…по Вера Морозова - Мост вздохов © Москва, 1972
…- А вие как сте със социалистическите идеи? – Старчето шумно се изсекна в копринената кърпичка.
…- Четох литература – мадам Стал и Жорж Санд. – Людмила Николаевна отговори много сериозно. – В Париж станах голяма поклонничка на женската еманципация.
…- Всичко това: еманципацията, социологията – не са опасни, но само в известни граници. – Старчето предупредително вдигна пълната си ръка и с тайнствен шепот добави: - На младини бях лавровист. Да, да последовател на Лавров. Напълних си главата с книги, за нещастие, намираха се в домашната библиотека и започнах да се готвя за революционер. Реших преди всичко “да унищожа корените” и избягах от къщи, след това се заех с “подготовката”. Работех много усърдно. Започнах със системата на Кант-Лаплас, както се полага, после от астрономията преминах към физиката, по-нататък трябваше да изуча химията, физиологията и едва след като обогатя познанията си с тези науки, щях да се заема със социализма. Но не ми стигнаха сили – не ми вървеше с книгите, всичко ме плашеше, отвращаваше. Спасението дойде неочаквано. Една вечер прочетох в Бакунин много интересно съждение, че повечето от тези, които на младини са били крайни революционери, с течение на времето стават все по-умерени, а като поостареят – даже реакционери... Представяте ли си! Това бе написал самият Бакунин, когото боготворях, както и Лавров. Поразмислих, поразмислих и реших: защо са всички тези мъдрувания. Като все едно, ще повториш живота на баща си? От шлосерската работилница се върнах у дома при родителите си, поисках прошка... Майка ми, щастлива, ме награди щедро с пари и ме пусна в Париж, а в библиотката окачи портрета на Бакунин.
…- Значи, Вие сте от реакционерите? – студено попита Людмила Николаевна, като почукваше с лъжичката по тънкия край на чашата. – Съдя за това по възрастта ви.
…- Е, чак реакционер! – хихикна старчето в клинообразната си брадичка. - Просто от здравомислещите. Преживяното ми помогна да се отнасям снизходително към младежките увлечения.
…Людмила Николаевна загуби интерес към разговора. Гледаше през прозореца, заслушана в потракването на колелата. Колко много такива разсъдително-снизходителни, а всъщност просто страхливи хора има в Русия! На младини пошумят, поперчат се, пожонглират с революционни фрази, а след това хукват към тъй наречения здрав разум. И така човек се превръща в обикновен еснаф, а светите пориви, засрамен, отдава на греховете на младостта...
---
edit in progress...
Wednesday, December 10, 2008
Thursday, November 20, 2008
Външните сили.
...по Anna Seghers [+] – Die Sebte Kreutz © Aufbau Verlag, Berlin u. Weimar
...“Ако вратата е заключена – мина му през ума, - всичко е свършено!”
...Вратата беше заключена. Но какво означаваше една врата за човек с толкова бреме на раменете като неговото? Това е преграда за обикновените обстоятелства. Бързаше през дворовете, спря се да си отдъхне пред една външна порта и се ослуша – тук все още всичко бе тихо. Издърпа резето. […] Отново забърза през лабиринт от малки улички. И сякаш пак се понесе като насън, някои места си бяха останали същите. Други бяха съвсем променени. Прекоси новия площад и навлезе в нови преки и пресечки – бе попаднал в друг район на града. Тук миришеше на пръст и на градини. Покатери се през една ниска ограда в някакъв кът, ограден с ниски храсти. Седна там и си пое дъх, после пропълзя още малко напред и се отпусна по гръб, защото силите му го напуснаха.
