)</span></em><span style="color:#ffffff;">..</span></span></span> </div>vladhttp://www.blogger.com/profile/16129785334181461031noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-21782568.post-53844032144170474242009-10-13T14:09:00.000-07:002009-10-13T14:58:53.474-07:00- Староверци от XVIII в.<span style="font-family:trebuchet ms;font-size:85%;"><span style="color:#ffffff;">.</span>по <strong>Олга Токарчук</strong> – <span style="color:#ff0000;">*</span><strong>Бегуни</strong> / изд. Весела Люцканова / пр. от полски: Силвия Борисова, <a href="http://www.bta.bg/site/lik/new/index.html" target="_blank">библиотека Лик</a><br /></span><br /><a href="http://4.bp.blogspot.com/_ikxMGd8Hadc/StTtKHdNP8I/AAAAAAAAAVo/vR8zu2FeRGM/s1600-h/bvlasic.png"><img id="BLOGGER_PHOTO_ID_5392195411925352386" style="FLOAT: left; MARGIN: 0px 10px 10px 0px; WIDTH: 231px; CURSOR: hand; HEIGHT: 320px" alt="" src="http://4.bp.blogspot.com/_ikxMGd8Hadc/StTtKHdNP8I/AAAAAAAAAVo/vR8zu2FeRGM/s320/bvlasic.png" border="0" /></a><span style="font-family:trebuchet ms;"><span style="font-size:85%;"><span style="color:#ffffff;">...</span>Когато тръгвам на път, изчезвам от картите. Никой не знае къде съм. В точката, от която съм тръгнала, или в точката, към която отивам? Има ли някакво „между”? Не съм ли като онзи загубен ден, когато се лети на изток, и спечелената нощ, когато се лети на запад? Дали и за мен е валиден законътм с който се гордее квантовата физика – че частицата може да съществува едновременно на две места? Или друг, за който още не подозираме и който още не е доказан – че може да не се съществува двойно в едно и също място?<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>Мисля, че тези като мене са много. Изчезнали, отсъстващи. Изведнъж се появяват в терминалите за пристигащи и започват да съществуват от мига, в който служителите удрят печат в паспорта им или когато на рецепцията в някой хотел любезно им връчват ключ. Сигурно вече са открили своята неустойчивост и зависимост от места, времена на деня, от език или от град и климата му. Променливост, мобилност, илюзорност – именно това означава да бъдеш цивилизован. Варварите не пътуват, те просто вървят към целта или извършват нападения.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>Така мисли и жената, която ме черпи с билков чай от термоса си, докат двете чакаме автобуса от гарата за летището; ръцете й са нашарени с къна, сложни плетеници, които с течение на времето стават все по-неясни. Когато се качваме, ми изнася лекция за времето. Казва, че уседналите, земеделските племена предпочитат удоволствието на кръговрата, в чието време всяко събитие неотклонно се връща към началото си, свива се като зародиш и повтаря процеса на съзряването и смъртта. Обратно на номадите и търговците: тръгвайки на път, те е трябвало да да си измислят друго време, по-подходящо за пътуване. Това е линейното време, доста по-полезно, защото е мяра за постигането на целта и нарастването на лихвените проценти. Всеки момент е различен и никога не се повтаря, значи трябва да се рискува и да се гребе с пълни шепи, да се живее и използва мигът. Всъщност обаче, това е горчиво откритие – когато промяната във времето е необратима, загубата и желанието стават нещо обикновено. Затова те винаги повтарят думи като „напразен” и „изпразнен”.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- Напразно усилие, изпразнени сметки – смее се жената и сплита нашарените си ръце на тила. Казва, че единственият начин за оцеляване в такова разтеглено линейно време е запазването на дистанция, танц, при който се прави крачка напред, после крачка назад, крачка вляво, крачка вдясно – лесно се помни. А колкото по-голям става светът, толкова по-голяма дистанция може да си изтанцува човек така – да емигрира отвъд седем морета, отвъд два езика, отвъд една цяла религия.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>Аз обаче имам друго мнение за времето. Времето на всички пътуващи е съставено от много времена, множество. Това е островно време, архипелази на реда в океана от хаос, това е времето, което произвеждат гаровите часовници, навсякъде различно, време условно, меридианово, никой не го приема сериозно. Часовете изчезват в летящия самолет, зората се сипва светкавично, следобедът и вечерта вече са по петите ми. Трескавото време на големите градове, където се пристига само за малко, за да се падне в робството на някоя вечер, лениво време – на ненаселените равнини, които виждаме от самолета.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>Мисля също, че светът е вътре, в гънка на мозъка, в шишарковидното тяло, застанал е на гърлото ни, този глобус. Всъщност можем да се изкашляме и да го изплюем.</span></span><br /><div align="right"><br /><span style="font-family:courier new;font-size:85%;">-- image: <a href="http://www.blanka-vlasic.hr/index-en.php" target="_blank">Blanka Vlašić</a></span><span style="color:#ffffff;"> <span style="font-family:courier new;font-size:85%;color:#000000;">(Trening Sustipan 2008)</span>.</span> </div><br /><div align="right"></div><div align="left"><span style="font-size:85%;"><span style="color:#ff0000;">*</span><em><strong>Бегуните </strong>или странници са староверци от XVIII век, изповядвали вярата, че всичко е в самия теб и уседналият живот носи зло. Според тях единственият начин за спасение от злото е пътуването, движението. Отричали официалната религия и странствали подир Христос.</em></span></div>vladhttp://www.blogger.com/profile/16129785334181461031noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21782568.post-84114895831499826582009-09-23T12:16:00.000-07:002009-09-23T12:31:11.160-07:00- dry and dusty<div align="justify"><a href="http://farm3.static.flickr.com/2647/3948410630_c37b844bb0.jpg"><img style="DISPLAY: block; MARGIN: 0px auto 10px; WIDTH: 500px; CURSOR: hand; HEIGHT: 241px; TEXT-ALIGN: center" alt="" src="http://farm3.static.flickr.com/2647/3948410630_c37b844bb0.jpg" border="0" /></a><span style="font-family:trebuchet ms;font-size:85%;">„За мюсюлманите тълкуването на <em><a href="http://www.cisp-bg.org/islam_handbook/terms_complete/shirk.html" target="_blank">думата</a></em> <a href="http://en.wikipedia.org/wiki/Shirk_(Islam)" target="_blank"><em>ширк</em></a> въплъщава в себе си всичко онова, което за християните означават в общо приетите смисли идолопоклонничеството и многобожието. Докато най-тежкият и най-непростим грях според свещените думи на Корана е да приемеш или да признаеш присъствието на други божества освен Аллах. В този смисъл, за да не се подведе човек, или да не се подлъже без да иска дори, от встъпване в този грях, във ислямското изкуство се забранява изобразяването не само на Аллах, но и на многообразието от други живи същества. Така тази доктрина, че нищо в света няма изначално съществуващи форми и образ, а само Бог притежава свое постоянно битие, провокира творците в арабския свят да създават и да развиват абстрактно по чужди представи изкуство. Тяхната логика и постройка за ред и теория във Вселената се натрупва в пъстър и самобитен образец на подредба в калиграфията и мозайките. Онова, което някой с лека ръка би приел за творческо ограничение, се превръща в източник на богатство и пъстрота. Ислямските художници са избрали геометрията за свой посредник между духовния и материалния свят, създавайки математическо уравнение на съвършенството. Геометричните фигури и тяхната честа повтаряемост стават основата, върху която започват да доизграждат не само свещените символи, но и с безкрайно старание да подреждат главозамайваща плетеница от многоъгълници в съвършена симетрия.”</span></div>vladhttp://www.blogger.com/profile/16129785334181461031noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21782568.post-42471293492525497872009-06-07T14:42:00.000-07:002009-06-07T14:58:20.223-07:00Паноптикум (част 2)<div align="left"><span style="font-family:trebuchet ms;"><em>(продължение на интервюто от част <a href="http://vlad-sun.blogspot.com/2009/05/1.html">първа</a>)</em></div><p><img style="DISPLAY: block; MARGIN: 0px auto 10px; WIDTH: 550px; CURSOR: hand; TEXT-ALIGN: center" alt="" src="http://farm4.static.flickr.com/3610/3568308668_c4b44973d2_o.png" border="0" /></p><p align="justify"><span style="font-size:85%;"><span style="font-family:verdana;"><strong>Уж има свобода на медиите, а трите основни телевизии излъчват риалити.</strong><br /><br /><strong>АНДРЕЙ РАЙЧЕВ</strong>: А, това е друго. Това означава, че хората не са свободни. Хората не живеят свободно, въпреки че имат възможност да живеят свободно, това ми казвате вие. Те са разменили златото на духа си за порнобоклуци. Това е вярно. В света има страшно интересни неща – Кант, звездите, микробите, ДНК, има Булгаков, има Маркес, има, каквото поискате. Вместо да се интересува от това, човекът пуска да гледа някакви потни шестима идиоти, които са се събрали в една стая, оригват се, пият бира. Защото той, човекът, разменя свободата на духа си срещу заболяването. Това е пак динозавърът. Тези хора желаят оглупяването си. <em>Биг Брадър</em> го има само защото хората го искат.<br /><br /><strong>НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ</strong>: Истина е, че 1989 освободи похот за пари и гламур, които още бушуват и надали скоро ще стихнат. Медията пое разпасания нагонен език на улицата, официализира го като дискурс на новата похот и пое курс към систематична деградация на националното въображение. Социалистическото приличие се разпиля, народът беше юрнат в порнографска посока. Азис му е майката. Вината на българските медии за състоянието на публичните нрави трудно може да се надцени. Нещастното българско гражданство ежедневно поглъща коктейл от приспивателни и малко стимуланти, за да спи и будува в ритъма на един вампиризиран живот. Случайни лица, дръпнати от улицата, без никакъв умствен и морален ценз, някои от тях корумпирани, се настаняват в телевизионните студия, за да манипулират беззащитната аудитория от ранните часове на деня в безобразен панибратски стил. Санирането на публичната екология предполага разправа с медийните босове и изхвърляне на чалгата.<br /><br /></span><span style="font-family:verdana;"><strong>Какво очаквате от нация, която се храни с това?<br /></strong><br /><strong>АНДРЕЙ РАЙЧЕВ</strong>: Вие отново ми казвате за силен елит, който може да води нанякъде. Който може да наложи познание. Аз ви казвам, това е отбраняващ се елит. Елит, който само следва гънките на динозавъра. Разберете, много по-страшно е. Мърдок не иска да показва Бритни Спиърс. Мърдок просто знае, че ако не покаже Бритни Спиърс, съседът ще извади друга госпожица Спиърс пак с цици и ще приключи историята. Отново ви казвам, елитът не е в ситуация да казва накъде ще ходим, елитът е в ситуация на оцеляване. И всеки си казва: <em>Боже мой, само тези цици ли ще показвам</em>, но го прави. Върхушката е в перманентна криза на оцеляване. Защото властта се е преместила в консуматора. Разберете, има гигантска структурна промяна. Силен е консуматорът. Затова, когато Осама бин Ладен казва: <em>Вие обичате живота, ние обичаме смъртта</em>, всъщност казва нещо съвсем ясно. Аз мога да мобилизирам хората. А нашият елит (на постмодерния капиталистически свят) е напълно лишен от способността да мобилизира. Той може само да показва картинки и да моли. Много драматично е положението. Клиноведските истории са спасителни мисли, за да не видим истината. И са позорни мисли, защото са оправдание на хора, които не са способни да се справят със собственото си общество. И си казват: <em>Ми това е, простаци, мани ги</em>...