- and so it is, each day...

...Terry Pratchett - Night Watch © 2002, Doubleday

...Ваймс пак се качи на барикадата. Градът зад нея отново бе притьмнял, само тук-там се процеждаше светлина през затворен капак на прозорец. В сравнение с тази гледка улиците на Републиката бяха облени в светлина.
...Магазините отвъд щяха да чакат след няколко часа доставки, които нямаше да получат. Властите не можеха да изтърпят това. И в най-добрите времена град като Анкх-Морпорк е само на две хранения от пълния хаос.
...Всеки ден може би стотина крави умираха за Анкх-Морпорк. Както и стадо овце, една кочина свине и само боговете знаеха колко патици, кокошки и гъски. Ами брашното? Бе дочул, че употребяват по осемдесет тона заедно с горе-долу същото количество картофи и двайсетина тона херинга. Не толкова искаше да знае тези факти, но започнеш ли да разплиташ вечните задръствания по улиците, няма как да не ти ги поднесат.
...Всеки ден за този град се снасяха четирийсет хиляди яйца. Всеки ден стотици, не – хиляди каруци, кораби и шлепове се стичаха към града с риба, мед, стриди, маслини, змиорки и омари. И като се замислеше за конете, теглещи всичко това, за вятърните мелници… както и за докарваните всеки ден вълна, платове, тютюн, подправки, руди, дървесина, сирене, въглища, мас, лой, сено – ВСЕКИ ПРОКЛЕТ ДЕН…
...И то сега. Във времето, от което се пренесе, градът беше двойно по-голям…
...Върху тъмния екран на нощта Ваймс си представи Анкх-Морпорк. Не град, а процес, тежест върху света, която изкривяваше земите на хиляда километра оттук. Хора, които никога нямаше да го зърнат през живота си, въпреки това прекарваха живота си в работа за града. Хиляди и хиляди зелен декари бяха част от него, горите – също. Той засмукваше и поглъщаше…
...…и даваше в замяна тор от оборите си, сажди от комините си, стомана, тигани и всички инструменти, с които се произвежда храната. Също храни, мода, идеи, интересни пороци, песни и знания, а и нещо, което, видяно на подходящо осветление, можеше да се нарече цивилизация. Ето какво означаше цивилизацията – градът.
...Дали още някой наоколо мислеше за това?
...Много от стоките пристигаха през Лучената порта и Тромавата порта, в момента принадлежащи на Републиката и здраво залостени. Пред тях непременно имаше военни постове. И в момента към тях пътуваха каруци, които щяха да намерят портите затворени. Само че каквото и да става в политита, яйцата се излюпват, млякото вкисва, доведените стада животни имат нужда от място и вода, а къде да ги намерят? Щяха ли военните да се справят? И как? Докато каруците трополят, другите отзад им запречват пътя, прасетата се разбягват, а пастирите се разотиват?
...Дали някоя важна особа мислеше за това? Изведнъж машината започваше да буксува, но Уайндър и съучастниците му не мислеха за нея, а за пари. Месото и млякото им се донасяха от слугите. Всичко просто се случваше.
...Ваймс осъзна, че Ветинари мислеше за това непрекъснато. Онзи Анкх-Морпорк, в който живееше, беше двойно по-голям и четири пъти по-уязвим. Ветинари би казал, че малките колелца трябва да се въртят, за да работи машината.

- не можех да откъсна очите си от теб...

..по Владимир Г. Короленко – Слепият музикант © „Художественная литература” Москва, 1953-54

..{…} Но изведнъж тя освободи ръката си и слепият отново се учуди: девойката се смееше.
..– Колко съм глупава! Защо ли пък плача?
..Тя избърса очите си и след това заговори с развълнуван и ласкав глас:
..– Не, нека бъдем справедливи: и двамата са добри!... И това, което говореше той сега, е хубаво. Но нали то не се отнася за всички.
..– За всички, които могат – каза слепият.
..– Какви глупости! – отговори тя ясно, макар че в гласа й заедно с усмивката още се долавяха неотдавнашните сълзи. – Ето, нали и Максим е воювал, докато е могъл, а сега живее както може. Е, и ние...
..– Не казвай ние! Ти си съвсем друго нещо.
..– Не, не съм друго.
..– Защо?
..– Защото... Ами защото нали ти ще се ожениш за мен и значи нашият живот ще бъде един и същ.
..Пьотър спря изумен.
..– Аз?... За теб?... Значи ти ще се омъжиш... за мен?
..– Ами да, да, разбира се! – отговори тя бързо и развълнувано. – Какъв си глупав! Нима никога не ти е минавало това през ума? Ами че то е толкова просто! За кого ще се ожениш, ако не за мен?
..– Разбира се – съгласи се той с някакъв странен егоизъм, но веднага се сепна. – Слушай, Веля – заговори той, като я хвана за ръка. – Там преди малко казваха, че в големите градове момичетата учели всичко, пред теб също би могъл да се открие широк път... А аз...
..– А ти какво?
..– А аз съм... сляп! – завърши той съвсем нелогично.
..И отново си спомни детството, тихия плясък на реката, запознаването си с Евелина и горчивите й сълзи, когато чу думата „сляп”... Той почувствува инстинктивно, че сега пак й причинява същата рана, и спря. Няколко секънди минаха в мълчание, само водата тихо и галещо бълбукаше в бента. Евелина съвсем не се чуваше, сякаш беше изчезнала. Наистина лицето на девойката трепна, но тя се овладя и когато заговори, гласът й звучеше безгрижно и шеговито.
..– Та какво, като си сляп? – каза тя. – Нали ако някое момиче обикне сляп, ще трябва и да се омъжи за него... Винаги е така, какво да правим?
..– Обикне... – съсредоточено повтори той и веждите му се свиха: вслушваше се в новите за него звуци на непозната дума. – Обикне? – попита отново той с все по-голямо вълнение...
..– Е, да! Ти и аз, ние двамата се обичаме... Какъв си глупав! Помисли си: би ли могъл да останеш тук сам без мен?...
..Лицето му изведнъж побледня и незрящите очи се втренчиха, големи и неподвижни.
..Беше тихо; само водата все си говореше за нещо, бълболеше и ромонеше. От време на време като че ли този говор стихваше и почти замлъкваше: но веднага пак се усилваше и пак бълболеше, без да престане нито за миг. Тъмните листа на клонестата дива череше шепнеха; песента откъм къщата замлъкна, но затова пък над езрото запя славей...
..– Бих умрял – глухо промълви той.
..Устните й затрепераха като в деня на запознаването им и тя с усилие промълви със слаб детски глас:
..– И аз също... без теб, сама... в далечния свят...
..Той стисна мъничката й ръка в своята. Стори му се чудно, че в отговор тя му стисна леко ръката, не както преди: слабото движение на малките й пръсти проникваше сега дълбоко в сърцето му. Изобщо освен предишната Евелина, приятелката от детинство, сега той чувствуваше в нея и някакво друго, ново момиче. Стори му се, че той самият е мощен и силен, а нея си представи разплакана и слаба. Тогава, обзет от дълбока нежност, той я привлече с едната си ръка, а с другата започна да милва копринената й коса. {…}

(на Бела, съвсем истинска)..

- Староверци от XVIII в.