...А всъщност никога не бе мислил толкова ясно. Чак сега бе дошъл на себе си. Не само след бягството през прозореца. А откакто бе избягал от лагера. Колко ужасно голо бе сега всичко наоколо му и колко студено, и колко очевидна беше невъзможността да се спаси! Досега той бе вървял като по някаква принуда, която сам не можеше да обясни, като сомнамбул. Сега се бе робудил окончателно и видя къде се намира. Започна да му се вие свят и той се вкопчи в колоните. Досега се бе измъквал невредим, воден от онези сили, които водят само сомнамбулите и ги напускат веднага, щом се събудят. По този начин той дори може би щеше да успее да изведе бягството си до добър край. За жалост обаче сега бе съвсем буден, а само с напрежение на волята не можеше да върне предишното си състояние. Усети, че зъзне от страх, ала отново успя да се овладее макар че нямаше помощ отникъде.
...“И сега, и занапред, винаги ще се владея – втълпяваше си той, - и до последния си миг ще се държа достойно.”
...“Ако вратата е заключена – мина му през ума, - всичко е свършено!”
...Вратата беше заключена. Но какво означаваше една врата за човек с толкова бреме на раменете като неговото? Това е преграда за обикновените обстоятелства. Бързаше през дворовете, спря се да си отдъхне пред една външна порта и се ослуша – тук все още всичко бе тихо. Издърпа резето. […] Отново забърза през лабиринт от малки улички. И сякаш пак се понесе като насън, някои места си бяха останали същите. Други бяха съвсем променени. Прекоси новия площад и навлезе в нови преки и пресечки – бе попаднал в друг район на града. Тук миришеше на пръст и на градини. Покатери се през една ниска ограда в някакъв кът, ограден с ниски храсти. Седна там и си пое дъх, после пропълзя още малко напред и се отпусна по гръб, защото силите му го напуснаха.
...А всъщност никога не бе мислил толкова ясно. Чак сега бе дошъл на себе си. Не само след бягството през прозореца. А откакто бе избягал от лагера. Колко ужасно голо бе сега всичко наоколо му и колко студено, и колко очевидна беше невъзможността да се спаси! Досега той бе вървял като по някаква принуда, която сам не можеше да обясни, като сомнамбул. Сега се бе робудил окончателно и видя къде се намира. Започна да му се вие свят и той се вкопчи в колоните. Досега се бе измъквал невредим, воден от онези сили, които водят само сомнамбулите и ги напускат веднага, щом се събудят. По този начин той дори може би щеше да успее да изведе бягството си до добър край. За жалост обаче сега бе съвсем буден, а само с напрежение на волята не можеше да върне предишното си състояние. Усети, че зъзне от страх, ала отново успя да се овладее макар че нямаше помощ отникъде.
...“И сега, и занапред, винаги ще се владея – втълпяваше си той, - и до последния си миг ще се държа достойно.”
***
...- Изглежда, ония си въобразяват всичко това – отново се намесва заварчикът, който се държи така, сякаш отново се е върнал сред близките си след дълго пътуване. – Защо му трябва на човек да избяга в родния си град, след като там го познават стотици хора?
...- Това крие и преимущества за беглеца, защото много по-лесно е да издадеш някой непознат. Представете си например вие да ме издадете мене! – Това го казва един, който прилича на впрегатен кон. Херман го е виждал по-рано като охрана на събрания, друг път на демонстрация и все с издадени напред гърди, сякаш морето му е до колене. През последните няколко години той на няколко пъти бе опитвал почвата при този работник, но той се правеше, че нищо не разбира. Сега из един път на Херман се стори, че той разбира много повече, отколкото даваше да се разбере.
...- Ще те издам като нищо, защо да не те издам? Щом като по някаква причина престанеш да ми бъдеш другар, значи че отдавна си престанал да ми бъдеш другар, преди още аз да съм престанал да ти бъда твой другар, когато ще те издам. – Това го казва Лерш, нацисткият организатор в завода, казва го с необикновено ясен глас, както говорят хората, когато решат да разграничат гледището си с някого. […]
...Възрастният работник отново се намеси със спокойния си глас:
...- Така е, но онзи, който ще иска да ме издаде, ще трябва преди това да си помисли добре дали аз изобщо не съм извършил нещо, поради което ще престана да бъда него другар.