<br /><br /><strong>Практически удоволствието от властта расте заедно с властта. Затова казват, че когато якобинците станат министри, те вече не са якобински министри. Идеологията изгубен фактор ли е в новия свят?</strong><br /><br /><strong>НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ</strong>: Една от причините за притегателната сила на властта е свързана с обстоятелството, че състоянието власт – като привилегировано състояние, спестява необходимостта от качествена компенсация на чувството за малоценност. Самоутешителната презумпция гласи, че този, който има власт, я има по силата на качества. Краткият стаж на висока политическа позиция е достатъчен, за да сроди реваншистки настроения якобинец с тази извънредно приятна илюзия. Властта решава по порочен начин въпроса за човешкото самоуважение, това привлича в „състоянието власт”. Обогатяването е вторичен въпрос, свързан с първичния – величието на недъгавия. Трафаретът гласи, че политикът е угрижен за публичното благо, че се лишава от сън и че няма лично щастие. В действителност дълбинната разтревоженост на политическия професионалист е свързана с политическото му оцеляване и с нищо друго. Смисълът на политиката е да те преизберат. Иначе пропадаш в бездната на собственото си нищожество. Егото на политика е трепетна субстанция. Признавам, не съм срещал идеологически угрижен политик. Политиците се нахвърлят един срещу друг не по идеологически подбуди, а по силата на конюнктура, която ги прави врагове или приятели в немотивирана последователност. Връх на политическия абсурдизъм е например да атакуваш политик за корупция, да пишеш писмо на прокурора да го арестува за кражби в особено големи размери и после по силата на лукав конюнктурен обрат да го обявиш за съратник по операция <em>Чисти ръце</em>. Какво ще кажете за този лупинг?<br /><br /><strong>Хората имат ли днес, в посткомунизма, в свободния свят, защита от властта, от произвола с властта? Или феноменът партокрация защитава произволите на властта (всичко си остава вътре във властта, между тях си) от „вниманието на гражданите”. Държат ли се гражданите в неведение?</strong><br /><br /><strong>НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ</strong>: Властта и гражданите никога няма да бъдат полюси на диалог, гражданската посветеност е предизборен слух. Най-обикновена популистка измама. Властта и гражданите съществуват съвместно, откакто се помнят, в атмосфера на хронично раздразнение, пристъпи на електорална еуфория и неотстранимо лицемерие. Властта управлява своите граждани с публично несъобщими средства. Това означава, че политикът е „господар на своето мълчание” и майстор на двойното счетоводство. Гражданите са папараци по интенция, те искат да знаят, да видят и даже да пипнат. Голият, проницаемият политик би бил чудовищна гледка, урод на публично място. Властта функционира адекватно само от дистанция, като спусната от важни държавнически небеса. От къса дистанция властта е импотентна или изнасилва, за да компенсира слабостта си да съблазнява. Упражняването на власт е практикуване на магия – черна или бяла, както предпочитате. Усложненият протокол, церемониите, салщтите и всички реторични заклинания са в същината на магични техники за поразяване на народното въображение. Наивно е да се очаква публична изповед от политически шаман, той е персона отвъд. Лидерските партии са построени върху принципа на гнистическия езотеризъм с посветителна динамика на бавно възлизане към пълнотата на партийния гнозис. В степента на проверената лоялност към лидера на другия бряг на дългото и рисковано мистическо пътуване спечелилият лидерската благосклонност ще седне от дясната му страна в позицията на спасен. Спасен, изречено с профанна искреност, ще рече водач на листа в многомандатен избирателен район независимо от всички коалиционни превратности. Абонамент за стол в националния парламент. Тази идеология ми се струва лоша теология. Отказвам да вярвам. Партиите осигуряват корпоративна сигурност за своя елит и в по-малка степен за простосмъртните си членове и симпатизанти. На партиен жаргон това се нарича пазене на гърба. Пазенето на гърба е селективна процедура, строго зависима от лидерското благоволение. Станишев пази гърба на Пламен Орешарски, но не пази гърба на Румен Петков. Доган пази всички гърбове. Костов не пази ничий гръб, защото неговите бяха цвете, въпреки че се наложи да ги уволнява. Кой пази гърба на самия Костов, е въпрос с повишена трудност. А може би не. Колкото до гражданите, те са изпуснати на цимента, и то надолу с главата. Тоталитарната държава стопанисваше гражданите по маниера на домашното насилие – с много любов и побоища. Гражданите бяха задомени, макар и нещастно. Сега са разведени с държавата, чукат на дърво да не им потрябва защите и медитират върху въпроса, дали историята има смисъл. Хората не знаят нищо. Ако узнаят, ще въздъхнат с окончателна въздишка...<br /><br /><strong>АНДРЕЙ РАЙЧЕВ</strong>: Сигурно има елементи на партокрация. Много по-малко развити, отколкото в другите страни. Поради липсата на опит. Главното е, че българите смятат, че са ограбени. Апропо има гледна точка, от която това е така. Състя се приватизация по едни нечестни, общо взето, начини. В хода на приватизацията българите загубиха огромното си богатство. Това е факт. Светейшата истина е, че ако кражбите са едно, то официалните законно присвоени, така да се каже, пари са многократно повече. Давам ви пример със София. Хората казват това е кражба и проспиват факта, че те три пъти подред избират едно ръководство, което законно, с гласуване на съвета отдава тези неща. То ги дава. Няма нищо незаконно в това. Друг въпрос е, че е много неморално. Ускорената приватизация означава целият наркооп аут, цялото химическо чистене на еди-кого си, цялата вода на друг и прочее. Това е ограбване, което в София най-личи. Ограбването се състоя под ръкоплясканията на публиката. Тя мисли, че някой е крал. Крали са идиотите. Нямаше нужда да се краде. Българите нямаха интерес към собствеността си. Ако аз позволя в моята къща да дойдат 40 цигани и да живеят там, да взима кой каквото си иска и после да кажа: <em>Кой открадна нещо?</em> Нямаше нужда да се краде. Те бяха пуснати в къщата да разграбват. Тя беше разграбена по желание на слушателите, така да се каже. Това се случи. И този концерт по желание завърши с това, че огромна собственост на стойност няколко десетки милиарда беше отнета от българите. Сега те казват: <em>Кого ще накажем?</em> И властта се мъчи да намери някой да е нарушил нещо. Ами нищо не е нарушено. Седнало е кметството и е прогласувало. Ако има вина някаква, това е вината на дискурса, с който влезнахме в това. На Кръглата маса нашите политици от двата възникващи елитаобговориха много въпроси, обговориха пътя към Европа. И постигнаха съгласие. Обговориха етническия мир. Постигнаха съгласие. Обговориха свободните медии и демокрацията. Постигнаха съгласие. За пазарната икономика стана дума само че е добра. Частното е добро, това е. Раздадохме земята и раздадохме общата си собственост – 90%. Това се случи под ръкоплясканията на българския народ. Българският народ е ужасно изненадан 20 години по-късно, защото не знаеше главната последица. Той си представяше, че ще има само богати хора. Истината е, че има класи. И не е страшното, че има горни класи, макар че мнозина си представят капитализъм без капиталисти. Боже мой, по-страшното е, че някои хора завинаги са забити в долната класа. И това е факт, който много хора осъзнават, и затова така озверяват. Иначе България никога не е живяла толкова добре, колкото сега. Средният българин никога, даже при Тодор Живков в най-добрите години, е е живял по-добре. Но никога не се е чувствал по-зле. Защото осъзна, че е преминал в долна класа. И че децата му винаги ще бъдат слуги на някои други. И затова българинът каза: <em>Накажете ги!</em> Кого да накажем? Кого? Когото ти излъчи за господар?! Господарите да накажат господарите! Затова се редят атака след атака. Но въпросът за България не е въпросът за България, а за съдбата на европейския капитализъм, за щастие.<br /><br /><strong>Как се разпредели властта... след социализма? Има ли днес шанс за умния човек? Системата, в която живеем днес (посткомунизъм), притежава ли естествения капиталистически механизъм да избутва нагоре по-добре?</strong><br /><br /><strong>НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ</strong>: Днешният елит е съставен основно от „децата и внуците” на вчерашния. Това е очевидно. Тук-там ще откриете някой простосмъртен, настанен по допущение в елитарните сфери или пробил с метежната си воля на герой от епохата на първоначалното натрупване. В България не действа Законът за вечното възвръщане на Фридрих Ницше. Повече от съмнително е дали би могло да бъде другояче при тези комунисти и при тези демократи. В България не беше извършена декомунизация, тъй като тези, които трябваше да я извършат, нямаха потребност да се доберат до икономическото условие сами да бъдат елит. Старият елит и новите претенденти трябваше да минат през иглените уши на приватизацията с безспорно по-добри стартови позиции за „децата и внуците”. Приватизацията не беше „синя”, а „червена”, въпреки че беше извършена от партийното и държавното ръководство на синята партия. Червената партия повери на синята раздържавяването, от ефектите на което се нуждаеше, за да възпроизведе собствения си елит като капиталистическа инфраструктура на новото летоброене. Бившите комунисти не можеха да приватизират, защото, изглежда, не знаеха как, но основно, защото „червените бабички” не биха простили кощунството. Луканов и неговите ученици се нуждаеха от силен лидер, който трябваше да извърши за тях това, което те не можеха да извършат за себе си. Намериха го. Приватизацията раздаде лъвския пай от раздържавената собственост на „децата и внуците”, за да станат едри капиталисти, след което <em>Галъп Интернешънъл</em> обяви прехода за приключил. Процедурно раздържавяването беше извършено по начин, който разочарова хората от „великите митинги на демокрацията”. Разбира се, че цялото демократично замълчаване има основно политиконимически цели – метаморфоза на тези, които загубиха историческото съревнование, но спечелиха локалната битка за собственото си възпроизводство. Целият процес на трансформация протече в условията на фактически мораториум на правосъдието. Достатъчно е да си припомним, че синята партия назначи начело на държавното обвинение човек, който имал, така говорят злите езици, опасения, че в глидерите на парното се крие някой. Сега действащият прокурор дойде като велико естетическо избавление. Не е вярно, че България е правова държава е правова държава. В правовата държава няма недосегаеми. Питате дали способният човек има шанс в България. Има, с известни уговорки. Естественият капиталистически механизъм, за който споменавате, „избута” хората основно „навън”, а не „нагоре”. Емигрираха 1 милион души, а може би повече. За способните хора посоките „нагоре” и „навън” съвпадат. Ярките таланти имат космополитна съдба. Талантите, които избират България, ще трябва да проверят способността си да поглъщат ежедневна доза абсурд и да преценят дали не нанасят на здравето си непоправими щети.