.по Олга Токарчук – *Бегуни / изд. Весела Люцканова / пр. от полски: Силвия Борисова, библиотека Лик

...Когато тръгвам на път, изчезвам от картите. Никой не знае къде съм. В точката, от която съм тръгнала, или в точката, към която отивам? Има ли някакво „между”? Не съм ли като онзи загубен ден, когато се лети на изток, и спечелената нощ, когато се лети на запад? Дали и за мен е валиден законътм с който се гордее квантовата физика – че частицата може да съществува едновременно на две места? Или друг, за който още не подозираме и който още не е доказан – че може да не се съществува двойно в едно и също място?
...Мисля, че тези като мене са много. Изчезнали, отсъстващи. Изведнъж се появяват в терминалите за пристигащи и започват да съществуват от мига, в който служителите удрят печат в паспорта им или когато на рецепцията в някой хотел любезно им връчват ключ. Сигурно вече са открили своята неустойчивост и зависимост от места, времена на деня, от език или от град и климата му. Променливост, мобилност, илюзорност – именно това означава да бъдеш цивилизован. Варварите не пътуват, те просто вървят към целта или извършват нападения.
...Така мисли и жената, която ме черпи с билков чай от термоса си, докат двете чакаме автобуса от гарата за летището; ръцете й са нашарени с къна, сложни плетеници, които с течение на времето стават все по-неясни. Когато се качваме, ми изнася лекция за времето. Казва, че уседналите, земеделските племена предпочитат удоволствието на кръговрата, в чието време всяко събитие неотклонно се връща към началото си, свива се като зародиш и повтаря процеса на съзряването и смъртта. Обратно на номадите и търговците: тръгвайки на път, те е трябвало да да си измислят друго време, по-подходящо за пътуване. Това е линейното време, доста по-полезно, защото е мяра за постигането на целта и нарастването на лихвените проценти. Всеки момент е различен и никога не се повтаря, значи трябва да се рискува и да се гребе с пълни шепи, да се живее и използва мигът. Всъщност обаче, това е горчиво откритие – когато промяната във времето е необратима, загубата и желанието стават нещо обикновено. Затова те винаги повтарят думи като „напразен” и „изпразнен”.
...- Напразно усилие, изпразнени сметки – смее се жената и сплита нашарените си ръце на тила. Казва, че единственият начин за оцеляване в такова разтеглено линейно време е запазването на дистанция, танц, при който се прави крачка напред, после крачка назад, крачка вляво, крачка вдясно – лесно се помни. А колкото по-голям става светът, толкова по-голяма дистанция може да си изтанцува човек така – да емигрира отвъд седем морета, отвъд два езика, отвъд една цяла религия.
...Аз обаче имам друго мнение за времето. Времето на всички пътуващи е съставено от много времена, множество. Това е островно време, архипелази на реда в океана от хаос, това е времето, което произвеждат гаровите часовници, навсякъде различно, време условно, меридианово, никой не го приема сериозно. Часовете изчезват в летящия самолет, зората се сипва светкавично, следобедът и вечерта вече са по петите ми. Трескавото време на големите градове, където се пристига само за малко, за да се падне в робството на някоя вечер, лениво време – на ненаселените равнини, които виждаме от самолета.
...Мисля също, че светът е вътре, в гънка на мозъка, в шишарковидното тяло, застанал е на гърлото ни, този глобус. Всъщност можем да се изкашляме и да го изплюем.

-- image: Blanka Vlašić (Trening Sustipan 2008).

*Бегуните или странници са староверци от XVIII век, изповядвали вярата, че всичко е в самия теб и уседналият живот носи зло. Според тях единственият начин за спасение от злото е пътуването, движението. Отричали официалната религия и странствали подир Христос.

- dry and dusty

„За мюсюлманите тълкуването на думата ширк въплъщава в себе си всичко онова, което за християните означават в общо приетите смисли идолопоклонничеството и многобожието. Докато най-тежкият и най-непростим грях според свещените думи на Корана е да приемеш или да признаеш присъствието на други божества освен Аллах. В този смисъл, за да не се подведе човек, или да не се подлъже без да иска дори, от встъпване в този грях, във ислямското изкуство се забранява изобразяването не само на Аллах, но и на многообразието от други живи същества. Така тази доктрина, че нищо в света няма изначално съществуващи форми и образ, а само Бог притежава свое постоянно битие, провокира творците в арабския свят да създават и да развиват абстрактно по чужди представи изкуство. Тяхната логика и постройка за ред и теория във Вселената се натрупва в пъстър и самобитен образец на подредба в калиграфията и мозайките. Онова, което някой с лека ръка би приел за творческо ограничение, се превръща в източник на богатство и пъстрота. Ислямските художници са избрали геометрията за свой посредник между духовния и материалния свят, създавайки математическо уравнение на съвършенството. Геометричните фигури и тяхната честа повтаряемост стават основата, върху която започват да доизграждат не само свещените символи, но и с безкрайно старание да подреждат главозамайваща плетеница от многоъгълници в съвършена симетрия.”

Паноптикум (част 2)

(продължение на интервюто от част първа)

Уж има свобода на медиите, а трите основни телевизии излъчват риалити.

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: А, това е друго. Това означава, че хората не са свободни. Хората не живеят свободно, въпреки че имат възможност да живеят свободно, това ми казвате вие. Те са разменили златото на духа си за порнобоклуци. Това е вярно. В света има страшно интересни неща – Кант, звездите, микробите, ДНК, има Булгаков, има Маркес, има, каквото поискате. Вместо да се интересува от това, човекът пуска да гледа някакви потни шестима идиоти, които са се събрали в една стая, оригват се, пият бира. Защото той, човекът, разменя свободата на духа си срещу заболяването. Това е пак динозавърът. Тези хора желаят оглупяването си. Биг Брадър го има само защото хората го искат.

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Истина е, че 1989 освободи похот за пари и гламур, които още бушуват и надали скоро ще стихнат. Медията пое разпасания нагонен език на улицата, официализира го като дискурс на новата похот и пое курс към систематична деградация на националното въображение. Социалистическото приличие се разпиля, народът беше юрнат в порнографска посока. Азис му е майката. Вината на българските медии за състоянието на публичните нрави трудно може да се надцени. Нещастното българско гражданство ежедневно поглъща коктейл от приспивателни и малко стимуланти, за да спи и будува в ритъма на един вампиризиран живот. Случайни лица, дръпнати от улицата, без никакъв умствен и морален ценз, някои от тях корумпирани, се настаняват в телевизионните студия, за да манипулират беззащитната аудитория от ранните часове на деня в безобразен панибратски стил. Санирането на публичната екология предполага разправа с медийните босове и изхвърляне на чалгата.

Какво очаквате от нация, която се храни с това?

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Вие отново ми казвате за силен елит, който може да води нанякъде. Който може да наложи познание. Аз ви казвам, това е отбраняващ се елит. Елит, който само следва гънките на динозавъра. Разберете, много по-страшно е. Мърдок не иска да показва Бритни Спиърс. Мърдок просто знае, че ако не покаже Бритни Спиърс, съседът ще извади друга госпожица Спиърс пак с цици и ще приключи историята. Отново ви казвам, елитът не е в ситуация да казва накъде ще ходим, елитът е в ситуация на оцеляване. И всеки си казва: Боже мой, само тези цици ли ще показвам, но го прави. Върхушката е в перманентна криза на оцеляване. Защото властта се е преместила в консуматора. Разберете, има гигантска структурна промяна. Силен е консуматорът. Затова, когато Осама бин Ладен казва: Вие обичате живота, ние обичаме смъртта, всъщност казва нещо съвсем ясно. Аз мога да мобилизирам хората. А нашият елит (на постмодерния капиталистически свят) е напълно лишен от способността да мобилизира. Той може само да показва картинки и да моли. Много драматично е положението. Клиноведските истории са спасителни мисли, за да не видим истината. И са позорни мисли, защото са оправдание на хора, които не са способни да се справят със собственото си общество. И си казват: Ми това е, простаци, мани ги...

Практически удоволствието от властта расте заедно с властта. Затова казват, че когато якобинците станат министри, те вече не са якобински министри. Идеологията изгубен фактор ли е в новия свят?