...Мнозина от обядващите във стола се отдръпнаха на групички. Херман не се обади повече. Сгъна смачканата хартия, в която бяха увити сандвичите му, и я прибра в джоба си, за да може Елзе да я използва и за утре. Беше почти сигурен, че Лерш го наблюдава, че дебне да долови онова неуловимо, което все някога щеше да се оформи в някоя дума или в някой негов жест.
...Този път всички скочиха облекчени, когато иззвъня звънецът за края на почивката, защото това сложи край на нящо, което вътрешно хората никога нямаше да могат да приключат.
...- Това крие и преимущества за беглеца, защото много по-лесно е да издадеш някой непознат. Представете си например вие да ме издадете мене! – Това го казва един, който прилича на впрегатен кон. Херман го е виждал по-рано като охрана на събрания, друг път на демонстрация и все с издадени напред гърди, сякаш морето му е до колене. През последните няколко години той на няколко пъти бе опитвал почвата при този работник, но той се правеше, че нищо не разбира. Сега из един път на Херман се стори, че той разбира много повече, отколкото даваше да се разбере.
...- Ще те издам като нищо, защо да не те издам? Щом като по някаква причина престанеш да ми бъдеш другар, значи че отдавна си престанал да ми бъдеш другар, преди още аз да съм престанал да ти бъда твой другар, когато ще те издам. – Това го казва Лерш, нацисткият организатор в завода, казва го с необикновено ясен глас, както говорят хората, когато решат да разграничат гледището си с някого. […]
...Възрастният работник отново се намеси със спокойния си глас:
...- Така е, но онзи, който ще иска да ме издаде, ще трябва преди това да си помисли добре дали аз изобщо не съм извършил нещо, поради което ще престана да бъда него другар.
...Мнозина от обядващите във стола се отдръпнаха на групички. Херман не се обади повече. Сгъна смачканата хартия, в която бяха увити сандвичите му, и я прибра в джоба си, за да може Елзе да я използва и за утре. Беше почти сигурен, че Лерш го наблюдава, че дебне да долови онова неуловимо, което все някога щеше да се оформи в някоя дума или в някой негов жест.
...Този път всички скочиха облекчени, когато иззвъня звънецът за края на почивката, защото това сложи край на нящо, което вътрешно хората никога нямаше да могат да приключат.
***
...“Ние всички знаехме колко безсмислено и дълбоко могат да се впият външните сили в човека, чак до най-съкровената му дълбина, но знаехме също така, че вътре в човека има нещо, което въпреки всичко е неприкосновено и ненарушимо” – последното изречение от книгата; което би могло да бъде поставено за епитаф на цялата съпротива на неприкосновеното, ненарушимо човешкото срещу “външните сили”, каквото и название - в края на краищата - да носят те.
Tuesday, October 28, 2008
Les musees sont pornographiques
За теб и мен. В буквален и преносен смисъл.
Порнография е денят, който със мъка започва в 12 по обед. Имали сме ги много.
Порнография е когато ти свършат цигарите. В 3 сутринта. А те чакат неотложни задачи от първо ниво.
Порнография е да пушиш – но да отказваш тютюна. И то ежедневно. От утре – нали обещаваш?
Порнография имаш предвид и тогава, когато едва разпознаваш себе си в огледалото.
Порнография е да убиеш надежда. (убийството на чужди надежди се казва “егоизъм”)
Порнография е когато на “свирката” казваш “фелацио”.
Порнография е всяка “дръзка” фотография – само не и статистически.
Порнография има в рекламните блокове, по обществените форуми и на корицете на списанията, които подпират кривото краче на масата ти. И моята също.
Порнография е да настъпиш кучешкo л*йно. comédie noir.