<br /><br /><strong>Имам чувството, че българският бизнесмен не е същински.</strong><br /><br /><strong>АНДРЕЙ РАЙЧЕВ</strong>: Що да не е същински. Чудесно си е същински. Бяхме абсолщтни бройлери, не знаехме нищо. За 20 години се очукахме, направихме. Друг е въпросът, че българският бизнесмен е арогантен и прост.<br /><br /><strong>Това ли е демокрацията? На всекиго по бюлетина независимо от грамотността, лудостта. Неграмотници вземат решение за съдбата на всички нас.</strong><br /><br /><strong>АНДРЕЙ РАЙЧЕВ</strong>: Не, те взимат решение само за това кой ще ни управлява. Това е значително по-слабо решение от това за съдбата. Те казват: Станишев повече ни харесва или Борисов. Т’ва е. Нищо съдбовно. Естествено, в плен са на митове. В частта кого избират хората може би демокрацията има известен недостатък, но в частта кого свалят – не. Те винаги грешат, когато трябва да издигнат някого. Но никога грешка не съм видял, когато трябва да съборят някого. Събарят си го желязно. Българите никога няма да се влюбят така, както във Виденов, Костов или Симеон. При Бойко не е чак толкова силен митът.<br /><br /><strong>Мислите ли?</strong><br /><br /><strong>АНДРЕЙ РАЙЧЕВ</strong>: Една четвърт от нацията, не е половината. Ако въпросът е кого най-много обичат българите в момента, отговорът е <em>г-н Борисов</em>, но това вече не е онзи мит. Между другото това е добре за него. Защото, ако беше онзи мит, разочарованието настъпва много по-бързо и мащабно. Костов не смяташе, че го харесват. Той мислеше, че заради неговата политика ще му простят. Затова беше изненадан. Демокрацията сама по себе си е формалност. Въвежда се механизмът на демокрацията, който не е толкова подбор на готини хора, колкото механизъм на премахване на лайна, които са се оказали горе. Това е силата на хората. Демокрацията не може да замести съдържанието. А съдържанието е взаимодействие на ресурси и власт. Както казва Бъфет, капитализмът е най-ефективното общество, защото залага на две основни качества в човека – на страха и на алчността.<br /><br /><strong>НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ</strong>: Демокрацията е перманентен дебат за управлението на публичните дела. Демократичните институции са институции на разума. Дали е възможна демокрация без демократи и разумно поведение без разум? Знае ли някой, питате вие, какво е в ума на лудия, въоръжен с бюлетина? А какво е, ако изборът на разумните е между неграмотни и луди? А ако за утешение на разумните към лудите и неграмотните бъдат прибавени и мошеници в сметката? Изследвал ли е някой покрусата на тези разумни пред споменатите „опции”? Истината е, че пълноценна демокрация не може да бъде постигната по силата на геополитическа конюнктура или чрез широко рекламиран икономически интерес. Не помага и разумният егоизъм на Айн Райнд. Западната демокрация е система от унаследими културни навици. Западната цивилизация има християнски и античен корен. Тази цивилизация има опита на Просвещението. Съвършено различна формация на душите. Тези общества, към които формално се числим, не губят време за постигане на консенсус по очевидностите. За очевидностите не спорят, за нормалността – също. Толерантността към очевидни безобразия е феноменална в България. Ние нямаме културно ниво за автоматична дисквалификация на абсурда. Нямаме стартов културен капитал. Това е бедата. В нещо съществено си оставаме варвари, макар и уморени.<br /><br /><strong>За манталитета на нацията. Битът ли определя съзнанието (марксистката теза)? Или да приемем расисткото фашистко изказване, че едни нации са по-неспособни, по-глупави, по-робски от други? В този смисъл българите имаме ли шанс...</strong><br /><br /><strong>НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ</strong>: Хиперборейстата теория за нордическа раса от свръх люде със сини очи и руси глави е метафизика за идиоти. Расата блян за духовни преимущества на биологична основа. Само че духът не е кост, а свобода. По-интересна тема е културно-историческата типология на народите, феноменологията на националните характери. Опитът на народите да формира национален психотип. Общоизвестно е, че индивидуализмът и чувството за неприкосновеност на частната собственост не са качества на руския национален характер, например. Англичаните не се отличават с вкус към колективното живеене, към това, което руснаците наричат съборност. Англичанин в комунална квартира е нещо като анекдот или пък директен ужас, ако се осъществи. Българите формират трудно обща воля за постигане на национална кауза, теглят в разни посоки според смътната интуиция за оцеляване. Националната солидарност се разпада по причина на дребнодушна себичност и недоверие. Българското единство е в знанието за неговата непостижимост. Българинът се привързва към семейния и много по-слабо към националния мит. Има мечта да се прехвърли в утопично място – на село или в чужбина. Ubi bene, ubi patria. (Където е добре, там е родината). Оттук и голямата пластичност на типичния българин. Притежаваме камуфлажа на способност за адаптация, за бързо и формално покриване на ситуационния норматив, но с перманентно овайкване на „участта”. Българинът е казуист на оцеляването, майстор на минималния живот. Но е склонен да се променя, ако инстинктът му подскаже, че е в негов интерес. В тази пластика е шансът. Една сутрин гледах по телевизията разказ за осиновено момиченце от дом за изоставени деца в Каспичан. Осиновено е на 7 години от американско семейство. Години по-късно се завръща в България за участие в конференция по социална политика и „за да види дома и лелките”. Разговаря в студиото с преводач. Кротко, любезно, осмислено човешко същество. Два пъти по-умно от интервюиращия. Долавя се опит с болката. Топли, благодарни очи. Цигане.<br /><br /><strong>АНДРЕЙ РАЙЧЕВ</strong>: България извървя за 20 години гигантски път. Това е поредната доза модернизация, която нацията пое. Три неща са се случили в България изобщо някога. Първо, възникнала е отново държавата. После е възникнал градът, организиран от комунистическата партия, и накрая на XX век е възникнала демокрацията. Това са трите събития за отбелязване през всичките години. И трите са форсирани. И трите не съзряват по въртешни причини, а се случват по външни предпоставки. България точно започва да трупа някакво национално движение – Раковски, Левски, прочее, малко по-рано пък действат Софроний, Паисий, ама така съвсем единични хора – единият написал книжка, другият станал владика, с нищожен освободителен опит България получава свободата си и националната държава. Хората са лели реки от кръв цели столетия. В реките от кръв се случва селекция. И когато дойде плодът, тоест свободата, вече има добре подбран елит с ясен опит, който да оглави тази нация. Тук през 80-те години на XIX век всеки грамотен застава на власт, разбирате ли. Понеже трябват и съдии, и чиновници, и фелдфебели, и писари, и какво ли не, всеки, който знае да пише и чете, се оказва на власт. Това е катастрофално обстоятелство. Полудържава. Следва градът. Градът навсякъде се случва поради капитализъм. В класическия случай изгонват хората от земята, вкарват ги в града, работят 18 часа в завода, живеят в епидемии, борят се, градът възниква през една голяма катастрофа, като в борбата между пролетариата и капитала става това, което виждаме сега. Големият добре организиран град. Българският град става безплатно. На базата на съветския ресурс, на съветската нафта, на това, че пазарът е затворен и се пазис атомни бомби, всеки боклук, който България произведе, се продава на секундата. Вярно, получаваш малко боклуци в замяна, нали, но това е така или иначе оградена боклуджийница. Поради това българите, когато правят град, не само не им се влошава животът, ами им се подобрява. Нашият дивак получава панелка с течащ покрив, лош паркет и прочее, но той живее по-добре, идвайки в града. Нещо, което на никого преди нас не се е случвало, когато градът възниква по естествения механизъм. Това е един форсиран град. Но както форсираната държава ни даде полудържава, така форсираният град ни дава полуград. Нашият дивак си стои с неотстраним селски печат до ден днешен. Отваря прозореца, хвърля боклука, затваря прозореца. Това е от това. От това, че му се е случило хубаво, а не лошо. Демокрацията ни също е форсирана. Таман в България възникнаха дисиденти, един човек беше написал две изречения, трима се събрали в някакъв клуб, четирима казаха: <em>Може би сме против</em>, и на тая база ни се стовари гигантски плод – съвършена свобода. Тя е полудемокрация в този смисъл. Не е селектиран елит. Нашият демократически елит се легитимира не преди демокрацията, в борбата за нея. Каквото например се случи с Валенса. А след демокрацията.<br />Това е спецификата на България. Ние по особен начин изпреварваме времето си вече три пъти и догонваме себе си. Гоним се да станем държава, гоним се да станем демокрация. Но вече сме. Сега гоним да сме европейци. А това ни се случи преди две години. Затова жена ми един ден каза, че има един-единствен гениален и след него все грешки правим – това е хан Аспарух. Защото той избрал мястото. Случват ни се изпреварващо хубави неща, до които не сме дорасли.</span></span></span></p>vladhttp://www.blogger.com/profile/16129785334181461031noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21782568.post-46925923117300410402009-05-30T14:27:00.000-07:002009-06-07T14:40:02.307-07:00Паноптикум (част 1)<span style="font-family:trebuchet ms;"><strong>За същността на властта</strong>. Интервю за <a href="http://www.leuropeo.com/" target="_blank">L’EUROPEO</a> от <em>Калина Андролова</em> със социологът Андрей Райчев и депутатът д-р Николай Михайлов.</span><br /><br /><img style="DISPLAY: block; MARGIN: 0px auto 10px; WIDTH: 550px; CURSOR: hand; TEXT-ALIGN: center" alt="" src="http://farm4.static.flickr.com/3656/3605171822_c9084c1ed8_o.jpg" border="0" /><br /><div><div align="justify"><span style="font-family:verdana;font-size:85%;"><strong>Фуко заиграва с картина на </strong><a href="http://en.wikipedia.org/wiki/Magritte" target="_blank">Магрит</a><strong> на която е изобразена лула, но е озаглавена <em>Това не е лула.</em> Мислите ли, че властта по подобен абсурден начин отрича своя абсолют.</strong><br /><br /><strong>АНДРЕЙ РАЙЧЕВ</strong>: Аз мисля точно обратното. Никога в историята на света властта не е била по-слаба от сега. Всяка власт в досегашното общество, всеки елит изобщо се легитимира през вид превъзходство. Ланселот предизвиква някого пред тълпата. Убива го. И в това убийство се съдържа послание към всички останали: <em>Аз убих този левент, та тебе ли, боклук! Оттук насетне ще вървиш след мен, ще слушаш, аз съм с най-голямата пишка, аз съм с най-голямата сила, аз знам всичко, бъди като мен, ако можеш, но не можеш!