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Една от причините за притегателната сила на властта е свързана с обстоятелството, че състоянието власт – като привилегировано състояние, спестява необходимостта от качествена компенсация на чувството за малоценност. Самоутешителната презумпция гласи, че този, който има власт, я има по силата на качества. Краткият стаж на висока политическа позиция е достатъчен, за да сроди реваншистки настроения якобинец с тази извънредно приятна илюзия. Властта решава по порочен начин въпроса за човешкото самоуважение, това привлича в „състоянието власт”. Обогатяването е вторичен въпрос, свързан с първичния – величието на недъгавия. Трафаретът гласи, че политикът е угрижен за публичното благо, че се лишава от сън и че няма лично щастие. В действителност дълбинната разтревоженост на политическия професионалист е свързана с политическото му оцеляване и с нищо друго. Смисълът на политиката е да те преизберат. Иначе пропадаш в бездната на собственото си нищожество. Егото на политика е трепетна субстанция. Признавам, не съм срещал идеологически угрижен политик. Политиците се нахвърлят един срещу друг не по идеологически подбуди, а по силата на конюнктура, която ги прави врагове или приятели в немотивирана последователност. Връх на политическия абсурдизъм е например да атакуваш политик за корупция, да пишеш писмо на прокурора да го арестува за кражби в особено големи размери и после по силата на лукав конюнктурен обрат да го обявиш за съратник по операция Чисти ръце. Какво ще кажете за този лупинг?

Хората имат ли днес, в посткомунизма, в свободния свят, защита от властта, от произвола с властта? Или феноменът партокрация защитава произволите на властта (всичко си остава вътре във властта, между тях си) от „вниманието на гражданите”. Държат ли се гражданите в неведение?

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Властта и гражданите никога няма да бъдат полюси на диалог, гражданската посветеност е предизборен слух. Най-обикновена популистка измама. Властта и гражданите съществуват съвместно, откакто се помнят, в атмосфера на хронично раздразнение, пристъпи на електорална еуфория и неотстранимо лицемерие. Властта управлява своите граждани с публично несъобщими средства. Това означава, че политикът е „господар на своето мълчание” и майстор на двойното счетоводство. Гражданите са папараци по интенция, те искат да знаят, да видят и даже да пипнат. Голият, проницаемият политик би бил чудовищна гледка, урод на публично място. Властта функционира адекватно само от дистанция, като спусната от важни държавнически небеса. От къса дистанция властта е импотентна или изнасилва, за да компенсира слабостта си да съблазнява. Упражняването на власт е практикуване на магия – черна или бяла, както предпочитате. Усложненият протокол, церемониите, салщтите и всички реторични заклинания са в същината на магични техники за поразяване на народното въображение. Наивно е да се очаква публична изповед от политически шаман, той е персона отвъд. Лидерските партии са построени върху принципа на гнистическия езотеризъм с посветителна динамика на бавно възлизане към пълнотата на партийния гнозис. В степента на проверената лоялност към лидера на другия бряг на дългото и рисковано мистическо пътуване спечелилият лидерската благосклонност ще седне от дясната му страна в позицията на спасен. Спасен, изречено с профанна искреност, ще рече водач на листа в многомандатен избирателен район независимо от всички коалиционни превратности. Абонамент за стол в националния парламент. Тази идеология ми се струва лоша теология. Отказвам да вярвам. Партиите осигуряват корпоративна сигурност за своя елит и в по-малка степен за простосмъртните си членове и симпатизанти. На партиен жаргон това се нарича пазене на гърба. Пазенето на гърба е селективна процедура, строго зависима от лидерското благоволение. Станишев пази гърба на Пламен Орешарски, но не пази гърба на Румен Петков. Доган пази всички гърбове. Костов не пази ничий гръб, защото неговите бяха цвете, въпреки че се наложи да ги уволнява. Кой пази гърба на самия Костов, е въпрос с повишена трудност. А може би не. Колкото до гражданите, те са изпуснати на цимента, и то надолу с главата. Тоталитарната държава стопанисваше гражданите по маниера на домашното насилие – с много любов и побоища. Гражданите бяха задомени, макар и нещастно. Сега са разведени с държавата, чукат на дърво да не им потрябва защите и медитират върху въпроса, дали историята има смисъл. Хората не знаят нищо. Ако узнаят, ще въздъхнат с окончателна въздишка...

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Сигурно има елементи на партокрация. Много по-малко развити, отколкото в другите страни. Поради липсата на опит. Главното е, че българите смятат, че са ограбени. Апропо има гледна точка, от която това е така. Състя се приватизация по едни нечестни, общо взето, начини. В хода на приватизацията българите загубиха огромното си богатство. Това е факт. Светейшата истина е, че ако кражбите са едно, то официалните законно присвоени, така да се каже, пари са многократно повече. Давам ви пример със София. Хората казват това е кражба и проспиват факта, че те три пъти подред избират едно ръководство, което законно, с гласуване на съвета отдава тези неща. То ги дава. Няма нищо незаконно в това. Друг въпрос е, че е много неморално. Ускорената приватизация означава целият наркооп аут, цялото химическо чистене на еди-кого си, цялата вода на друг и прочее. Това е ограбване, което в София най-личи. Ограбването се състоя под ръкоплясканията на публиката. Тя мисли, че някой е крал. Крали са идиотите. Нямаше нужда да се краде. Българите нямаха интерес към собствеността си. Ако аз позволя в моята къща да дойдат 40 цигани и да живеят там, да взима кой каквото си иска и после да кажа: Кой открадна нещо? Нямаше нужда да се краде. Те бяха пуснати в къщата да разграбват. Тя беше разграбена по желание на слушателите, така да се каже. Това се случи. И този концерт по желание завърши с това, че огромна собственост на стойност няколко десетки милиарда беше отнета от българите. Сега те казват: Кого ще накажем? И властта се мъчи да намери някой да е нарушил нещо. Ами нищо не е нарушено. Седнало е кметството и е прогласувало. Ако има вина някаква, това е вината на дискурса, с който влезнахме в това. На Кръглата маса нашите политици от двата възникващи елитаобговориха много въпроси, обговориха пътя към Европа. И постигнаха съгласие. Обговориха етническия мир. Постигнаха съгласие. Обговориха свободните медии и демокрацията. Постигнаха съгласие. За пазарната икономика стана дума само че е добра. Частното е добро, това е. Раздадохме земята и раздадохме общата си собственост – 90%. Това се случи под ръкоплясканията на българския народ. Българският народ е ужасно изненадан 20 години по-късно, защото не знаеше главната последица. Той си представяше, че ще има само богати хора. Истината е, че има класи. И не е страшното, че има горни класи, макар че мнозина си представят капитализъм без капиталисти. Боже мой, по-страшното е, че някои хора завинаги са забити в долната класа. И това е факт, който много хора осъзнават, и затова така озверяват. Иначе България никога не е живяла толкова добре, колкото сега. Средният българин никога, даже при Тодор Живков в най-добрите години, е е живял по-добре. Но никога не се е чувствал по-зле. Защото осъзна, че е преминал в долна класа. И че децата му винаги ще бъдат слуги на някои други. И затова българинът каза: Накажете ги! Кого да накажем? Кого? Когото ти излъчи за господар?! Господарите да накажат господарите! Затова се редят атака след атака. Но въпросът за България не е въпросът за България, а за съдбата на европейския капитализъм, за щастие.

Как се разпредели властта... след социализма? Има ли днес шанс за умния човек? Системата, в която живеем днес (посткомунизъм), притежава ли естествения капиталистически механизъм да избутва нагоре по-добре?