Порнография е цензурата, засегнала всичко свято и не/покварено.
Порнография е “празният” звук в телефонната слушалка.
Порнография наричаме това, което романтика нарича еротика.
Порнография наричаме още това, или онова, което садиста намира за приятно.
Порнография са мокрите обувки, скъсаните джобове и калното време.
Порнография – още една от думите за “лош късмет”.
Порнография освен всичко е обществената дезинтеграция, демографският срив и свинската пача.
Порнография казват във “високите среди” на “ниското чукане”.
Порнография е когато скъсаш презерватив и си замълчиш от суета.
Порнография – състояние, не диагноза. Попитайте личния си лекар.
Порнография на български език означава боклук. Преводът на думата обаче е друг.
Порнография – културна аномалия, зараждаща се вследствие смяната на поколенията.
Порнография има в напиращото лошо време, сварило те в деликатна и неизбежна ситуация, за която иначе нямаш готови алтернативи.
Порнография е да мастурбираш скритом, докато гърбът ти се опира в този един, на блажено заспалото прелестно създание чийто поглед никак не ти се ще да срещнеш в момента.
Порнография е да възклкнеш fuck! наместо коя да е добре разпознаваема родна ругатня.
Порнография – неуместно задръстване по пътя в пиков момент когато разполагаш със отрицателен брой точно разчетени минути.
Порнография има и там, където “любопитството убива котката”. В една най-обикновена ситуация котката чисто и просто деликатно се врътва и побягва.
Порнография – кодекс без за-длъжки, но с много за-дръжки.
Порнография – сплотяване на колектива с чисто експериментална цел.
Порнография е когато имаш проблем, а целият свят е решил да ти се изповяда. Безвъзмездно.
Порнография е изкуството без граници. Обикновено това се тълкува като голямо петно с органичен произход върху чуждия труд.
Порнография са обедните почивки преди десет, “фас паузата” на всеки четвърт час и края на работния ден като символ на пропилян някой такъв. Говорим си за морала.
Порнография е чувството на гумена празнота в главата по средата на бурен секс-маратон.
Порнография е да ядеш супата с лъжица, пилето с ръце и салатата от купа. Нормалните хора се хранят със апетит, през устата. А те не разбират от метафора.
Порнография – рожден ден без подарък, парти без приятели и жена без бельо.
Порнография на село, в града, през зимата, на плажа. Все е едно. Различни са само приложеното съпротивление, въздушно налягане, процентите алкохол във кръвта и количеството останал здрав разум.
Порнография – без нея можем да бъдем човечни. Все още се доказва научно.
Порнография – една дума без никакво значение, но с много обяснения.
Порнография е да родиш дете и да се изхвърлиш, че това не би променило живота ти.
Порнография за ума – свойството да помниш от днес за утре.
Порнография за тялото – умението да се поддаваш на поривите си.
Порнография за ума и за тялото – “твоето име е жена”.
Порнография – достъпно извинение за личното невежество.
...(колекция бележки по празни кутии цигари – circa '05/'08)
Порнография е денят, който със мъка започва в 12 по обед. Имали сме ги много.
Порнография е когато ти свършат цигарите. В 3 сутринта. А те чакат неотложни задачи от първо ниво.
Порнография е да пушиш – но да отказваш тютюна. И то ежедневно. От утре – нали обещаваш?
Порнография имаш предвид и тогава, когато едва разпознаваш себе си в огледалото.
Порнография е да убиеш надежда. (убийството на чужди надежди се казва “егоизъм”)
Порнография е когато на “свирката” казваш “фелацио”.
Порнография е всяка “дръзка” фотография – само не и статистически.
Порнография има в рекламните блокове, по обществените форуми и на корицете на списанията, които подпират кривото краче на масата ти. И моята също.
Порнография е да настъпиш кучешкo л*йно. comédie noir.
Порнография е цензурата, засегнала всичко свято и не/покварено.