</em> Това е универсалното послание на властта въобще. По времето, което изследва Фуко, когато властта се скрива и става окото, което ни наблюдава, тя започва да деградира, но продължава да бъде силното, могъщото, превъзхождащото. Елитът в същността си превъзхожда масата. Погледнете сегашноте Ланселоти - Кириаку и Мърдок. Тяхното сражение не е за това кой да докаже превъзходство над хората, а кой ще достави най-голямо удоволствие на тълпата. Кой ще може по така да я почеше, по да й е интересно, по да й е забавно. Елитът е престанал да черпи енергия от своето силово превъзходство, а събира гигантско количество консуматори, които доброволно идват със своите пари, които са парите с главно П изобщо. Така че никога не сме имали по-слаб елит от сега. Елит, който се държи само на картинки. Който не е в състояния да отправи критичен или мобилизиращ текст. А Ланселот отправя само критични и мобилизиращи текстове. Критични - <em>вие сте боклуци</em>, и мобилизиращи - <em>след мен, момчета, да бием германците</em>. Нито един от двата текста не може да отправи елитът в момента. Има гигантско обръщане. Силата е на страната на консуматора. Представете си, че всеки човек на планетата може да изхарчи определено количество пари. Общата съвкупност на този капитал не просто превъзхожда с порядъци всяко индивидуално богатство. Това решение на консуматора превъзхожда всеки субект въобще. Няма такъв субект. Ние с Кънчо Стойчев го наричаме динозавър. Този динозавър обаче не е синхронен - един прави едно, друг - друго. Властта в потребителското общество всъщност се занимава с това да синхронизира динозавъра. Мога да ви кажа за 4-5 синхронизации, които настъпиха пред очите ми. Например, динозавърът се убеди, че има птичи грип. Нямаше птичи грип. Двама души може би са умрели и за тях става ясно, че са живели в изпражнения на кокошки, ако живееш заедно с кокошки, може да умреш от всичко. Избиха милиони птици, изхарчиха милиарди долари. На динозавъра чудесно му направиха синхронизация. Луда крава, същата история. Не се доказа, че има един мъртъв от луда крава, може би случайно някой щял да полудее. Погледнете какво стана със света, цяла страна разориха, Аржентина, избиха животните, изгориха им месото. Гигантска синхронизация на динозавъра. Следващото - компютрите през 2000 година. Всички се уплашиха, министър-председатели нощуваха в кабинети, армии мобилизираха. Синхронизация е и страхът от тероризма. Някакви глупаци разрушили две къщи в центъра на Ню Йорк. По пътищата умират седмично повече хора, отколкото там загинаха. И отново - синхронизация на динозавъра. Той просто става като един. Тази криза финансова сега не е никаква криза. Това е масовидно явление: динозавърът се е уплашил за парите си и си гие прибрал. Нищо друго не виждам. Динозавърът обикновено е в покой, защото различни хора правят различни неща. Неговата синхронизация обаче довежда до отделянето на чудовищни енергии. Това е властта в наше време. Тя е най-слабата в историята на човечеството. Елитът оцелява на базата на непрекъснати сделки с този динозавър. И на картинките, които му показва. Още по-лошо: самите картинки са властта. В наше време кой се крие зад Бритни Спиърс? Отговорът е никой. Тя е самата власт. Тя синхронизира динозавъра. С гърдите, краката, устните. Елитът е едва крепящ се само на символи. И не е способен да отправи някакъв текст към аудиторията, наречена потребител. Текстът <em>момчета, дайте да загинем за родината</em>, който е един типов текст за епохата, всъщност е комичен. Затова за силна власт изобщо не можем да говорим. Ако говорим за властта като за субект отгоре.<br /><br /><strong>НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ</strong>: Никой не остава същият на властна позиция с изключение на мъдреците, които не желаят да властват. Властта екзалтира и деградира, вбесява и опошлява. Властта произвежда роби и господари, обсебени и чоновници. Доминират чиновниците, но се срещат и обсебени. Познавам няколко. Властта има тенденция към експанзия. Нагонът е от власт към власт, от слава към слава. Властта превръща нейните любители в тирани. Тиранът е безумец, теоман. Теоманията е състояние на пределно нарцистично самовъзхищение, на налудна претенция за богоравенство. Теоманията е изкуство на невъзможното, а не на възможното. Калигула, Нерон, Хитлер, Сталин са клинични случаи на властно полудяване. Не са за подценяване обаче и по-скромно скроените претенденти поради пораженията, които нанасят върху живота на „обикновените” хора. Всеки почитател на властта отглежда в гърдите си миниатюрен деспот с фантазиран суверенитет върху жена, деца, дакел или партийка. И още нещо. Сгъстяването на теоманните енергии в гърдите на политическия лидер е невъзможно без стимулиращата роля на неговите ошашавени почитатели. Култовата ситуация е нарцистичен комплот, солидарна патология на луд и възхитени. Либералният Запад се бои от страстната политика, защото помни религиозните войни и драматичния регрес на нацизма. Демокрацията е религиозно безразлична процедура, техника за обезопасяване от ексцесиите на властния демон. Демократичните конвенции банализират политическия занаят, превръщат рицаря в чиновник. Чиновниците нямат убеждения. Аурата на чиновника е леко бездарна, той знае, че наоколо няма богове, а само началници. Чиновникът почита служебната, а не небесната йерархия.<br />Нормативната фигура на брщкселския чиновник, на когото подражават всички, е, ако се вгледата внимателно, съкратен човек, брюкселски разум. Но какво благо е неподкупният чиновник! Каква ценност е надеждният политически служител! Каква тъга по неговата липса!<br /><br /><strong>Тоталитаризмът е паноптична система на власт, където човекът е прекалено видим. Не е ли такава и системата на уж свободния свят, този на кредитните карти, интернет пространството, живота на заем и прочее. Човек може да бъде проследен по мобилния телефон всяка секунда? </strong><br /><br /><strong>АНДРЕЙ РАЙЧЕВ</strong>: Говорите за електронния нашийник. Само че голямата разлика е в следното. Днес е сключена доброволна сделка с властта. Това, което вие питате, е: не е ли същият надзор и днес? Не, не е. Има огромна разлика. Не защото контролът е по-малък. А защото е приет. Разликата не се състои в това, че тогава е било сурово, жестоко, страшно, а сега е нежно, но същото. Разликата е, че понеже сега е нежно, поняже сега консуматорът е на власт, както ви казах, това става с неговото съгласие. Всеки, който е взел кредит, например, е приел тази сделка в живота си. Каква е сделката за кредита, помислете? За да ти дадат кола, преди да си изработил кинтите, предварително плащат труда ти. Има фундаментална сделка. Например: за кредит от 5 години аз обещавам пет години да не се напивам, да не ме уволняват, да не се разболявам, да не вдигна бунт, да не чупя нищо и пр. Това е среда на контрол. Аз влизам в сделка и оттам нататък съм контролиран.<br /><br /><strong>НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ</strong>: Тоталитарната система осъществява перманентен контрол върху своите граждани, защото сам по себе си човекът е риск. Тоталитарният разум ненавижда ирационалния остатък на човешка свобода. Свободата е враг, подривна стихия. Всички са под око, в състояние на паранойна будност. Смъртта на една утопия поражда друга. Падането на Берлинската стена въведе посткомунистическия човек в света на хедонистичната утопия, в романтиката на консумативния рай. Постмодерният човек не знае що е истина, не знае що е наслаждение. Ние сме епикурейци по идеологическа принадлежност, развеселени и отчаяни дегустатори. В това осъмнахме. Ранната капиталистическа етика е трудова и аскетична. Късният европейски хедонизъм диктува неотложност на наслаждането, консумацията придобива характера на дълг. Животът протича също под натиска на дълг, но в обратната перспектива. Настоящето е вечност. Хората живеят под диктатурата на рекламните образи със задължаващата сила на библейските цитати. Модерният хедонист съществува с помощта на разнородни ипотеки в режима на строги финансови условия. Бъдещето е средство за постигане на настоящето. Съществува истерия на богатството, имането е подражателен бяс. Хората искат това, което другите искат, защото те го искат. Желанието на другия е обект на подражание, а резултатът е сбиване на неделимия обект на споделеното желание. Човешката ситуация е тоталитарна преди всички тоталитаризми. Либералната система е толерантна и дискретно репресивна. Не бие фронтално, но практикува остракизъм – политически, икономически и даже морален. Предстои учредяване на политкоректна полиция по аналог с моралната милиция на Калвин. Всички усъмнени в природосъобразността на хомосексуалния брак ще бъдат съдени в Хага. Ще видите.<br /><br /><strong>Смятате ли, че демокрацията в България е фасадна, формална?</strong><br /><br /><strong>НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ</strong>: И фасадна не е, защото фасадата е безобразна. България се управлява от шепа клептократи по правило със стаж в ДС и от няколко партийни корпорации, които играят театър, като произвеждат думи и жестикулации. Осведомените знаят къде са парите и куде отиват. Никакви регламенти нямат значение. Така нареченият национален капитал функционира с чудовищен апетит за поглъщане на материални блага под политическия чадър на всички управления. Кражбите, предприети в рамките на рази администрация, са толкова мащабни, че предизвикват нещо подобно на възхищение като при среща с шедьовър на монументалната живопис. Кротките коментари на Станишев по този повод, сводими до репликатa „няма страшно”, намекват, струва ми се, че грабежът в България не е виновно поведение, а етническа характеристика. Нещо като особеност на националното чувство за собственост. Намирам всичко това за проява на безсилие и страшна наглост. Откраднатото възлиза на стотици милиони евро. Прокуратурата отказва да атакува елитарната престъпност, за да не застраши националната сигурност с непочтително отношение. Държавното обвинение знае, че ако бутне опорните стени на държавната сграда, кооперацията ще падне върху всички глави, включително и върху невинните. Пасивни са от състрадание. Нашата демокрация функционира в условията на много добре организирано институционално безредие като интегрирана система за саботиране на публичния интерес. Всяко разкритие на мащабна корупция потъва в свещеното мълчание на управляващия елит. Не мисля, че това мълчание е проява на страх, а по-скоро на знание. Знаят, че корупцията е структурен фундамент на управлението и че когато „публиката” апелира „не крадете”, тя всъщност не знае какво казва и още по-малко какво иска. Казва: „Спрете да съществувате.” Тогава казват на публиката: „Нямате алтернатива.” В това не са прави, алтернатива има. Алтернативата са тези, които обещават операция <em>Чисти ръце</em> от позицията на собствения си опит в грабежа. Те са на ход. А ето и едно, струва ми се, утешително обобщение във връзка с темата: не живеем в епохата на вярата – L’orde de foi, а в епохата на парите – L’orde d’argent (Жак Атали). <em>Сменете си епохата</em>. Най-безобразното нещо в посткомунистическа България не са олигарсите, а партиите, тъй като дрънкат за ценности и обещават безкористност. Такова нещо никога няма да чуете от някой олигарх, защото е възпиран, мисля си, от чувството за срам. Лидерите нямат срам. Проверено е от къса дистанция.