...Когато тръгвам на път, изчезвам от картите. Никой не знае къде съм. В точката, от която съм тръгнала, или в точката, към която отивам? Има ли някакво „между”? Не съм ли като онзи загубен ден, когато се лети на изток, и спечелената нощ, когато се лети на запад? Дали и за мен е валиден законътм с който се гордее квантовата физика – че частицата може да съществува едновременно на две места? Или друг, за който още не подозираме и който още не е доказан – че може да не се съществува двойно в едно и също място?...Мисля, че тези като мене са много. Изчезнали, отсъстващи. Изведнъж се появяват в терминалите за пристигащи и започват да съществуват от мига, в който служителите удрят печат в паспорта им или когато на рецепцията в някой хотел любезно им връчват ключ. Сигурно вече са открили своята неустойчивост и зависимост от места, времена на деня, от език или от град и климата му. Променливост, мобилност, илюзорност – именно това означава да бъдеш цивилизован. Варварите не пътуват, те просто вървят към целта или извършват нападения.
...Така мисли и жената, която ме черпи с билков чай от термоса си, докат двете чакаме автобуса от гарата за летището; ръцете й са нашарени с къна, сложни плетеници, които с течение на времето стават все по-неясни. Когато се качваме, ми изнася лекция за времето. Казва, че уседналите, земеделските племена предпочитат удоволствието на кръговрата, в чието време всяко събитие неотклонно се връща към началото си, свива се като зародиш и повтаря процеса на съзряването и смъртта. Обратно на номадите и търговците: тръгвайки на път, те е трябвало да да си измислят друго време, по-подходящо за пътуване. Това е линейното време, доста по-полезно, защото е мяра за постигането на целта и нарастването на лихвените проценти. Всеки момент е различен и никога не се повтаря, значи трябва да се рискува и да се гребе с пълни шепи, да се живее и използва мигът. Всъщност обаче, това е горчиво откритие – когато промяната във времето е необратима, загубата и желанието стават нещо обикновено. Затова те винаги повтарят думи като „напразен” и „изпразнен”.
...- Напразно усилие, изпразнени сметки – смее се жената и сплита нашарените си ръце на тила. Казва, че единственият начин за оцеляване в такова разтеглено линейно време е запазването на дистанция, танц, при който се прави крачка напред, после крачка назад, крачка вляво, крачка вдясно – лесно се помни. А колкото по-голям става светът, толкова по-голяма дистанция може да си изтанцува човек така – да емигрира отвъд седем морета, отвъд два езика, отвъд една цяла религия.
...Аз обаче имам друго мнение за времето. Времето на всички пътуващи е съставено от много времена, множество. Това е островно време, архипелази на реда в океана от хаос, това е времето, което произвеждат гаровите часовници, навсякъде различно, време условно, меридианово, никой не го приема сериозно. Часовете изчезват в летящия самолет, зората се сипва светкавично, следобедът и вечерта вече са по петите ми. Трескавото време на големите градове, където се пристига само за малко, за да се падне в робството на някоя вечер, лениво време – на ненаселените равнини, които виждаме от самолета.
...Мисля също, че светът е вътре, в гънка на мозъка, в шишарковидното тяло, застанал е на гърлото ни, този глобус. Всъщност можем да се изкашляме и да го изплюем.
*Бегуните или странници са староверци от XVIII век, изповядвали вярата, че всичко е в самия теб и уседналият живот носи зло. Според тях единственият начин за спасение от злото е пътуването, движението. Отричали официалната религия и странствали подир Христос.
No comments:
Post a Comment