Порнография е “празният” звук в телефонната слушалка.
Порнография наричаме това, което романтика нарича еротика.
Порнография наричаме още това, или онова, което садиста намира за приятно.
Порнография са мокрите обувки, скъсаните джобове и калното време.
Порнография – още една от думите за “лош късмет”.
Порнография освен всичко е обществената дезинтеграция, демографският срив и свинската пача.
Порнография казват във “високите среди” на “ниското чукане”.
Порнография е когато скъсаш презерватив и си замълчиш от суета.
Порнография – състояние, не диагноза. Попитайте личния си лекар.
Порнография на български език означава боклук. Преводът на думата обаче е друг.
Порнография – културна аномалия, зараждаща се вследствие смяната на поколенията.
Порнография има в напиращото лошо време, сварило те в деликатна и неизбежна ситуация, за която иначе нямаш готови алтернативи.
Порнография е да мастурбираш скритом, докато гърбът ти се опира в този един, на блажено заспалото прелестно създание чийто поглед никак не ти се ще да срещнеш в момента.
Порнография е да възклкнеш fuck! наместо коя да е добре разпознаваема родна ругатня.
Порнография – неуместно задръстване по пътя в пиков момент когато разполагаш със отрицателен брой точно разчетени минути.
Порнография има и там, където “любопитството убива котката”. В една най-обикновена ситуация котката чисто и просто деликатно се врътва и побягва.
Порнография – кодекс без за-длъжки, но с много за-дръжки.
Порнография – сплотяване на колектива с чисто експериментална цел.
Порнография е когато имаш проблем, а целият свят е решил да ти се изповяда. Безвъзмездно.
Порнография е изкуството без граници. Обикновено това се тълкува като голямо петно с органичен произход върху чуждия труд.
Порнография са обедните почивки преди десет, “фас паузата” на всеки четвърт час и края на работния ден като символ на пропилян някой такъв. Говорим си за морала.
Порнография е чувството на гумена празнота в главата по средата на бурен секс-маратон.
Порнография е да ядеш супата с лъжица, пилето с ръце и салатата от купа. Нормалните хора се хранят със апетит, през устата. А те не разбират от метафора.
Порнография – рожден ден без подарък, парти без приятели и жена без бельо.
Порнография на село, в града, през зимата, на плажа. Все е едно. Различни са само приложеното съпротивление, въздушно налягане, процентите алкохол във кръвта и количеството останал здрав разум.
Порнография – без нея можем да бъдем човечни. Все още се доказва научно.
Порнография – една дума без никакво значение, но с много обяснения.
Порнография е да родиш дете и да се изхвърлиш, че това не би променило живота ти.
Порнография за ума – свойството да помниш от днес за утре.
Порнография за тялото – умението да се поддаваш на поривите си.
Порнография за ума и за тялото – “твоето име е жена”.
Порнография – достъпно извинение за личното невежество.
...(колекция бележки по празни кутии цигари – circa '05/'08)
Friday, August 22, 2008
Tuesday, July 29, 2008
Из “Завещанието на нищото”
по Хенри Милър
...
Земята се върти с помощта на разпръснати във всички посоки сблъсъци. Сега...
оставам да чакам нищото върху честността на някога скитащата ми същност.
...- Вие ли сте Мистър Нищо?
...- Да? Работата е там, че не очаквах да сте полусляп. И не за първи път, повярвайте ми,
оставам възхитен от вас.
...- Мистър Нищо. Защо ви трябваше да продължите тази игра!?
(Сега той се беше замислил и прие предложената цигара)
Какъв изобщо си ти?
...- Няма защо да мислиш толкова. Трябва да ме измъкнеш от хилядите заключени стаи,
с които ме остави да се боря. Нищо! Нищо! Нищо!
...- Знаеш ли? Прекарах часове в разглеждане на миналото си.
Платната? Мислите. Самотата.