<br /><br /><strong>АНДРЕЙ РАЙЧЕВ</strong>: Всяка демокрация е формална. Демокрацията не е нищо освен процедура. Тя е форма, не е съдържание. Това е договор между нас, че когато спорим по някой въпрос, ще направим това, което казват тези, които са повече. Българският народ беше благополучно обучен от десните социолози, че демокрацията е вид съдържание, свързано с големи ценности. Съдържанието в обществото е свързано със собствеността и властта. Демокрацията е само форма. Тоест демокрацията в България е прекрасна. Такава, каквато е във всички други страни. Когато хората казват: <em>това не е истинска демокрация</em>, имат предвид нещо съвсем друго: има страшно неравенство, правилата на играта са такива, че печалят гадовете, а готините хора губят. Всъщност хората просто критикуват капитализма. Западът, установявайки своята доминация над района, напълно избегна темата за капитализма, нарече го със срамежливото <em>пазарна икономика</em>, което звучи много добре, но това си е просто един прохождащ капитализъм. Затова се получи абсурдна ситуация, при която човекът все още не е уведомен, че живее при капитализма, нещо повече, когато го уведомяваш, той казва: „Не, не, това не е истински капитализъм, скрили са го, гадовете, истинския капитализъм и го пазят за себе си, а на нас ни дават нещо, дето не е капитализъм, не го ли знам аз капитализма в Англия, той е много добър.” Първо, капитализма в Англия е също свиреп и жесток. Той е опитомен, защото местните хора са го опитомявали столетия наред. Справедлив капитализъм няма. Капитализмът е най-ефективното общество в историята на човечеството. Но за справедливост, Бога ми, не може да се говори. И по тази причина, защото той ги прави неравни и ги кара да работят, хората не адрсират омразата си към капитализма, а към демокрацията. Хората трябва да свикнат с това, че иа богати и невинаги те самите са едни от тях.<br /><br /><strong>Има няколко форми на власт. Първата е властта върху физическото тяло. Това е властта на армията и полицията. Съществува и власт на възнаграждението и наказанието, т.нар. икономическа власт. И най-интересната и страшна форма на власт е властта на пропагандата и убеждението.</strong><br /><br /><strong>НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ</strong>: Баналната външна принуда е голямо неудобство, но не отнема автономията на човека, освен при крайно деградиращи условия, за които пише Шаламов, например. Бунтът е еманципираща страст, съществува екстаз от гнева, свързан с преживяването на свобода и триумф. Диктатурите възпитават вкус към свободата, в това е парадоксалният им принос. Манипулативните стратегии деградират, защото създават илюзия за неприкосновеност на волята. Успешно манипулираният човек сам избира своята участ. Съвършено манипулираният човек обаче се нарича телезрител. За да разбере какво мисли, съвременният човек трябва да чуе какво телевизията казва и още по-радикално – да види какво тя показва. Активността на съзнанието е редуцирана до усвояване на фрагменти от теливизионната реалност, подредени по случайния признак на дистанционното превключване. Съзнанието е субституирано с телевизионна програма, която моделира отношението към света, включително и реакциите спрямо самата себе си. В главата на съвременника е монтирана оптика за телевизионна стилизация на света. Човекът е сам, а ефирно психотичен. Халюцинант. Нищо от тъй наречения обективен свят не може да бъде усвоено и даже разбрано, ако не съответства на нормативите на ефирното съзнание. Телевизионният репортаж за събитието изчерпва самото събитие. Събитието е клип. Реалният факт е условен и по парадокс виртуален, а телевизионният му образ е безусловен и реален. Конституирана е ефирна онтология, в която сме настанени като изселени от реалността.<br /><br /><strong>По време на прехода имаше ли план за контрол над медиите посредством назначени хора? Конкретен план?</strong><br /><br /><strong>АНДРЕЙ РАЙЧЕВ</strong>: Имаше много опити да се подчинят медиите. Но по-умните се научиха, че който си подчини медиите, му се разкатава фамилията. Костов се опита да постави медиите под контрол със заплахи, с пращане на ревизии, воюваше политически. Нищо не носи това. Като запушиш една медия, се появява друга, която не можеш да запушиш. Понеже официалните вестници не пишат за скандали, се появиха жълти вестници, които пишат истинските неща и ги бият по тиражи. Защото пишат онова, което хората искат да четат. Какво искат да четат? Искат да четат гадости за властта. Те искат всяка седмица да си получат дозата ненавист към властта. И да кажат: <em>Ахааа, тоя е крадец, тоя е курвар, тоя е педераст</em>. Като не ги пишат централните медии, ще ги пишат съседните медии. Да, социалистическата държава притежаваше <em>Работническо дело</em> и командваше главните редактори, оттогава нищо подобно няма. Това е легенда За Красимир Гергов, че държи рекламата. Краси има блестящи умения да работи с рекламни потоци. Но рекламата я държи <em>Кока Кола</em>. И няма сила, която да накара <em>Кока Кола</em> да рекламира в нещо, което е лошо. Разбира се, можеш да правиш малки услуги на свои приятели, но всичко друго е решително надценяване. Механизмът е много по-жесток, отколкото си мислите. Той е пазарен.<br /><br /><strong>НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ</strong>: Нищо не може да бъде осъществено по план в хаотична страна, в динамиката на преходните страсти. Движи ни не планиращият разум, а лукавството на инстинкта. Строга концепция за дисциплиниране на медийната среда от името на ДС с лица и изпълнители, одит, възнаграждения и санкции – това ми звучи неосъществимо и даже паранойно. Всички управления опитаха господство върху медийната територия с променлив успех. Пострадаха и премиерите. Филип Димитров на ранен етап беше икономично назован Ф.Д., за да олекне името му допълнително и за да изглежда напълно комичен. Иван Костов загуби медийната благосклонност някъде около 1999, както впрочем и политическата власт с отлагателно условие от две години, без да разбере защо, в условията на усилващо се национално подозрение, че сините са загубили мяра и са разпасали коня. Което си беше именно така.<br /><br /><strong>Ако владееш медиите, правиш внушения...</strong><br /><br /><strong>АНДРЕЙ РАЙЧЕВ</strong>: Искате да ми кажете, че някой е създал Бойко Борисов? Чакайте, дайте да видим какво българският народ досега е мислил. Първо мнозинството хора смятаха, че Желев трябва да е президент. На третата година започнаха да му викат Жельо Жабата и да му горят портретите. После мнозинството българи решиха, че Жан Виденов е най-добрият министър-председател. На втората година България се полуразпадна от омраза към Виденов и комунистите. После мнозинството хора решиха, че Костов е най-добрият от всички. На третата година го изхвърлиха от властта, обидиха го, намразиха го и взеха да му викат, че е циганин и мавър. А нищо не беше направил човекът освен това, което ги беше предупредил, че ще направи. Те просто не че не харесаха яденето, който той им донесе, но основно не им хареса цената на това ядене. Като поръчваш, трябва да гледаш в менюто какво пише. Но българите пропуснаха. После абсолютно харесаха Симеон. И пак така. И сега Бойко Борисов. Нима в един от тези случаи поне ще ми кажете, че някой е седял отзад?! Кой е този отзад и коя е тая медия, дето го е създала? Нищо подобно не е. А много повтаряха: <em>Зад Симеон стоят комунистите и ченгетата, зад Костов стоят американците, които искат да претаковат България, зад Виденов стоеше Русия</em>, и прочее. Нищо подобно не се случваше. Нищо нямаше зад Костов, а пред него имаше половината избиратели. Планът Клин е много лесен като обяснителна схема. И той никога не е верен. България се самоуправлява от 20 години. Хората не могат да понесат това, защото не стига, че не могат да живеят повече така, но ще излезе, че и те са си го докарали на главата. Но това е истината. Това сме ние. Влюбените последователно в Жельо Желев, Жан Виденов, Иван Костов, Симеон Сакскобургготски и Бойко Борисов.<br /><br /><strong>Християнската религия например е победила само със силата на пропагандата без никаква икономическа или военна сила.</strong><br /><br /><strong>АНДРЕЙ РАЙЧЕВ</strong>: Добре де, ама Тодор Живков, като ръководеше всички медии и като беше заглушил чуждите станции, беше ли успял да излъже хората? Не знаеха ли всички, че това е една лъжа. Всички, 8 милиона души, включително и тези, които повтаряха от трибуната. Българският народ беше интоксикиран да строи комунизма и да отдаде силите си на съботника, така ли? Али-бали. Ритуално повтаряше лъжата, защото знаеше, че бият иначе. Хората никога не са били убедени в нещо заради това, че то е доминирало в медиите. Всички знаеха истината – и за Живков знаеха, и вицове си пускаха, и така си живееха в тази дълбока не-свобода. Която не беше създадена от медиите, а от Държавна сигурност.<br /><br /><strong>НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ</strong>: Християнската църква е основана върху кръвта на мъчениците. Християнският мъченик е свидетел (martyr), а не пропагандатор. Християнският вход в историята е жертвен, а не покоряващ. Обратно на мохамеданската експанзия през VI век. Това уточнение ми се струва важно. Колкото до нашата демократична революция от 1989, тя стартира като ентусиазъм за радикална промяна, но бързо деградира до изнервена похот за поглъщане на парчета от раздържавената собственост. Идеалистите, доколкото ги имаше, бяха изолирани от тази мъжка игра на договорена власт и надпартиен грабеж. Никакъв дележ на ценностен признак не се състоя на официалната политическа сцена. От ден първи зад кулисите си намигат демиурзите на прехода от старата гвардия и техните наемници от новата демократична фаланга. Луканов не е мит, не са мит и неговите производни от демократичния спектър. Преди се подозираше, че имат общ генезис, сега се знае. Що се отнася до развълнуваните от площада, те бяха миманс. Класическа схема.</span><br /><span style="font-family:Verdana;font-size:85%;"></span><br /><span style="font-family:Verdana;font-size:85%;"><span style="color:#ffffff;">.</span><em>(следва)</em></span></div></div>vladhttp://www.blogger.com/profile/16129785334181461031noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21782568.post-34413725189774746852009-05-15T14:15:00.000-07:002009-05-15T14:33:46.163-07:00...sois belle et tais-toi<span style="font-family:verdana;font-size:85%;color:#ffffff;">...</span><a href="http://farm4.static.flickr.com/3361/3533780659_cd02641774_o.png"><span style="font-family:verdana;font-size:85%;"><img style="WIDTH: 590px; CURSOR: hand; HEIGHT: 386px" alt="" src="http://farm4.static.flickr.com/3361/3533780659_cd02641774_o.png" border="0" /></span></a><span style="font-family:verdana;font-size:85%;"><br /></span><div><br /><span style="font-family:verdana;"><span style="font-size:85%;"><span style="color:#ffffff;">...</span>-- избрано от <strong>Les cerfs-volants</strong> по <span style="color:#ff0000;">*</span><strong>Gary, Romain</strong> @ Editions Gallimard, 1980<br /><br /></span><span style="font-size:85%;"><span style="font-family:trebuchet ms;"><span style="color:#ffffff;">....</span><em>de celle qu’il nommait sa douseur angevine</em><br /><span style="color:#ffffff;">....</span><em>sur la corde vibrante erre l’ame divine</em><br /><span style="color:#ffffff;">....</span><em>quand l’angoisse d’amoure etreint son coeur trouble</em><br /></span><br /><span style="color:#ffffff;">...