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Днешният елит е съставен основно от „децата и внуците” на вчерашния. Това е очевидно. Тук-там ще откриете някой простосмъртен, настанен по допущение в елитарните сфери или пробил с метежната си воля на герой от епохата на първоначалното натрупване. В България не действа Законът за вечното възвръщане на Фридрих Ницше. Повече от съмнително е дали би могло да бъде другояче при тези комунисти и при тези демократи. В България не беше извършена декомунизация, тъй като тези, които трябваше да я извършат, нямаха потребност да се доберат до икономическото условие сами да бъдат елит. Старият елит и новите претенденти трябваше да минат през иглените уши на приватизацията с безспорно по-добри стартови позиции за „децата и внуците”. Приватизацията не беше „синя”, а „червена”, въпреки че беше извършена от партийното и държавното ръководство на синята партия. Червената партия повери на синята раздържавяването, от ефектите на което се нуждаеше, за да възпроизведе собствения си елит като капиталистическа инфраструктура на новото летоброене. Бившите комунисти не можеха да приватизират, защото, изглежда, не знаеха как, но основно, защото „червените бабички” не биха простили кощунството. Луканов и неговите ученици се нуждаеха от силен лидер, който трябваше да извърши за тях това, което те не можеха да извършат за себе си. Намериха го. Приватизацията раздаде лъвския пай от раздържавената собственост на „децата и внуците”, за да станат едри капиталисти, след което Галъп Интернешънъл обяви прехода за приключил. Процедурно раздържавяването беше извършено по начин, който разочарова хората от „великите митинги на демокрацията”. Разбира се, че цялото демократично замълчаване има основно политиконимически цели – метаморфоза на тези, които загубиха историческото съревнование, но спечелиха локалната битка за собственото си възпроизводство. Целият процес на трансформация протече в условията на фактически мораториум на правосъдието. Достатъчно е да си припомним, че синята партия назначи начело на държавното обвинение човек, който имал, така говорят злите езици, опасения, че в глидерите на парното се крие някой. Сега действащият прокурор дойде като велико естетическо избавление. Не е вярно, че България е правова държава е правова държава. В правовата държава няма недосегаеми. Питате дали способният човек има шанс в България. Има, с известни уговорки. Естественият капиталистически механизъм, за който споменавате, „избута” хората основно „навън”, а не „нагоре”. Емигрираха 1 милион души, а може би повече. За способните хора посоките „нагоре” и „навън” съвпадат. Ярките таланти имат космополитна съдба. Талантите, които избират България, ще трябва да проверят способността си да поглъщат ежедневна доза абсурд и да преценят дали не нанасят на здравето си непоправими щети.

Имам чувството, че българският бизнесмен не е същински.

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Що да не е същински. Чудесно си е същински. Бяхме абсолщтни бройлери, не знаехме нищо. За 20 години се очукахме, направихме. Друг е въпросът, че българският бизнесмен е арогантен и прост.

Това ли е демокрацията? На всекиго по бюлетина независимо от грамотността, лудостта. Неграмотници вземат решение за съдбата на всички нас.

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Не, те взимат решение само за това кой ще ни управлява. Това е значително по-слабо решение от това за съдбата. Те казват: Станишев повече ни харесва или Борисов. Т’ва е. Нищо съдбовно. Естествено, в плен са на митове. В частта кого избират хората може би демокрацията има известен недостатък, но в частта кого свалят – не. Те винаги грешат, когато трябва да издигнат някого. Но никога грешка не съм видял, когато трябва да съборят някого. Събарят си го желязно. Българите никога няма да се влюбят така, както във Виденов, Костов или Симеон. При Бойко не е чак толкова силен митът.

Мислите ли?

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Една четвърт от нацията, не е половината. Ако въпросът е кого най-много обичат българите в момента, отговорът е г-н Борисов, но това вече не е онзи мит. Между другото това е добре за него. Защото, ако беше онзи мит, разочарованието настъпва много по-бързо и мащабно. Костов не смяташе, че го харесват. Той мислеше, че заради неговата политика ще му простят. Затова беше изненадан. Демокрацията сама по себе си е формалност. Въвежда се механизмът на демокрацията, който не е толкова подбор на готини хора, колкото механизъм на премахване на лайна, които са се оказали горе. Това е силата на хората. Демокрацията не може да замести съдържанието. А съдържанието е взаимодействие на ресурси и власт. Както казва Бъфет, капитализмът е най-ефективното общество, защото залага на две основни качества в човека – на страха и на алчността.

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Демокрацията е перманентен дебат за управлението на публичните дела. Демократичните институции са институции на разума. Дали е възможна демокрация без демократи и разумно поведение без разум? Знае ли някой, питате вие, какво е в ума на лудия, въоръжен с бюлетина? А какво е, ако изборът на разумните е между неграмотни и луди? А ако за утешение на разумните към лудите и неграмотните бъдат прибавени и мошеници в сметката? Изследвал ли е някой покрусата на тези разумни пред споменатите „опции”? Истината е, че пълноценна демокрация не може да бъде постигната по силата на геополитическа конюнктура или чрез широко рекламиран икономически интерес. Не помага и разумният егоизъм на Айн Райнд. Западната демокрация е система от унаследими културни навици. Западната цивилизация има християнски и античен корен. Тази цивилизация има опита на Просвещението. Съвършено различна формация на душите. Тези общества, към които формално се числим, не губят време за постигане на консенсус по очевидностите. За очевидностите не спорят, за нормалността – също. Толерантността към очевидни безобразия е феноменална в България. Ние нямаме културно ниво за автоматична дисквалификация на абсурда. Нямаме стартов културен капитал. Това е бедата. В нещо съществено си оставаме варвари, макар и уморени.

За манталитета на нацията. Битът ли определя съзнанието (марксистката теза)? Или да приемем расисткото фашистко изказване, че едни нации са по-неспособни, по-глупави, по-робски от други? В този смисъл българите имаме ли шанс...

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Хиперборейстата теория за нордическа раса от свръх люде със сини очи и руси глави е метафизика за идиоти. Расата блян за духовни преимущества на биологична основа. Само че духът не е кост, а свобода. По-интересна тема е културно-историческата типология на народите, феноменологията на националните характери. Опитът на народите да формира национален психотип. Общоизвестно е, че индивидуализмът и чувството за неприкосновеност на частната собственост не са качества на руския национален характер, например. Англичаните не се отличават с вкус към колективното живеене, към това, което руснаците наричат съборност. Англичанин в комунална квартира е нещо като анекдот или пък директен ужас, ако се осъществи. Българите формират трудно обща воля за постигане на национална кауза, теглят в разни посоки според смътната интуиция за оцеляване. Националната солидарност се разпада по причина на дребнодушна себичност и недоверие. Българското единство е в знанието за неговата непостижимост. Българинът се привързва към семейния и много по-слабо към националния мит. Има мечта да се прехвърли в утопично място – на село или в чужбина. Ubi bene, ubi patria. (Където е добре, там е родината). Оттук и голямата пластичност на типичния българин. Притежаваме камуфлажа на способност за адаптация, за бързо и формално покриване на ситуационния норматив, но с перманентно овайкване на „участта”. Българинът е казуист на оцеляването, майстор на минималния живот. Но е склонен да се променя, ако инстинктът му подскаже, че е в негов интерес. В тази пластика е шансът. Една сутрин гледах по телевизията разказ за осиновено момиченце от дом за изоставени деца в Каспичан. Осиновено е на 7 години от американско семейство. Години по-късно се завръща в България за участие в конференция по социална политика и „за да види дома и лелките”. Разговаря в студиото с преводач. Кротко, любезно, осмислено човешко същество. Два пъти по-умно от интервюиращия. Долавя се опит с болката. Топли, благодарни очи. Цигане.