Той - Няма ги?!?
С всеки изминал ден затъмнението придобиваше изключителна красота, защото ги нямаше.
Но. Днес то изглежда толкова ужасно, че се страхувам да не би да е отишло твърде далеч.
...- О! Господин Нищо! Дайте ми частица от загадката!
Не, не, не ви обвинявам. Та аз се държах отвратително с вас.
Не е ли това съвпадение с този ужасен капан, в който се разпадам на парчета
защото никога не съм ви допускал преди в живота си.
...- Тръгвате? Още не съм започнал. Така значи.
Моля! Отключете само една врата.
Моля! Искам отново да творя. Само нея... до следващото ви внезапно появяване.
Утре? Още утре? Ще изчакам разбира се. Да! Благодаря. Благодаря... Спасете ме... Аз...
Той ми каза да бъда тук в 22:30 ч.
Часът е 21:00. Започнах да се разхождам из дългия светъл коридор.
Нямаше особен цвят - сега дори заприлича на парче хартия. Още веднъж стигнах
до вратата където беше/е/ще е заключено моето творчество, и... я отворих.
Година след затъмнението на Нищото Аз успях - и няма защо да го чакам по-вече.
...
Земята се върти с помощта на разпръснати във всички посоки сблъсъци. Сега...
оставам да чакам нищото върху честността на някога скитащата ми същност.
...- Вие ли сте Мистър Нищо?
...- Да? Работата е там, че не очаквах да сте полусляп. И не за първи път, повярвайте ми,
оставам възхитен от вас.
...- Мистър Нищо. Защо ви трябваше да продължите тази игра!?
(Сега той се беше замислил и прие предложената цигара)
Какъв изобщо си ти?
...- Няма защо да мислиш толкова. Трябва да ме измъкнеш от хилядите заключени стаи,
с които ме остави да се боря. Нищо! Нищо! Нищо!
...- Знаеш ли? Прекарах часове в разглеждане на миналото си.
Платната? Мислите. Самотата.
Той - Няма ги?!?
С всеки изминал ден затъмнението придобиваше изключителна красота, защото ги нямаше.
Но. Днес то изглежда толкова ужасно, че се страхувам да не би да е отишло твърде далеч.
...- О! Господин Нищо! Дайте ми частица от загадката!
Не, не, не ви обвинявам. Та аз се държах отвратително с вас.
Не е ли това съвпадение с този ужасен капан, в който се разпадам на парчета
защото никога не съм ви допускал преди в живота си.
...- Тръгвате? Още не съм започнал. Така значи.
Моля! Отключете само една врата.
Моля! Искам отново да творя. Само нея... до следващото ви внезапно появяване.
Утре? Още утре? Ще изчакам разбира се. Да! Благодаря. Благодаря... Спасете ме... Аз...
Той ми каза да бъда тук в 22:30 ч.
Часът е 21:00. Започнах да се разхождам из дългия светъл коридор.
Нямаше особен цвят - сега дори заприлича на парче хартия. Още веднъж стигнах
до вратата където беше/е/ще е заключено моето творчество, и... я отворих.
Година след затъмнението на Нищото Аз успях - и няма защо да го чакам по-вече.
Tuesday, July 01, 2008
Изкуството значи да даваш живот
Jan Mens » La vie. Passionèe de Rambrandt (Interconinentale du Livre, Paris 1956) » excerpts:
...- Когато тази постройка бе нова, тя имаше червени на цвят, дори твърде хубави тухли. И камъните бяха съвсем бели, точно каквито виждам изобразени от теб на статива. Спомням си ги много добре, ала сега всичко е станало... някак доста по-тъмно. Дори изхабено. Такива са те днес.
...- Виждате ли, ние съвсем ясно забелязваме неща, които мнозина не могат. И тази къща тук, и другата там, не мисля че са бездушни. Всичко се сменя, всичко живее, дори слънцето, дори облаците над нас. Обувките овехтяват, сезоните идват и отминават, значи живеят. Аз просто опитах да предположа какъв е бил някога този дом, в минало време.