</span>{…} Лятото започваше да добива тъжен вид. Само облаци и мъгли; слънцето едва надзърташе иззад линията на хоризонта; боровете притихнаха; клоните им се схващаха от морската влага. Настъпваше сезон без вятър, който очаква бурите на равноденствието. Появиха се пеперуди, които преди не бяхме виждали, тъмнокафяви, сякаш от кадифе, по-големи и по-тежки от тези през лятото. Лила се притискаше в прегръдката ми и за пръв път чувствах, че наистина присъствам в мълчанието ́и.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>– <em>Подготвям се за спомените</em> – казваше тя.<br /><br /><span style="color:#ffffff;">...</span>От всички часове на деня пет следобед бе най-лошият ми враг, защото въздухът ставаше прекалено хладен и пясъкът – прекалено влажен. Трябваше да станем, да се разделим, да се разкъсаме на две. Имаше един последен хубав миг, когато Лила загръщаше и двама ни с одеалото и се притискаше към мен по-силно, за да се стопли. Около пет и половина морето изведнъж остаряваше, гласът му ставаше дрезгав и сърдит. Сенките се спускаха върху нас с пясъка на мъгливите си криле. Една последна прегръдка и гласът на Лила издъхваше върху полуотворените ́и неподвижни устни; рзширените ́и очи изгубваха блясъка, сърцето ́и върху гърдите ми бавно притихваше. Бях достатъчно глупав, за да се чувствам горд със своята сила. Цялата тази суета изчезна, когато разбрах, че обичам Лила с любов, която не се вмества в никакви граници, нито се изчерпва със секса и че съществува едно измерение у двойката, което не престава да нараства за сметка на всичко останало.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>Какво ще стане с теб, когато се разделим, Людо?</em><br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>Ще умра.</em><br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>Не говори глупости.</em><br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>Ще умирам петдесет, осемдесет години, не знам. Всички от семейство Фльори са доживели дълбока старост, затова можеш да си спокойна; ще се грижа добре за теб даже и след като си отидеш.</em><br /><br /><span style="color:#ffffff;">...</span>{…} Замлъквах. Когато (Лила) продължаваше да „търси себе си”, намираше само мен. Мракът около нас се сгъстяваше; крясъкът на чайките ставаше толкова далечен, че заприличваше на спомен. {…}<br /><br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>Обичаш ли ме или не?</em><br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>Обичам те, но с това нещата не се изчерпват. Не мога да стана твоя половинка. Знаеш ли този ужасен израз? „Къде е твоята половинка?” „Не видяхте ли моята половинка?” Искам, ако те срещна след пет, десет години, сърцето ми да се обърне. Но ако години наред се прибираш у дома всяка вечер, сърцето вече няма да усеща нищо...</em><br /><span style="color:#ffffff;">...</span>Тя отметна одеалото и стана. Понякога се питам какво ли е станало с това старо одеало от Закопане. Оставихме го там, защото щяхме да се върнем, а не се върнахме никога {…}<br /><br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>Извинявай, Лила, тежко ми е на душата. Не знам дали имате такъв израз на полски.</em><br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>Ciezkie serce, каза тя.</em> {…}<br /><br /><span style="color:#ffffff;">...</span>Написах на Лила писмо от трийсет страници, бях го започвал на няколко пъти, накрая го хвърлих в огъня, тъй като бе станало обикновено любовно писмо. {…}<br /><br /><span style="color:#ffffff;">...</span>Току ще бяхме влезли в салона. Хвърлих последен поглед на колекцията от пеперуди в стъклените кутии, които покриваха цялата стена. Те ми напомняха хвърчилата на чичо Амброаз: късчета мечти.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>Брюно седеше в един фотьойл и разлистваше някаква партитура. Вдигна очи и ни изгледа усмихнат. Никога в усмивката му не е имало друго освен доброта. После седна пред пианото. С пръсти върху клавишите той се обърна към нас и ни изгледа продължително, както художник изучава модела си преди да нанесе първия щрих. Започна да свири.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>Импровизираше. Импровизираше нас. Защото в своята мелодия той говореше за Лила и за мен, за нашата раздяла. Слушах собствената си обич, отчаяние и вяра. Губех Лила и отново я намирах. Черната сянка на нещастието отлиташе от главите ни и всичко се превръщаше в радост. {…}<br /><br /><span style="color:#ffffff;">...</span>Той затвори очи и задържа за миг ръце върху клепачите си.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>Най-сетне. Изглежда, че любовта все пак понякога има край. Чел съм го някъде.</em><br /><br /><span style="color:#ffffff;">...</span>Последните си часове прекарах с Лила. Щастието бе доловимо за ушите, сякаш слухът, скъсвайки с царството на звуците, проникваше най-накрая в дълбините на мълчанието, кривани до този момент от самотата. В миговете, когато сънят ни унасяше в хладните си дебри, ние не отличавахме мечтите от телата си и гнездото от крилата. Още чувствам върху гърдите си невидимият отпечатък на нейния профил, който моите пръсти безпогрешно намираха в миговете на онзи плътски унес, когато човек сякаш има едно-единствено тяло.<br /><br /></span></span><span style="font-family:georgia;"><em><span style="color:#ffffff;">...</span>Паметта ми улавяше всеки миг и грижливо го пазеше за черни дни; бях събрал достатъчно за цял живот.</em></span><span style="font-family:verdana;"><span style="font-size:85%;"><span style="font-family:georgia;"> </span><br /><br />---<br /><span style="color:#ff0000;">*</span><span style="font-family:trebuchet ms;">нарочно пропътувах всичко негово, което открих – повярвах на женската </span></span><a href="http://pinchoftaste.blogspot.com/2008/12/blog-post_05.html" target="_blank"><span style="font-family:trebuchet ms;font-size:85%;">непогрешима</span></a><span style="font-family:trebuchet ms;font-size:85%;"> интуиция</span></span></div>vladhttp://www.blogger.com/profile/16129785334181461031noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21782568.post-16557559759135687882009-01-25T06:05:00.000-08:002009-02-05T21:52:34.118-08:00„mes moindres soupirs se métaphysiquent...”<span style="font-family:verdana;font-size:85%;color:#ffffff;">...</span><a href="http://farm4.static.flickr.com/3442/3225545866_b047c71c3e.jpg"><span style="font-family:verdana;font-size:85%;"><img style="WIDTH: 500px; CURSOR: hand; alt: " src="http://farm4.static.flickr.com/3442/3225545866_b047c71c3e.jpg" border="0" /></span></a><span style="font-family:verdana;font-size:85%;"> </span><br /><br /><p></p><p></p><span style="font-size:85%;"><span style="font-family:verdana;"><span style="color:#ffffff;">...</span>по <a href="http://en.wikipedia.org/wiki/Harper_Lee" target="_blank">Harper Lee</a> - <a href="http://www.esnips.com/doc/f084ceb6-52c7-4c80-977d-f17b20b50e8d/Harper%20Lee%20-%20To%20Kill%20a%20Mockingbird" target="_blank">To kill a mockingbird</a> © J.B.Lippincott Co. Philadelphia & New York 1960<br /><br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>Най-напред</em> – каза той – <em>ако успееш да научиш един съвсем прост номер, Скаут, ще се спогаждаш много по-добре с всякакви хора. Никога не можеш да разбереш един човек, докато не обмислиш нещата от неговата гледна точка</em>...<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>Как така, сър</em>?<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- ...<em>Ей така, докато не влезнеш в неговата кожа</em>! […]<br /><br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>Мистър Юел не бива да върши такива неща</em>...<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>Вярно, че не бива, но той никога няма да се поправи. Ти ще упрекнеш ли заради това децата му</em>?<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>Не сър</em> – измърморих аз и направих последен опит: - <em>Но ако продължа да ходя на училище, ние вече никога няма да можем да четем</em>...<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>А това силно те огорчава, нали</em>?<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>Да, сър</em>.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>Когато Атикус погледна надолу към мене, видях на лицето му оня израз, който винаги ме караше да очаквам.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em><strong>А ти знаеш ли какво значи компромис</strong></em>? – попита ме той<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em><strong>Да се заобикаля законът ли</strong></em>?<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em><strong>Не, да се постигне споразумение чрез взаимни отстъпки</strong></em>. <em>Ето как става това</em> – продължи той, - <em>ако ти отстъпиш пред необходимостта да ходиш на училище, ние ще продължим да четем всяка вечер, както досега. Съгласна ли си</em>?<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>Да, сър</em>!<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>Нека считаме споразумението за постигнато, без обикновените формалности</em> – избърза да каже Атикус, като видя, че се готва да плюя.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>Аз отворих предната врата и Атикус добави:<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>Между другото, Скаут, по-добре ще бъде да не споменаваш в училище нашето споразумение.</em><br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>Защо</em>?<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>Страх ме е, че нешите действия ще бъдат посрещнати със значително неодобрение от по-горните учебни власти</em>.</span></span><br /><span style="font-family:verdana;font-size:85%;"><span style="color:#ffffff;">...</span>Джем аз бяхме свикнали с езика на завещанията и кодексите, които употребяваше баща ни, и винаги имехме право да прекъснем Атикус, за да ни бъде обяснено нещо, което не разбирахме.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>Моля, сър</em>?<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>Никога не съм ходил на училище</em> – поясни той, - <em>но ако кажеш на мис Каролайн, че четем всяка вечер, предчувствам как тя ще се нахвърли срещу мене, а пък аз съвсем не искам да се нахвърля върху мене.</em><br /><br /><span style="color:#ffffff;">...</span>Цялата вечер ние с Джем припадахме от смях, защото Атикус невъзмутимо ни чете един дълъг разказ за някакъв човек, който стоял върху един стълб без причина, и това беше достатъчно, за да вдъхнови Джем да прекара следващата събота в нашата къщичка на дървото. Джем престоя там от закуска до залез слънце и щеше да остане там и през нощта, ако Атикус не беше прекъснал снабдителните му линии. По-голямата част от деня аз прекарах в катерене по дървото, изпълнявах негови поръчки, снабдявах го с литература, храна и вода и тъкмо му носех одеяла за през нощта, когато Атикус каза, че ако не му обръщам внимание, Джем ще слезе много скоро. Атикус излезе прав.<br /><br /><span style="color:#ffffff;">...</span>---<br /><span style="color:#ffffff;">...