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: България извървя за 20 години гигантски път. Това е поредната доза модернизация, която нацията пое. Три неща са се случили в България изобщо някога. Първо, възникнала е отново държавата. После е възникнал градът, организиран от комунистическата партия, и накрая на XX век е възникнала демокрацията. Това са трите събития за отбелязване през всичките години. И трите са форсирани. И трите не съзряват по въртешни причини, а се случват по външни предпоставки. България точно започва да трупа някакво национално движение – Раковски, Левски, прочее, малко по-рано пък действат Софроний, Паисий, ама така съвсем единични хора – единият написал книжка, другият станал владика, с нищожен освободителен опит България получава свободата си и националната държава. Хората са лели реки от кръв цели столетия. В реките от кръв се случва селекция. И когато дойде плодът, тоест свободата, вече има добре подбран елит с ясен опит, който да оглави тази нация. Тук през 80-те години на XIX век всеки грамотен застава на власт, разбирате ли. Понеже трябват и съдии, и чиновници, и фелдфебели, и писари, и какво ли не, всеки, който знае да пише и чете, се оказва на власт. Това е катастрофално обстоятелство. Полудържава. Следва градът. Градът навсякъде се случва поради капитализъм. В класическия случай изгонват хората от земята, вкарват ги в града, работят 18 часа в завода, живеят в епидемии, борят се, градът възниква през една голяма катастрофа, като в борбата между пролетариата и капитала става това, което виждаме сега. Големият добре организиран град. Българският град става безплатно. На базата на съветския ресурс, на съветската нафта, на това, че пазарът е затворен и се пазис атомни бомби, всеки боклук, който България произведе, се продава на секундата. Вярно, получаваш малко боклуци в замяна, нали, но това е така или иначе оградена боклуджийница. Поради това българите, когато правят град, не само не им се влошава животът, ами им се подобрява. Нашият дивак получава панелка с течащ покрив, лош паркет и прочее, но той живее по-добре, идвайки в града. Нещо, което на никого преди нас не се е случвало, когато градът възниква по естествения механизъм. Това е един форсиран град. Но както форсираната държава ни даде полудържава, така форсираният град ни дава полуград. Нашият дивак си стои с неотстраним селски печат до ден днешен. Отваря прозореца, хвърля боклука, затваря прозореца. Това е от това. От това, че му се е случило хубаво, а не лошо. Демокрацията ни също е форсирана. Таман в България възникнаха дисиденти, един човек беше написал две изречения, трима се събрали в някакъв клуб, четирима казаха: Може би сме против, и на тая база ни се стовари гигантски плод – съвършена свобода. Тя е полудемокрация в този смисъл. Не е селектиран елит. Нашият демократически елит се легитимира не преди демокрацията, в борбата за нея. Каквото например се случи с Валенса. А след демокрацията.
Това е спецификата на България. Ние по особен начин изпреварваме времето си вече три пъти и догонваме себе си. Гоним се да станем държава, гоним се да станем демокрация. Но вече сме. Сега гоним да сме европейци. А това ни се случи преди две години. Затова жена ми един ден каза, че има един-единствен гениален и след него все грешки правим – това е хан Аспарух. Защото той избрал мястото. Случват ни се изпреварващо хубави неща, до които не сме дорасли.

Паноптикум (част 1)

За същността на властта. Интервю за L’EUROPEO от Калина Андролова със социологът Андрей Райчев и депутатът д-р Николай Михайлов.

Фуко заиграва с картина на Магрит на която е изобразена лула, но е озаглавена Това не е лула. Мислите ли, че властта по подобен абсурден начин отрича своя абсолют.

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Аз мисля точно обратното. Никога в историята на света властта не е била по-слаба от сега. Всяка власт в досегашното общество, всеки елит изобщо се легитимира през вид превъзходство. Ланселот предизвиква някого пред тълпата. Убива го. И в това убийство се съдържа послание към всички останали: Аз убих този левент, та тебе ли, боклук! Оттук насетне ще вървиш след мен, ще слушаш, аз съм с най-голямата пишка, аз съм с най-голямата сила, аз знам всичко, бъди като мен, ако можеш, но не можеш! Това е универсалното послание на властта въобще. По времето, което изследва Фуко, когато властта се скрива и става окото, което ни наблюдава, тя започва да деградира, но продължава да бъде силното, могъщото, превъзхождащото. Елитът в същността си превъзхожда масата. Погледнете сегашноте Ланселоти - Кириаку и Мърдок. Тяхното сражение не е за това кой да докаже превъзходство над хората, а кой ще достави най-голямо удоволствие на тълпата. Кой ще може по така да я почеше, по да й е интересно, по да й е забавно. Елитът е престанал да черпи енергия от своето силово превъзходство, а събира гигантско количество консуматори, които доброволно идват със своите пари, които са парите с главно П изобщо. Така че никога не сме имали по-слаб елит от сега. Елит, който се държи само на картинки. Който не е в състояния да отправи критичен или мобилизиращ текст. А Ланселот отправя само критични и мобилизиращи текстове. Критични - вие сте боклуци, и мобилизиращи - след мен, момчета, да бием германците. Нито един от двата текста не може да отправи елитът в момента. Има гигантско обръщане. Силата е на страната на консуматора. Представете си, че всеки човек на планетата може да изхарчи определено количество пари. Общата съвкупност на този капитал не просто превъзхожда с порядъци всяко индивидуално богатство. Това решение на консуматора превъзхожда всеки субект въобще. Няма такъв субект. Ние с Кънчо Стойчев го наричаме динозавър. Този динозавър обаче не е синхронен - един прави едно, друг - друго. Властта в потребителското общество всъщност се занимава с това да синхронизира динозавъра. Мога да ви кажа за 4-5 синхронизации, които настъпиха пред очите ми. Например, динозавърът се убеди, че има птичи грип. Нямаше птичи грип. Двама души може би са умрели и за тях става ясно, че са живели в изпражнения на кокошки, ако живееш заедно с кокошки, може да умреш от всичко. Избиха милиони птици, изхарчиха милиарди долари. На динозавъра чудесно му направиха синхронизация. Луда крава, същата история. Не се доказа, че има един мъртъв от луда крава, може би случайно някой щял да полудее. Погледнете какво стана със света, цяла страна разориха, Аржентина, избиха животните, изгориха им месото. Гигантска синхронизация на динозавъра. Следващото - компютрите през 2000 година. Всички се уплашиха, министър-председатели нощуваха в кабинети, армии мобилизираха. Синхронизация е и страхът от тероризма. Някакви глупаци разрушили две къщи в центъра на Ню Йорк. По пътищата умират седмично повече хора, отколкото там загинаха. И отново - синхронизация на динозавъра. Той просто става като един. Тази криза финансова сега не е никаква криза. Това е масовидно явление: динозавърът се е уплашил за парите си и си гие прибрал. Нищо друго не виждам. Динозавърът обикновено е в покой, защото различни хора правят различни неща. Неговата синхронизация обаче довежда до отделянето на чудовищни енергии. Това е властта в наше време. Тя е най-слабата в историята на човечеството. Елитът оцелява на базата на непрекъснати сделки с този динозавър. И на картинките, които му показва. Още по-лошо: самите картинки са властта. В наше време кой се крие зад Бритни Спиърс? Отговорът е никой. Тя е самата власт. Тя синхронизира динозавъра. С гърдите, краката, устните. Елитът е едва крепящ се само на символи. И не е способен да отправи някакъв текст към аудиторията, наречена потребител. Текстът момчета, дайте да загинем за родината, който е един типов текст за епохата, всъщност е комичен. Затова за силна власт изобщо не можем да говорим. Ако говорим за властта като за субект отгоре.

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Никой не остава същият на властна позиция с изключение на мъдреците, които не желаят да властват. Властта екзалтира и деградира, вбесява и опошлява. Властта произвежда роби и господари, обсебени и чоновници. Доминират чиновниците, но се срещат и обсебени. Познавам няколко. Властта има тенденция към експанзия. Нагонът е от власт към власт, от слава към слава. Властта превръща нейните любители в тирани. Тиранът е безумец, теоман. Теоманията е състояние на пределно нарцистично самовъзхищение, на налудна претенция за богоравенство. Теоманията е изкуство на невъзможното, а не на възможното. Калигула, Нерон, Хитлер, Сталин са клинични случаи на властно полудяване. Не са за подценяване обаче и по-скромно скроените претенденти поради пораженията, които нанасят върху живота на „обикновените” хора. Всеки почитател на властта отглежда в гърдите си миниатюрен деспот с фантазиран суверенитет върху жена, деца, дакел или партийка. И още нещо. Сгъстяването на теоманните енергии в гърдите на политическия лидер е невъзможно без стимулиращата роля на неговите ошашавени почитатели. Култовата ситуация е нарцистичен комплот, солидарна патология на луд и възхитени. Либералният Запад се бои от страстната политика, защото помни религиозните войни и драматичния регрес на нацизма. Демокрацията е религиозно безразлична процедура, техника за обезопасяване от ексцесиите на властния демон. Демократичните конвенции банализират политическия занаят, превръщат рицаря в чиновник. Чиновниците нямат убеждения. Аурата на чиновника е леко бездарна, той знае, че наоколо няма богове, а само началници. Чиновникът почита служебната, а не небесната йерархия.
Нормативната фигура на брщкселския чиновник, на когото подражават всички, е, ако се вгледата внимателно, съкратен човек, брюкселски разум. Но какво благо е неподкупният чиновник! Каква ценност е надеждният политически служител! Каква тъга по неговата липса!

