..по Владимир Г. Короленко – Слепият музикант © „Художественная литература” Москва, 1953-54
..{…} Но изведнъж тя освободи ръката си и слепият отново се учуди: девойката се смееше.
..– Колко съм глупава! Защо ли пък плача?
..Тя избърса очите си и след това заговори с развълнуван и ласкав глас:
..– Не, нека бъдем справедливи: и двамата са добри!... И това, което говореше той сега, е хубаво. Но нали то не се отнася за всички.
..– За всички, които могат – каза слепият.
..– Какви глупости! – отговори тя ясно, макар че в гласа й заедно с усмивката още се долавяха неотдавнашните сълзи. – Ето, нали и Максим е воювал, докато е могъл, а сега живее както може. Е, и ние...
..– Не казвай ние! Ти си съвсем друго нещо.
..– Не, не съм друго.
..– Защо?
..– Защото... Ами защото нали ти ще се ожениш за мен и значи нашият живот ще бъде един и същ.
..Пьотър спря изумен.
..– Аз?... За теб?... Значи ти ще се омъжиш... за мен?
..– Ами да, да, разбира се! – отговори тя бързо и развълнувано. – Какъв си глупав! Нима никога не ти е минавало това през ума? Ами че то е толкова просто! За кого ще се ожениш, ако не за мен?
..– Разбира се – съгласи се той с някакъв странен егоизъм, но веднага се сепна. – Слушай, Веля – заговори той, като я хвана за ръка. – Там преди малко казваха, че в големите градове момичетата учели всичко, пред теб също би могъл да се открие широк път... А аз...
..– А ти какво?
..– А аз съм... сляп! – завърши той съвсем нелогично.
..И отново си спомни детството, тихия плясък на реката, запознаването си с Евелина и горчивите й сълзи, когато чу думата „сляп”... Той почувствува инстинктивно, че сега пак й причинява същата рана, и спря. Няколко секънди минаха в мълчание, само водата тихо и галещо бълбукаше в бента. Евелина съвсем не се чуваше, сякаш беше изчезнала. Наистина лицето на девойката трепна, но тя се овладя и когато заговори, гласът й звучеше безгрижно и шеговито.
..– Та какво, като си сляп? – каза тя. – Нали ако някое момиче обикне сляп, ще трябва и да се омъжи за него... Винаги е така, какво да правим?
..– Обикне... – съсредоточено повтори той и веждите му се свиха: вслушваше се в новите за него звуци на непозната дума. – Обикне? – попита отново той с все по-голямо вълнение...
..– Е, да! Ти и аз, ние двамата се обичаме... Какъв си глупав! Помисли си: би ли могъл да останеш тук сам без мен?...
..Лицето му изведнъж побледня и незрящите очи се втренчиха, големи и неподвижни.
..Беше тихо; само водата все си говореше за нещо, бълболеше и ромонеше. От време на време като че ли този говор стихваше и почти замлъкваше: но веднага пак се усилваше и пак бълболеше, без да престане нито за миг. Тъмните листа на клонестата дива череше шепнеха; песента откъм къщата замлъкна, но затова пък над езрото запя славей...
..– Бих умрял – глухо промълви той.
..Устните й затрепераха като в деня на запознаването им и тя с усилие промълви със слаб детски глас:
..– И аз също... без теб, сама... в далечния свят...
..Той стисна мъничката й ръка в своята. Стори му се чудно, че в отговор тя му стисна леко ръката, не както преди: слабото движение на малките й пръсти проникваше сега дълбоко в сърцето му. Изобщо освен предишната Евелина, приятелката от детинство, сега той чувствуваше в нея и някакво друго, ново момиче. Стори му се, че той самият е мощен и силен, а нея си представи разплакана и слаба. Тогава, обзет от дълбока нежност, той я привлече с едната си ръка, а с другата започна да милва копринената й коса. {…}
..{…} Но изведнъж тя освободи ръката си и слепият отново се учуди: девойката се смееше.
..– Колко съм глупава! Защо ли пък плача?
..Тя избърса очите си и след това заговори с развълнуван и ласкав глас:
..– Не, нека бъдем справедливи: и двамата са добри!... И това, което говореше той сега, е хубаво. Но нали то не се отнася за всички.
..– За всички, които могат – каза слепият.
..– Какви глупости! – отговори тя ясно, макар че в гласа й заедно с усмивката още се долавяха неотдавнашните сълзи. – Ето, нали и Максим е воювал, докато е могъл, а сега живее както може. Е, и ние...
..– Не казвай ние! Ти си съвсем друго нещо.
..– Не, не съм друго.
..– Защо?
..– Защото... Ами защото нали ти ще се ожениш за мен и значи нашият живот ще бъде един и същ.
..Пьотър спря изумен.
..– Аз?... За теб?... Значи ти ще се омъжиш... за мен?
..– Ами да, да, разбира се! – отговори тя бързо и развълнувано. – Какъв си глупав! Нима никога не ти е минавало това през ума? Ами че то е толкова просто! За кого ще се ожениш, ако не за мен?
..– Разбира се – съгласи се той с някакъв странен егоизъм, но веднага се сепна. – Слушай, Веля – заговори той, като я хвана за ръка. – Там преди малко казваха, че в големите градове момичетата учели всичко, пред теб също би могъл да се открие широк път... А аз...
..– А ти какво?
..– А аз съм... сляп! – завърши той съвсем нелогично.
..И отново си спомни детството, тихия плясък на реката, запознаването си с Евелина и горчивите й сълзи, когато чу думата „сляп”... Той почувствува инстинктивно, че сега пак й причинява същата рана, и спря. Няколко секънди минаха в мълчание, само водата тихо и галещо бълбукаше в бента. Евелина съвсем не се чуваше, сякаш беше изчезнала. Наистина лицето на девойката трепна, но тя се овладя и когато заговори, гласът й звучеше безгрижно и шеговито.
..– Та какво, като си сляп? – каза тя. – Нали ако някое момиче обикне сляп, ще трябва и да се омъжи за него... Винаги е така, какво да правим?
..– Обикне... – съсредоточено повтори той и веждите му се свиха: вслушваше се в новите за него звуци на непозната дума. – Обикне? – попита отново той с все по-голямо вълнение...
..– Е, да! Ти и аз, ние двамата се обичаме... Какъв си глупав! Помисли си: би ли могъл да останеш тук сам без мен?...
..Лицето му изведнъж побледня и незрящите очи се втренчиха, големи и неподвижни.
..Беше тихо; само водата все си говореше за нещо, бълболеше и ромонеше. От време на време като че ли този говор стихваше и почти замлъкваше: но веднага пак се усилваше и пак бълболеше, без да престане нито за миг. Тъмните листа на клонестата дива череше шепнеха; песента откъм къщата замлъкна, но затова пък над езрото запя славей...
..– Бих умрял – глухо промълви той.
..Устните й затрепераха като в деня на запознаването им и тя с усилие промълви със слаб детски глас:
..– И аз също... без теб, сама... в далечния свят...
..Той стисна мъничката й ръка в своята. Стори му се чудно, че в отговор тя му стисна леко ръката, не както преди: слабото движение на малките й пръсти проникваше сега дълбоко в сърцето му. Изобщо освен предишната Евелина, приятелката от детинство, сега той чувствуваше в нея и някакво друго, ново момиче. Стори му се, че той самият е мощен и силен, а нея си представи разплакана и слаба. Тогава, обзет от дълбока нежност, той я привлече с едната си ръка, а с другата започна да милва копринената й коса. {…}
(на Бела, съвсем истинска)..
Любовта е сляпа, нима?! Много вълнуващо!
ReplyDelete