</span><span style="color:#666666;">Виждате ли, премерения, спонтанен компромис не е като да извършиш углавно престъпление. Или пък бе по-право да предположа: “не би трябвало да е…”? Съгласен съм, че и той преди всичко насърчително и усърдно се възпитава. Докато не остане на гости за постоянно. С доза примери от частния зоопарк вкъщи. Мъничките геройства (да се чете във кавички), грешките на растежа, бойни готовности, колкото дребни и незначителни, пак шумно отекват след време – когато, и ми е жал да го кажа, но е така – правото за полагане поправителни изпити струва скъпо, повече отколкото искаме да се случва наяве, и се предлага в болезнено ограничени тиражи.</span></span>vladhttp://www.blogger.com/profile/16129785334181461031noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21782568.post-12804941566810982992008-12-10T17:34:00.000-08:002009-01-08T20:30:31.427-08:00На непокорните – не прощават.<span style="font-family:verdana;"><span style="font-size:85%;"><span style="color:#ffffff;">…</span>по Вера Морозова - Мост вздохов © Москва, 1972<br /><br /><span style="color:#ffffff;">…</span>- <em>А вие как сте със социалистическите идеи</em>? – Старчето шумно се изсекна в копринената кърпичка.<br /><span style="color:#ffffff;">…</span>- <em>Четох литература</em> – <em>мадам Стал и Жорж Санд</em>. – Людмила Николаевна отговори много сериозно. – <em>В Париж станах голяма поклонничка на женската еманципация</em>.<br /><span style="color:#ffffff;">…</span>- <em>Всичко това: еманципацията, социологията – не са опасни, но само в известни граници</em>. – Старчето предупредително вдигна пълната си ръка и с тайнствен шепот добави: - <em>На младини бях лавровист. Да, да последовател на Лавров. Напълних си главата с книги, за нещастие, намираха се в домашната библиотека и започнах да се готвя за революционер. Реших преди всичко “да унищожа корените” и избягах от къщи, след това се заех с “подготовката”. Работех много усърдно. Започнах със системата на Кант-Лаплас, както се полага, после от астрономията преминах към физиката, по-нататък трябваше да изуча химията, физиологията и едва след като обогатя познанията си с тези науки, щях да се заема със социализма. Но не ми стигнаха сили – не ми вървеше с книгите, всичко ме плашеше, отвращаваше. Спасението дойде неочаквано. Една вечер прочетох в Бакунин много интересно съждение, че повечето от тези, които на младини са били крайни революционери, с течение на времето стават все по-умерени, а като поостареят – даже реакционери... Представяте ли си! Това бе написал самият Бакунин, когото боготворях, както и Лавров. Поразмислих, поразмислих и реших: защо са всички тези мъдрувания. Като все едно, ще повториш живота на баща си? От шлосерската работилница се върнах у дома при родителите си, поисках прошка... Майка ми, щастлива, ме награди щедро с пари и ме пусна в Париж, а в библиотката окачи портрета на Бакунин</em>.<br /><span style="color:#ffffff;">…</span>- <em>Значи, Вие сте от реакционерите</em>? – студено попита Людмила Николаевна, като почукваше с лъжичката по тънкия край на чашата. – <em>Съдя за това по възрастта ви</em>.<br /><span style="color:#ffffff;">…</span>- <em>Е, чак реакционер</em>! – хихикна старчето в клинообразната си брадичка. - <em>Просто от здравомислещите. Преживяното ми помогна да се отнасям снизходително към младежките увлечения</em>.<br /><br /><span style="color:#ffffff;">…</span>Людмила Николаевна загуби интерес към разговора. Гледаше през прозореца, заслушана в потракването на колелата. Колко много такива разсъдително-снизходителни, а всъщност просто страхливи хора има в Русия! На младини пошумят, поперчат се, пожонглират с революционни фрази, а след това хукват към тъй наречения здрав разум. <strong>И така човек се превръща в обикновен еснаф, а светите пориви, засрамен, отдава на греховете на младостта</strong>...<br /><br />---<br /><span style="color:#666666;">edit in progress...</span></span></span>vladhttp://www.blogger.com/profile/16129785334181461031noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-21782568.post-91670789944281058232008-11-20T16:05:00.000-08:002009-01-08T20:31:03.315-08:00Външните сили.<div align="justify"><span style="font-size:85%;"><span style="font-family:verdana;"><span style="color:#ffffff;">...</span><span style="color:#666666;">по</span> <a href="http://faculty.vassar.edu/vonderem/g301/project/Seghers/index.htm" target="_blank">Anna Seghers</a> [<a href="http://www.art-pool.it/archivio/15_12_2006/eng/scritture.htm" target="_blank">+</a>] – <a href="http://en.wikipedia.org/wiki/The_Seventh_Cross" target="_blank">Die Sebte Kreutz</a> <span style="color:#666666;">© Aufbau Verlag, Berlin u. Weimar</span><br /><br /><span style="color:#ffffff;">...</span>“<em>Ако вратата е заключена – мина му през ума, - всичко е свършено</em>!”<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>Вратата беше заключена. Но какво означаваше една врата за човек с толкова бреме на раменете като неговото? Това е преграда за обикновените обстоятелства. Бързаше през дворовете, спря се да си отдъхне пред една външна порта и се ослуша – тук все още всичко бе тихо. Издърпа резето. […] Отново забърза през лабиринт от малки улички. И сякаш пак се понесе като насън, някои места си бяха останали същите. Други бяха съвсем променени. Прекоси новия площад и навлезе в нови преки и пресечки – бе попаднал в друг район на града. Тук миришеше на пръст и на градини. Покатери се през една ниска ограда в някакъв кът, ограден с ниски храсти. Седна там и си пое дъх, после пропълзя още малко напред и се отпусна по гръб, защото силите му го напуснаха.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>А всъщност никога не бе мислил толкова ясно. Чак сега бе дошъл на себе си. Не само след бягството през прозореца. А откакто бе избягал от лагера. Колко ужасно голо бе сега всичко наоколо му и колко студено, и колко очевидна беше невъзможността да се спаси! Досега той бе вървял като по някаква принуда, която сам не можеше да обясни, като сомнамбул. Сега се бе робудил окончателно и видя къде се намира. Започна да му се вие свят и той се вкопчи в колоните. Досега се бе измъквал невредим, воден от онези сили, които водят само сомнамбулите и ги напускат веднага, щом се събудят. По този начин той дори може би щеше да успее да изведе бягството си до добър край. За жалост обаче сега бе съвсем буден, а само с напрежение на волята не можеше да върне предишното си състояние. Усети, че зъзне от страх, ала отново успя да се овладее макар че нямаше помощ отникъде.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>“<em>И сега, и занапред, винаги ще се владея – втълпяваше си той, - и до последния си миг ще се държа достойно</em>.”</span></span><br /></div><div align="center"><span style="font-family:verdana;font-size:85%;">***</span></div><div align="justify"><span style="font-size:85%;"><span style="font-family:verdana;"><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>Изглежда, ония си въобразяват всичко това</em> – отново се намесва заварчикът, който се държи така, сякаш отново се е върнал сред близките си след дълго пътуване. – <em>Защо му трябва на човек да избяга в родния си град, след като там го познават стотици хора</em>?<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>Това крие и преимущества за беглеца, защото много по-лесно е да издадеш някой непознат. Представете си например вие да ме издадете мене</em>! – Това го казва един, който прилича на впрегатен кон. Херман го е виждал по-рано като охрана на събрания, друг път на демонстрация и все с издадени напред гърди, сякаш морето му е до колене. През последните няколко години той на няколко пъти бе опитвал почвата при този работник, но той се правеше, че нищо не разбира. Сега из един път на Херман се стори, че той разбира много повече, отколкото даваше да се разбере.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>Ще те издам като нищо, защо да не те издам? Щом като по някаква причина престанеш да ми бъдеш другар, значи че отдавна си престанал да ми бъдеш другар, преди още аз да съм престанал да ти бъда твой другар, когато ще те издам</em>. – Това го казва Лерш, нацисткият организатор в завода, казва го с необикновено ясен глас, както говорят хората, когато решат да разграничат гледището си с някого. […]<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>Възрастният работник отново се намеси със спокойния си глас:<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- <em>Така е, но онзи, който ще иска да ме издаде, ще трябва преди това да си помисли добре дали аз изобщо не съм извършил нещо, поради което ще престана да бъда него другар</em>.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>Мнозина от обядващите във стола се отдръпнаха на групички. Херман не се обади повече. Сгъна смачканата хартия, в която бяха увити сандвичите му, и я прибра в джоба си, за да може Елзе да я използва и за утре. Беше почти сигурен, че Лерш го наблюдава, че дебне да долови онова неуловимо, което все някога щеше да се оформи в някоя дума или в някой негов жест.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>Този път всички скочиха облекчени, когато иззвъня звънецът за края на почивката, защото това сложи край на нящо, което вътрешно хората никога нямаше да могат да приключат.</span></span><br /></div><div align="center"><span style="font-family:verdana;font-size:85%;">*** </span></div><div align="left"><span style="font-size:85%;"><span style="font-family:verdana;"><span style="color:#ffffff;">...</span>“<em>Ние всички знаехме колко безсмислено и дълбоко могат да се впият външните сили в човека, чак до най-съкровената му дълбина, но знаехме също така, че вътре в човека има нещо, което въпреки всичко е неприкосновено и ненарушимо</em>” – последното изречение от книгата; което би могло да бъде поставено за епитаф на цялата съпротива на неприкосновеното, ненарушимо човешкото срещу “външните сили”, каквото и название - в края на краищата - да носят те.</span></span></div>vladhttp://www.blogger.com/profile/16129785334181461031noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-21782568.post-87533715207627490582008-10-28T12:53:00.000-07:002009-01-08T20:32:52.906-08:00Les musees sont pornographiques<em>За теб и мен. В буквален и преносен смисъл.</em><br /><br /><span style="font-family:verdana;"><span style="font-size:85%;"><strong>Порнография</strong> е денят, който със мъка започва в 12 по обед. Имали сме ги много.<br /><strong>Порнография</strong> е когато ти свършат цигарите. В 3 сутринта. А те чакат неотложни задачи от първо ниво.<br /><strong>Порнография</strong> е да пушиш – но да отказваш тютюна. И то ежедневно. От утре – нали обещаваш?<br /><strong>Порнография</strong> имаш предвид и тогава, когато едва разпознаваш себе си в огледалото.<br /><strong>Порнография</strong> е да убиеш надежда. (убийството на чужди надежди се казва “егоизъм”)<br /><strong>Порнография</strong> е когато на “свирката” казваш “фелацио”.<br /><strong>Порнография</strong> е всяка “дръзка” фотография – само не и статистически.<br /><strong>Порнография</strong> има в рекламните блокове, по обществените форуми и на корицете на списанията, които подпират кривото краче на масата ти. И моята също.<br /><strong>Порнография</strong> е да настъпиш кучешкo л*йно. comédie noir.<br /><strong>Порнография</strong> е цензурата, засегнала всичко свято и не/покварено.<br /><strong>Порнография</strong> е “празният” звук в телефонната слушалка.<br /><strong>Порнография</strong> наричаме това, което романтика нарича еротика.