Тоталитаризмът е паноптична система на власт, където човекът е прекалено видим. Не е ли такава и системата на уж свободния свят, този на кредитните карти, интернет пространството, живота на заем и прочее. Човек може да бъде проследен по мобилния телефон всяка секунда?

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Говорите за електронния нашийник. Само че голямата разлика е в следното. Днес е сключена доброволна сделка с властта. Това, което вие питате, е: не е ли същият надзор и днес? Не, не е. Има огромна разлика. Не защото контролът е по-малък. А защото е приет. Разликата не се състои в това, че тогава е било сурово, жестоко, страшно, а сега е нежно, но същото. Разликата е, че понеже сега е нежно, поняже сега консуматорът е на власт, както ви казах, това става с неговото съгласие. Всеки, който е взел кредит, например, е приел тази сделка в живота си. Каква е сделката за кредита, помислете? За да ти дадат кола, преди да си изработил кинтите, предварително плащат труда ти. Има фундаментална сделка. Например: за кредит от 5 години аз обещавам пет години да не се напивам, да не ме уволняват, да не се разболявам, да не вдигна бунт, да не чупя нищо и пр. Това е среда на контрол. Аз влизам в сделка и оттам нататък съм контролиран.

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Тоталитарната система осъществява перманентен контрол върху своите граждани, защото сам по себе си човекът е риск. Тоталитарният разум ненавижда ирационалния остатък на човешка свобода. Свободата е враг, подривна стихия. Всички са под око, в състояние на паранойна будност. Смъртта на една утопия поражда друга. Падането на Берлинската стена въведе посткомунистическия човек в света на хедонистичната утопия, в романтиката на консумативния рай. Постмодерният човек не знае що е истина, не знае що е наслаждение. Ние сме епикурейци по идеологическа принадлежност, развеселени и отчаяни дегустатори. В това осъмнахме. Ранната капиталистическа етика е трудова и аскетична. Късният европейски хедонизъм диктува неотложност на наслаждането, консумацията придобива характера на дълг. Животът протича също под натиска на дълг, но в обратната перспектива. Настоящето е вечност. Хората живеят под диктатурата на рекламните образи със задължаващата сила на библейските цитати. Модерният хедонист съществува с помощта на разнородни ипотеки в режима на строги финансови условия. Бъдещето е средство за постигане на настоящето. Съществува истерия на богатството, имането е подражателен бяс. Хората искат това, което другите искат, защото те го искат. Желанието на другия е обект на подражание, а резултатът е сбиване на неделимия обект на споделеното желание. Човешката ситуация е тоталитарна преди всички тоталитаризми. Либералната система е толерантна и дискретно репресивна. Не бие фронтално, но практикува остракизъм – политически, икономически и даже морален. Предстои учредяване на политкоректна полиция по аналог с моралната милиция на Калвин. Всички усъмнени в природосъобразността на хомосексуалния брак ще бъдат съдени в Хага. Ще видите.

Смятате ли, че демокрацията в България е фасадна, формална?

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: И фасадна не е, защото фасадата е безобразна. България се управлява от шепа клептократи по правило със стаж в ДС и от няколко партийни корпорации, които играят театър, като произвеждат думи и жестикулации. Осведомените знаят къде са парите и куде отиват. Никакви регламенти нямат значение. Така нареченият национален капитал функционира с чудовищен апетит за поглъщане на материални блага под политическия чадър на всички управления. Кражбите, предприети в рамките на рази администрация, са толкова мащабни, че предизвикват нещо подобно на възхищение като при среща с шедьовър на монументалната живопис. Кротките коментари на Станишев по този повод, сводими до репликатa „няма страшно”, намекват, струва ми се, че грабежът в България не е виновно поведение, а етническа характеристика. Нещо като особеност на националното чувство за собственост. Намирам всичко това за проява на безсилие и страшна наглост. Откраднатото възлиза на стотици милиони евро. Прокуратурата отказва да атакува елитарната престъпност, за да не застраши националната сигурност с непочтително отношение. Държавното обвинение знае, че ако бутне опорните стени на държавната сграда, кооперацията ще падне върху всички глави, включително и върху невинните. Пасивни са от състрадание. Нашата демокрация функционира в условията на много добре организирано институционално безредие като интегрирана система за саботиране на публичния интерес. Всяко разкритие на мащабна корупция потъва в свещеното мълчание на управляващия елит. Не мисля, че това мълчание е проява на страх, а по-скоро на знание. Знаят, че корупцията е структурен фундамент на управлението и че когато „публиката” апелира „не крадете”, тя всъщност не знае какво казва и още по-малко какво иска. Казва: „Спрете да съществувате.” Тогава казват на публиката: „Нямате алтернатива.” В това не са прави, алтернатива има. Алтернативата са тези, които обещават операция Чисти ръце от позицията на собствения си опит в грабежа. Те са на ход. А ето и едно, струва ми се, утешително обобщение във връзка с темата: не живеем в епохата на вярата – L’orde de foi, а в епохата на парите – L’orde d’argent (Жак Атали). Сменете си епохата. Най-безобразното нещо в посткомунистическа България не са олигарсите, а партиите, тъй като дрънкат за ценности и обещават безкористност. Такова нещо никога няма да чуете от някой олигарх, защото е възпиран, мисля си, от чувството за срам. Лидерите нямат срам. Проверено е от къса дистанция.

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Всяка демокрация е формална. Демокрацията не е нищо освен процедура. Тя е форма, не е съдържание. Това е договор между нас, че когато спорим по някой въпрос, ще направим това, което казват тези, които са повече. Българският народ беше благополучно обучен от десните социолози, че демокрацията е вид съдържание, свързано с големи ценности. Съдържанието в обществото е свързано със собствеността и властта. Демокрацията е само форма. Тоест демокрацията в България е прекрасна. Такава, каквато е във всички други страни. Когато хората казват: това не е истинска демокрация, имат предвид нещо съвсем друго: има страшно неравенство, правилата на играта са такива, че печалят гадовете, а готините хора губят. Всъщност хората просто критикуват капитализма. Западът, установявайки своята доминация над района, напълно избегна темата за капитализма, нарече го със срамежливото пазарна икономика, което звучи много добре, но това си е просто един прохождащ капитализъм. Затова се получи абсурдна ситуация, при която човекът все още не е уведомен, че живее при капитализма, нещо повече, когато го уведомяваш, той казва: „Не, не, това не е истински капитализъм, скрили са го, гадовете, истинския капитализъм и го пазят за себе си, а на нас ни дават нещо, дето не е капитализъм, не го ли знам аз капитализма в Англия, той е много добър.” Първо, капитализма в Англия е също свиреп и жесток. Той е опитомен, защото местните хора са го опитомявали столетия наред. Справедлив капитализъм няма. Капитализмът е най-ефективното общество в историята на човечеството. Но за справедливост, Бога ми, не може да се говори. И по тази причина, защото той ги прави неравни и ги кара да работят, хората не адрсират омразата си към капитализма, а към демокрацията. Хората трябва да свикнат с това, че иа богати и невинаги те самите са едни от тях.

Има няколко форми на власт. Първата е властта върху физическото тяло. Това е властта на армията и полицията. Съществува и власт на възнаграждението и наказанието, т.нар. икономическа власт. И най-интересната и страшна форма на власт е властта на пропагандата и убеждението.

