...-- избрано от Les cerfs-volants по *Gary, Romain @ Editions Gallimard, 1980
....de celle qu’il nommait sa douseur angevine
....sur la corde vibrante erre l’ame divine
....quand l’angoisse d’amoure etreint son coeur trouble
...{…} Лятото започваше да добива тъжен вид. Само облаци и мъгли; слънцето едва надзърташе иззад линията на хоризонта; боровете притихнаха; клоните им се схващаха от морската влага. Настъпваше сезон без вятър, който очаква бурите на равноденствието. Появиха се пеперуди, които преди не бяхме виждали, тъмнокафяви, сякаш от кадифе, по-големи и по-тежки от тези през лятото. Лила се притискаше в прегръдката ми и за пръв път чувствах, че наистина присъствам в мълчанието ́и.
...– Подготвям се за спомените – казваше тя.
...От всички часове на деня пет следобед бе най-лошият ми враг, защото въздухът ставаше прекалено хладен и пясъкът – прекалено влажен. Трябваше да станем, да се разделим, да се разкъсаме на две. Имаше един последен хубав миг, когато Лила загръщаше и двама ни с одеалото и се притискаше към мен по-силно, за да се стопли. Около пет и половина морето изведнъж остаряваше, гласът му ставаше дрезгав и сърдит. Сенките се спускаха върху нас с пясъка на мъгливите си криле. Една последна прегръдка и гласът на Лила издъхваше върху полуотворените ́и неподвижни устни; рзширените ́и очи изгубваха блясъка, сърцето ́и върху гърдите ми бавно притихваше. Бях достатъчно глупав, за да се чувствам горд със своята сила. Цялата тази суета изчезна, когато разбрах, че обичам Лила с любов, която не се вмества в никакви граници, нито се изчерпва със секса и че съществува едно измерение у двойката, което не престава да нараства за сметка на всичко останало.
...- Какво ще стане с теб, когато се разделим, Людо?
...- Ще умра.
...- Не говори глупости.
...- Ще умирам петдесет, осемдесет години, не знам. Всички от семейство Фльори са доживели дълбока старост, затова можеш да си спокойна; ще се грижа добре за теб даже и след като си отидеш.
...{…} Замлъквах. Когато (Лила) продължаваше да „търси себе си”, намираше само мен. Мракът около нас се сгъстяваше; крясъкът на чайките ставаше толкова далечен, че заприличваше на спомен. {…}
...- Обичаш ли ме или не?
...- Обичам те, но с това нещата не се изчерпват. Не мога да стана твоя половинка. Знаеш ли този ужасен израз? „Къде е твоята половинка?” „Не видяхте ли моята половинка?” Искам, ако те срещна след пет, десет години, сърцето ми да се обърне. Но ако години наред се прибираш у дома всяка вечер, сърцето вече няма да усеща нищо...
...Тя отметна одеалото и стана. Понякога се питам какво ли е станало с това старо одеало от Закопане. Оставихме го там, защото щяхме да се върнем, а не се върнахме никога {…}
...- Извинявай, Лила, тежко ми е на душата. Не знам дали имате такъв израз на полски.
...- Ciezkie serce, каза тя. {…}
...Написах на Лила писмо от трийсет страници, бях го започвал на няколко пъти, накрая го хвърлих в огъня, тъй като бе станало обикновено любовно писмо. {…}
...Току ще бяхме влезли в салона. Хвърлих последен поглед на колекцията от пеперуди в стъклените кутии, които покриваха цялата стена. Те ми напомняха хвърчилата на чичо Амброаз: късчета мечти.
...Брюно седеше в един фотьойл и разлистваше някаква партитура. Вдигна очи и ни изгледа усмихнат. Никога в усмивката му не е имало друго освен доброта. После седна пред пианото. С пръсти върху клавишите той се обърна към нас и ни изгледа продължително, както художник изучава модела си преди да нанесе първия щрих. Започна да свири.
...Импровизираше. Импровизираше нас. Защото в своята мелодия той говореше за Лила и за мен, за нашата раздяла. Слушах собствената си обич, отчаяние и вяра. Губех Лила и отново я намирах. Черната сянка на нещастието отлиташе от главите ни и всичко се превръщаше в радост. {…}
...Той затвори очи и задържа за миг ръце върху клепачите си.
...- Най-сетне. Изглежда, че любовта все пак понякога има край. Чел съм го някъде.
...Последните си часове прекарах с Лила. Щастието бе доловимо за ушите, сякаш слухът, скъсвайки с царството на звуците, проникваше най-накрая в дълбините на мълчанието, кривани до този момент от самотата. В миговете, когато сънят ни унасяше в хладните си дебри, ние не отличавахме мечтите от телата си и гнездото от крилата. Още чувствам върху гърдите си невидимият отпечатък на нейния профил, който моите пръсти безпогрешно намираха в миговете на онзи плътски унес, когато човек сякаш има едно-единствено тяло.
...Паметта ми улавяше всеки миг и грижливо го пазеше за черни дни; бях събрал достатъчно за цял живот.
---
*нарочно пропътувах всичко негово, което открих – повярвах на женската непогрешима интуиция
No comments:
Post a Comment