<br /><strong>Порнография</strong> наричаме още това, или онова, което садиста намира за приятно.<br /><strong>Порнография</strong> са мокрите обувки, скъсаните джобове и калното време.<br /><strong>Порнография</strong> – още една от думите за “лош късмет”.<br /><strong>Порнография</strong> освен всичко е обществената дезинтеграция, демографският срив и свинската пача.<br /><strong>Порнография</strong> казват във “високите среди” на “ниското чукане”.<br /><strong>Порнография</strong> е когато скъсаш презерватив и си замълчиш от суета.<br /><strong>Порнография</strong> – състояние, не диагноза. Попитайте личния си лекар.<br /><strong>Порнография</strong> на български език означава боклук. Преводът на думата обаче е друг.<br /><strong>Порнография</strong> – културна аномалия, зараждаща се вследствие смяната на поколенията.<br /><strong>Порнография</strong> има в напиращото лошо време, сварило те в деликатна и неизбежна ситуация, за която иначе нямаш готови алтернативи.<br /><strong>Порнография</strong> е да мастурбираш скритом, докато гърбът ти се опира в този един, на блажено заспалото прелестно създание чийто поглед никак не ти се ще да срещнеш в момента.<br /><strong>Порнография</strong> е да възклкнеш fuck! наместо коя да е добре разпознаваема родна ругатня.<br /><strong>Порнография</strong> – неуместно задръстване по пътя в пиков момент когато разполагаш със отрицателен брой точно разчетени минути.<br /><strong>Порнография</strong> има и там, където “любопитството убива котката”. В една най-обикновена ситуация котката чисто и просто деликатно се врътва и побягва.<br /><strong>Порнография</strong> – кодекс без за-длъжки, но с много за-дръжки.<br /><strong>Порнография</strong> – сплотяване на колектива с чисто експериментална цел.<br /><strong>Порнография</strong> е когато имаш проблем, а целият свят е решил да ти се изповяда. Безвъзмездно.<br /><strong>Порнография</strong> е изкуството без граници. Обикновено това се тълкува като голямо петно с органичен произход върху чуждия труд.<br /><strong>Порнография</strong> са обедните почивки преди десет, “фас паузата” на всеки четвърт час и края на работния ден като символ на пропилян някой такъв. Говорим си за морала.<br /><strong>Порнография</strong> е чувството на гумена празнота в главата по средата на бурен секс-маратон.<br /><strong>Порнография</strong> е да ядеш супата с лъжица, пилето с ръце и салатата от купа. Нормалните хора се хранят със апетит, през устата. А те не разбират от метафора.<br /><strong>Порнография</strong> – рожден ден без подарък, парти без приятели и жена без бельо.<br /><strong>Порнография</strong> на село, в града, през зимата, на плажа. Все е едно. Различни са само приложеното съпротивление, въздушно налягане, процентите алкохол във кръвта и количеството останал здрав разум.<br /><strong>Порнография</strong> – без нея можем да бъдем човечни. Все още се доказва научно.<br /><strong>Порнография</strong> – една дума без никакво значение, но с много обяснения.<br /><strong>Порнография</strong> е да родиш дете и да се изхвърлиш, че това не би променило живота ти.<br /><strong>Порнография</strong> за ума – свойството да помниш от днес за утре.<br /><strong>Порнография</strong> за тялото – умението да се поддаваш на поривите си.<br /><strong>Порнография</strong> за ума и за тялото – “твоето име е жена”.<br /><strong>Порнография</strong> – достъпно извинение за личното невежество.<br /><br /><span style="color:#ffffff;">...</span>(колекция бележки по празни кутии цигари – circa '05/'08)</span></span>vladhttp://www.blogger.com/profile/16129785334181461031noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-21782568.post-85281427114578127742008-08-22T16:06:00.000-07:002008-08-25T16:06:34.139-07:00all the small things: my episode<span style="color:#ffffff;">...</span><br /><span style="color:#000000;"><em>написаното: <a href="http://vlad-rm-corp.blogspot.com/">преместено</a></em></span>vladhttp://www.blogger.com/profile/16129785334181461031noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-21782568.post-85796439038955102212008-07-29T09:45:00.000-07:002009-01-08T20:34:07.150-08:00Из “Завещанието на нищото”<span style="font-family:verdana;font-size:85%;"><em>по Хенри Милър</em><br /><br /><span style="color:#ffffff;">...</span> </span><a href="http://bp1.blogger.com/_ikxMGd8Hadc/SI9Jtgn-MFI/AAAAAAAAAHQ/LspkGdcZGFw/s1600-h/saint_nothing.png"><span style="font-family:verdana;font-size:85%;"><img id="BLOGGER_PHOTO_ID_5228478738600964178" style="CURSOR: hand" alt="" src="http://bp1.blogger.com/_ikxMGd8Hadc/SI9Jtgn-MFI/AAAAAAAAAHQ/LspkGdcZGFw/s320/saint_nothing.png" border="0" /></span></a><br /><br /><span style="font-family:verdana;font-size:85%;"><em>Земята се върти с помощта на разпръснати във всички посоки сблъсъци. Сега...<br />оставам да чакам нищото върху честността на някога скитащата ми същност.</em><br /><br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- Вие ли сте Мистър Нищо?<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- Да? Работата е там, че не очаквах да сте полусляп. И не за първи път, повярвайте ми,<br />оставам възхитен от вас.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- Мистър Нищо. Защо ви трябваше да продължите тази игра!?<br />(Сега той се беше замислил и прие предложената цигара)<br />Какъв изобщо си ти?<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- Няма защо да мислиш толкова. Трябва да ме измъкнеш от хилядите заключени стаи,<br />с които ме остави да се боря. Нищо! Нищо! Нищо!<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- Знаеш ли? Прекарах часове в разглеждане на миналото си.<br />Платната? Мислите. Самотата.<br />Той - Няма ги?!?<br />С всеки изминал ден затъмнението придобиваше изключителна красота, защото ги нямаше.<br />Но. Днес то изглежда толкова ужасно, че се страхувам да не би да е отишло твърде далеч.<br /><br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- О! Господин Нищо! Дайте ми частица от загадката!<br />Не, не, не ви обвинявам. Та аз се държах отвратително с вас.<br />Не е ли това съвпадение с този ужасен капан, в който се разпадам на парчета<br />защото никога не съм ви допускал преди в живота си.<br /><br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- Тръгвате? Още не съм започнал. Така значи.<br />Моля! Отключете само една врата.<br />Моля! Искам отново да творя. Само нея... до следващото ви внезапно появяване.<br />Утре? Още утре? Ще изчакам разбира се. Да! Благодаря. Благодаря... Спасете ме... Аз...<br />Той ми каза да бъда тук в 22:30 ч.<br /><br /><em>Часът е 21:00. Започнах да се разхождам из дългия светъл коридор.<br />Нямаше особен цвят - сега дори заприлича на парче хартия. Още веднъж стигнах<br />до вратата където беше/е/ще е заключено моето творчество, и... я отворих.<br />Година след затъмнението на Нищото Аз успях - и няма защо да го чакам по-вече.</em></span>vladhttp://www.blogger.com/profile/16129785334181461031noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-21782568.post-46515991773033741292008-07-01T07:59:00.000-07:002009-01-08T20:34:39.513-08:00Изкуството значи да даваш живот<div align="justify"><span style="font-family:verdana;font-size:85%;">Jan Mens » <strong>La vie. Passionèe de Rambrandt</strong> (<em>Interconinentale du Livre, Paris 1956</em>) » excerpts:<br /><br /><em><span style="color:#ffffff;">...</span>- Когато тази постройка бе нова, тя имаше червени на цвят, дори твърде хубави тухли. И камъните бяха съвсем бели, точно каквито виждам изобразени от теб на статива. Спомням си ги много добре, ала сега всичко е станало... някак доста по-тъмно. Дори изхабено. Такива са те днес.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- Виждате ли, ние съвсем ясно забелязваме неща, които мнозина не могат. И тази къща тук, и другата там, не мисля че са бездушни. Всичко се сменя, всичко живее, дори слънцето, дори облаците над нас. Обувките овехтяват, сезоните идват и отминават, значи живеят. Аз просто опитах да предположа какъв е бил някога този дом, в минало време.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- Разбира се, ала нищо не бива да бъде изтъкнато прекалено. Било печатен такъв образ, картина или пък снимка: не бива да представляват инвентарен опис на купищата предмети; те някак разказват дадени чувства, лично вълнение. Ето защо това, което сега виждат очите ми съвсем не е лошо, но сполучливо, може би твърде почистено. Прекалено си се старал. Може би недостатъчно ясно желая да изразя онова, което искам да кажа. Възможно е да съм леко объркан, но знам, че нашата работа отива и по-далеч, много по-надалеч от някаква обикновена цветна повърхност, която е също, приятна за съзерцание. Ето, ще споделя нещо със теб. Преди много години, когато бях малък и аз мислех как всички предмети имат свой собствен живот; ярък, съзнателен. По-късно разбрах, че предметите, да речем една стара обувка, един кривокрак стол, каквото и да било, биха могли да живеят, но само чрез виждането на някой човек. И ако понякога ни наричат творци, то е именно за това, струва ми се. Иначе тази дума не би имала никакъв смисъл. Разбираш ли, изкуството значи да даваш живот. А той трябва да бъде даден по такъв именно начин, че другите хора, които не са автора собствено, да могат и искат да забележат преобразяването и да се трогнат от него до дълбината на сантимента.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- Но на кого би хрумнало да изобрази някой предмет заради самия него, една стара обувка или пък един кривокрак стол? И щом е така, защо винаги избираме хубавите неща?<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- Защото сме слепи и неспособни да разкрием дълбокото значение на грозните. Макар, мен ако питаш: ще ти призная, едната и другата, и двечките думи са просто суетна измислица.<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- Разбирам. А някой ми бе казал, че всеки творец има свой жанр. Кой е вашият?<br /><span style="color:#ffffff;">...</span>- Моят жанр? Целият свят е мой жанр.</em><br /><br />---<br />Parthian shot: Помня едно от тематичните си пътувания: до центъра на стария свят, а именно Венеция, така сякаш бе вчера, срещнало ме случайно със тъмнокосата <em>Claudia</em>, отдадена музейна директорка и ренесансова енциклопедия, посланик на добра воля, честичък гост в София и България, еноложка по самосъзнание, художничка по призвание, с пикантен речник, иначе с мек глас и интонация, съвестна колекционерка на спомени; профил на флорентинка, сицилиански усърдна, неаполитански безгрижна, средиземноморски непредсказуема, усмихната като корсиканското прикрайбрежие, почетна венецианка и прочие (и знам, че има защо да го мисля – щом е толкова очевидно). Общия знаменател между мен, мястото, мотива, домакинката и фрагментите е, че тогава спорихме предълго, а после за пръв и (за жалост) последен път (за момента) видях и почти докоснах оригинално платно на големия <a href="http://en.wikipedia.org/wiki/Rembrandt" target="_blank">Рембранд ван Рейн</a>, увесил просташки език до пода от бял мрамор; част от реалност, съвсем не без помощта на еклектичната италианка.</span></div><div align="justify"><span style="font-family:verdana;font-size:85%;">Тая именно нота срещи се помнят до гроб.</span></div>vladhttp://www.blogger.com/profile/16129785334181461031noreply@blogger.com0