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Баналната външна принуда е голямо неудобство, но не отнема автономията на човека, освен при крайно деградиращи условия, за които пише Шаламов, например. Бунтът е еманципираща страст, съществува екстаз от гнева, свързан с преживяването на свобода и триумф. Диктатурите възпитават вкус към свободата, в това е парадоксалният им принос. Манипулативните стратегии деградират, защото създават илюзия за неприкосновеност на волята. Успешно манипулираният човек сам избира своята участ. Съвършено манипулираният човек обаче се нарича телезрител. За да разбере какво мисли, съвременният човек трябва да чуе какво телевизията казва и още по-радикално – да види какво тя показва. Активността на съзнанието е редуцирана до усвояване на фрагменти от теливизионната реалност, подредени по случайния признак на дистанционното превключване. Съзнанието е субституирано с телевизионна програма, която моделира отношението към света, включително и реакциите спрямо самата себе си. В главата на съвременника е монтирана оптика за телевизионна стилизация на света. Човекът е сам, а ефирно психотичен. Халюцинант. Нищо от тъй наречения обективен свят не може да бъде усвоено и даже разбрано, ако не съответства на нормативите на ефирното съзнание. Телевизионният репортаж за събитието изчерпва самото събитие. Събитието е клип. Реалният факт е условен и по парадокс виртуален, а телевизионният му образ е безусловен и реален. Конституирана е ефирна онтология, в която сме настанени като изселени от реалността.

По време на прехода имаше ли план за контрол над медиите посредством назначени хора? Конкретен план?

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Имаше много опити да се подчинят медиите. Но по-умните се научиха, че който си подчини медиите, му се разкатава фамилията. Костов се опита да постави медиите под контрол със заплахи, с пращане на ревизии, воюваше политически. Нищо не носи това. Като запушиш една медия, се появява друга, която не можеш да запушиш. Понеже официалните вестници не пишат за скандали, се появиха жълти вестници, които пишат истинските неща и ги бият по тиражи. Защото пишат онова, което хората искат да четат. Какво искат да четат? Искат да четат гадости за властта. Те искат всяка седмица да си получат дозата ненавист към властта. И да кажат: Ахааа, тоя е крадец, тоя е курвар, тоя е педераст. Като не ги пишат централните медии, ще ги пишат съседните медии. Да, социалистическата държава притежаваше Работническо дело и командваше главните редактори, оттогава нищо подобно няма. Това е легенда За Красимир Гергов, че държи рекламата. Краси има блестящи умения да работи с рекламни потоци. Но рекламата я държи Кока Кола. И няма сила, която да накара Кока Кола да рекламира в нещо, което е лошо. Разбира се, можеш да правиш малки услуги на свои приятели, но всичко друго е решително надценяване. Механизмът е много по-жесток, отколкото си мислите. Той е пазарен.

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Нищо не може да бъде осъществено по план в хаотична страна, в динамиката на преходните страсти. Движи ни не планиращият разум, а лукавството на инстинкта. Строга концепция за дисциплиниране на медийната среда от името на ДС с лица и изпълнители, одит, възнаграждения и санкции – това ми звучи неосъществимо и даже паранойно. Всички управления опитаха господство върху медийната територия с променлив успех. Пострадаха и премиерите. Филип Димитров на ранен етап беше икономично назован Ф.Д., за да олекне името му допълнително и за да изглежда напълно комичен. Иван Костов загуби медийната благосклонност някъде около 1999, както впрочем и политическата власт с отлагателно условие от две години, без да разбере защо, в условията на усилващо се национално подозрение, че сините са загубили мяра и са разпасали коня. Което си беше именно така.

Ако владееш медиите, правиш внушения...

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Искате да ми кажете, че някой е създал Бойко Борисов? Чакайте, дайте да видим какво българският народ досега е мислил. Първо мнозинството хора смятаха, че Желев трябва да е президент. На третата година започнаха да му викат Жельо Жабата и да му горят портретите. После мнозинството българи решиха, че Жан Виденов е най-добрият министър-председател. На втората година България се полуразпадна от омраза към Виденов и комунистите. После мнозинството хора решиха, че Костов е най-добрият от всички. На третата година го изхвърлиха от властта, обидиха го, намразиха го и взеха да му викат, че е циганин и мавър. А нищо не беше направил човекът освен това, което ги беше предупредил, че ще направи. Те просто не че не харесаха яденето, който той им донесе, но основно не им хареса цената на това ядене. Като поръчваш, трябва да гледаш в менюто какво пише. Но българите пропуснаха. После абсолютно харесаха Симеон. И пак така. И сега Бойко Борисов. Нима в един от тези случаи поне ще ми кажете, че някой е седял отзад?! Кой е този отзад и коя е тая медия, дето го е създала? Нищо подобно не е. А много повтаряха: Зад Симеон стоят комунистите и ченгетата, зад Костов стоят американците, които искат да претаковат България, зад Виденов стоеше Русия, и прочее. Нищо подобно не се случваше. Нищо нямаше зад Костов, а пред него имаше половината избиратели. Планът Клин е много лесен като обяснителна схема. И той никога не е верен. България се самоуправлява от 20 години. Хората не могат да понесат това, защото не стига, че не могат да живеят повече така, но ще излезе, че и те са си го докарали на главата. Но това е истината. Това сме ние. Влюбените последователно в Жельо Желев, Жан Виденов, Иван Костов, Симеон Сакскобургготски и Бойко Борисов.

Християнската религия например е победила само със силата на пропагандата без никаква икономическа или военна сила.

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Добре де, ама Тодор Живков, като ръководеше всички медии и като беше заглушил чуждите станции, беше ли успял да излъже хората? Не знаеха ли всички, че това е една лъжа. Всички, 8 милиона души, включително и тези, които повтаряха от трибуната. Българският народ беше интоксикиран да строи комунизма и да отдаде силите си на съботника, така ли? Али-бали. Ритуално повтаряше лъжата, защото знаеше, че бият иначе. Хората никога не са били убедени в нещо заради това, че то е доминирало в медиите. Всички знаеха истината – и за Живков знаеха, и вицове си пускаха, и така си живееха в тази дълбока не-свобода. Която не беше създадена от медиите, а от Държавна сигурност.

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Християнската църква е основана върху кръвта на мъчениците. Християнският мъченик е свидетел (martyr), а не пропагандатор. Християнският вход в историята е жертвен, а не покоряващ. Обратно на мохамеданската експанзия през VI век. Това уточнение ми се струва важно. Колкото до нашата демократична революция от 1989, тя стартира като ентусиазъм за радикална промяна, но бързо деградира до изнервена похот за поглъщане на парчета от раздържавената собственост. Идеалистите, доколкото ги имаше, бяха изолирани от тази мъжка игра на договорена власт и надпартиен грабеж. Никакъв дележ на ценностен признак не се състоя на официалната политическа сцена. От ден първи зад кулисите си намигат демиурзите на прехода от старата гвардия и техните наемници от новата демократична фаланга. Луканов не е мит, не са мит и неговите производни от демократичния спектър. Преди се подозираше, че имат общ генезис, сега се знае. Що се отнася до развълнуваните от площада, те бяха миманс. Класическа схема.

.(следва)

...sois belle et tais-toi

...

...-- избрано от Les cerfs-volants по *Gary, Romain @ Editions Gallimard, 1980

....de celle qu’il nommait sa douseur angevine
....sur la corde vibrante erre l’ame divine
....quand l’angoisse d’amoure etreint son coeur trouble

...{…} Лятото започваше да добива тъжен вид. Само облаци и мъгли; слънцето едва надзърташе иззад линията на хоризонта; боровете притихнаха; клоните им се схващаха от морската влага. Настъпваше сезон без вятър, който очаква бурите на равноденствието. Появиха се пеперуди, които преди не бяхме виждали, тъмнокафяви, сякаш от кадифе, по-големи и по-тежки от тези през лятото. Лила се притискаше в прегръдката ми и за пръв път чувствах, че наистина присъствам в мълчанието ́и.
...– Подготвям се за спомените – казваше тя.

...От всички часове на деня пет следобед бе най-лошият ми враг, защото въздухът ставаше прекалено хладен и пясъкът – прекалено влажен. Трябваше да станем, да се разделим, да се разкъсаме на две. Имаше един последен хубав миг, когато Лила загръщаше и двама ни с одеалото и се притискаше към мен по-силно, за да се стопли. Около пет и половина морето изведнъж остаряваше, гласът му ставаше дрезгав и сърдит. Сенките се спускаха върху нас с пясъка на мъгливите си криле. Една последна прегръдка и гласът на Лила издъхваше върху полуотворените ́и неподвижни устни; рзширените ́и очи изгубваха блясъка, сърцето ́и върху гърдите ми бавно притихваше. Бях достатъчно глупав, за да се чувствам горд със своята сила. Цялата тази суета изчезна, когато разбрах, че обичам Лила с любов, която не се вмества в никакви граници, нито се изчерпва със секса и че съществува едно измерение у двойката, което не престава да нараства за сметка на всичко останало.
...- Какво ще стане с теб, когато се разделим, Людо?
...- Ще умра.
...- Не говори глупости.
...- Ще умирам петдесет, осемдесет години, не знам. Всички от семейство Фльори са доживели дълбока старост, затова можеш да си спокойна; ще се грижа добре за теб даже и след като си отидеш.

...{…} Замлъквах. Когато (Лила) продължаваше да „търси себе си”, намираше само мен. Мракът около нас се сгъстяваше; крясъкът на чайките ставаше толкова далечен, че заприличваше на спомен. {…}

...- Обичаш ли ме или не?
...- Обичам те, но с това нещата не се изчерпват. Не мога да стана твоя половинка. Знаеш ли този ужасен израз? „Къде е твоята половинка?” „Не видяхте ли моята половинка?” Искам, ако те срещна след пет, десет години, сърцето ми да се обърне. Но ако години наред се прибираш у дома всяка вечер, сърцето вече няма да усеща нищо...
...Тя отметна одеалото и стана. Понякога се питам какво ли е станало с това старо одеало от Закопане. Оставихме го там, защото щяхме да се върнем, а не се върнахме никога {…}

...- Извинявай, Лила, тежко ми е на душата. Не знам дали имате такъв израз на полски.
...- Ciezkie serce, каза тя. {…}

...Написах на Лила писмо от трийсет страници, бях го започвал на няколко пъти, накрая го хвърлих в огъня, тъй като бе станало обикновено любовно писмо. {…}

...Току ще бяхме влезли в салона. Хвърлих последен поглед на колекцията от пеперуди в стъклените кутии, които покриваха цялата стена. Те ми напомняха хвърчилата на чичо Амброаз: късчета мечти.
...Брюно седеше в един фотьойл и разлистваше някаква партитура. Вдигна очи и ни изгледа усмихнат. Никога в усмивката му не е имало друго освен доброта. После седна пред пианото. С пръсти върху клавишите той се обърна към нас и ни изгледа продължително, както художник изучава модела си преди да нанесе първия щрих. Започна да свири.
...Импровизираше. Импровизираше нас. Защото в своята мелодия той говореше за Лила и за мен, за нашата раздяла. Слушах собствената си обич, отчаяние и вяра. Губех Лила и отново я намирах. Черната сянка на нещастието отлиташе от главите ни и всичко се превръщаше в радост. {…}

...Той затвори очи и задържа за миг ръце върху клепачите си.
...- Най-сетне. Изглежда, че любовта все пак понякога има край. Чел съм го някъде.

...Последните си часове прекарах с Лила. Щастието бе доловимо за ушите, сякаш слухът, скъсвайки с царството на звуците, проникваше най-накрая в дълбините на мълчанието, кривани до този момент от самотата. В миговете, когато сънят ни унасяше в хладните си дебри, ние не отличавахме мечтите от телата си и гнездото от крилата. Още чувствам върху гърдите си невидимият отпечатък на нейния профил, който моите пръсти безпогрешно намираха в миговете на онзи плътски унес, когато човек сякаш има едно-единствено тяло.

...Паметта ми улавяше всеки миг и грижливо го пазеше за черни дни; бях събрал достатъчно за цял живот.

---
*нарочно пропътувах всичко негово, което открих – повярвах на женската непогрешима интуиция

„mes moindres soupirs se métaphysiquent...”

...

...по Harper Lee - To kill a mockingbird © J.B.Lippincott Co. Philadelphia & New York 1960

...- Най-напред – каза той – ако успееш да научиш един съвсем прост номер, Скаут, ще се спогаждаш много по-добре с всякакви хора. Никога не можеш да разбереш един човек, докато не обмислиш нещата от неговата гледна точка...
...- Как така, сър?
...- ...Ей така, докато не влезнеш в неговата кожа! […]

...- Мистър Юел не бива да върши такива неща...
...- Вярно, че не бива, но той никога няма да се поправи. Ти ще упрекнеш ли заради това децата му?
...- Не сър – измърморих аз и направих последен опит: - Но ако продължа да ходя на училище, ние вече никога няма да можем да четем...
...- А това силно те огорчава, нали?
...- Да, сър.
...Когато Атикус погледна надолу към мене, видях на лицето му оня израз, който винаги ме караше да очаквам.
...- А ти знаеш ли какво значи компромис? – попита ме той
...- Да се заобикаля законът ли?
...- Не, да се постигне споразумение чрез взаимни отстъпки. Ето как става това – продължи той, - ако ти отстъпиш пред необходимостта да ходиш на училище, ние ще продължим да четем всяка вечер, както досега. Съгласна ли си?
...- Да, сър!
...- Нека считаме споразумението за постигнато, без обикновените формалности – избърза да каже Атикус, като видя, че се готва да плюя.
...Аз отворих предната врата и Атикус добави:
...- Между другото, Скаут, по-добре ще бъде да не споменаваш в училище нашето споразумение.
...- Защо?
...- Страх ме е, че нешите действия ще бъдат посрещнати със значително неодобрение от по-горните учебни власти.
...Джем аз бяхме свикнали с езика на завещанията и кодексите, които употребяваше баща ни, и винаги имехме право да прекъснем Атикус, за да ни бъде обяснено нещо, което не разбирахме.
...- Моля, сър?
...- Никога не съм ходил на училище – поясни той, - но ако кажеш на мис Каролайн, че четем всяка вечер, предчувствам как тя ще се нахвърли срещу мене, а пък аз съвсем не искам да се нахвърля върху мене.

...Цялата вечер ние с Джем припадахме от смях, защото Атикус невъзмутимо ни чете един дълъг разказ за някакъв човек, който стоял върху един стълб без причина, и това беше достатъчно, за да вдъхнови Джем да прекара следващата събота в нашата къщичка на дървото. Джем престоя там от закуска до залез слънце и щеше да остане там и през нощта, ако Атикус не беше прекъснал снабдителните му линии. По-голямата част от деня аз прекарах в катерене по дървото, изпълнявах негови поръчки, снабдявах го с литература, храна и вода и тъкмо му носех одеяла за през нощта, когато Атикус каза, че ако не му обръщам внимание, Джем ще слезе много скоро. Атикус излезе прав.

...---
...Виждате ли, премерения, спонтанен компромис не е като да извършиш углавно престъпление. Или пък бе по-право да предположа: “не би трябвало да е…”? Съгласен съм, че и той преди всичко насърчително и усърдно се възпитава. Докато не остане на гости за постоянно. С доза примери от частния зоопарк вкъщи. Мъничките геройства (да се чете във кавички), грешките на растежа, бойни готовности, колкото дребни и незначителни, пак шумно отекват след време – когато, и ми е жал да го кажа, но е така – правото за полагане поправителни изпити струва скъпо, повече отколкото искаме да се случва наяве, и се предлага в болезнено ограничени тиражи.