...- Разбира се, ала нищо не бива да бъде изтъкнато прекалено. Било печатен такъв образ, картина или пък снимка: не бива да представляват инвентарен опис на купищата предмети; те някак разказват дадени чувства, лично вълнение. Ето защо това, което сега виждат очите ми съвсем не е лошо, но сполучливо, може би твърде почистено. Прекалено си се старал. Може би недостатъчно ясно желая да изразя онова, което искам да кажа. Възможно е да съм леко объркан, но знам, че нашата работа отива и по-далеч, много по-надалеч от някаква обикновена цветна повърхност, която е също, приятна за съзерцание. Ето, ще споделя нещо със теб. Преди много години, когато бях малък и аз мислех как всички предмети имат свой собствен живот; ярък, съзнателен. По-късно разбрах, че предметите, да речем една стара обувка, един кривокрак стол, каквото и да било, биха могли да живеят, но само чрез виждането на някой човек. И ако понякога ни наричат творци, то е именно за това, струва ми се. Иначе тази дума не би имала никакъв смисъл. Разбираш ли, изкуството значи да даваш живот. А той трябва да бъде даден по такъв именно начин, че другите хора, които не са автора собствено, да могат и искат да забележат преобразяването и да се трогнат от него до дълбината на сантимента.
...- Но на кого би хрумнало да изобрази някой предмет заради самия него, една стара обувка или пък един кривокрак стол? И щом е така, защо винаги избираме хубавите неща?
...- Защото сме слепи и неспособни да разкрием дълбокото значение на грозните. Макар, мен ако питаш: ще ти призная, едната и другата, и двечките думи са просто суетна измислица.
...- Разбирам. А някой ми бе казал, че всеки творец има свой жанр. Кой е вашият?
...- Моят жанр? Целият свят е мой жанр.
---
Parthian shot: Помня едно от тематичните си пътувания: до центъра на стария свят, а именно Венеция, така сякаш бе вчера, срещнало ме случайно със тъмнокосата Claudia, отдадена музейна директорка и ренесансова енциклопедия, посланик на добра воля, честичък гост в София и България, еноложка по самосъзнание, художничка по призвание, с пикантен речник, иначе с мек глас и интонация, съвестна колекционерка на спомени; профил на флорентинка, сицилиански усърдна, неаполитански безгрижна, средиземноморски непредсказуема, усмихната като корсиканското прикрайбрежие, почетна венецианка и прочие (и знам, че има защо да го мисля – щом е толкова очевидно). Общия знаменател между мен, мястото, мотива, домакинката и фрагментите е, че тогава спорихме предълго, а после за пръв и (за жалост) последен път (за момента) видях и почти докоснах оригинално платно на големия Рембранд ван Рейн, увесил просташки език до пода от бял мрамор; част от реалност, съвсем не без помощта на еклектичната италианка.
...- Когато тази постройка бе нова, тя имаше червени на цвят, дори твърде хубави тухли. И камъните бяха съвсем бели, точно каквито виждам изобразени от теб на статива. Спомням си ги много добре, ала сега всичко е станало... някак доста по-тъмно. Дори изхабено. Такива са те днес.
...- Виждате ли, ние съвсем ясно забелязваме неща, които мнозина не могат. И тази къща тук, и другата там, не мисля че са бездушни. Всичко се сменя, всичко живее, дори слънцето, дори облаците над нас. Обувките овехтяват, сезоните идват и отминават, значи живеят. Аз просто опитах да предположа какъв е бил някога този дом, в минало време.
...- Разбира се, ала нищо не бива да бъде изтъкнато прекалено. Било печатен такъв образ, картина или пък снимка: не бива да представляват инвентарен опис на купищата предмети; те някак разказват дадени чувства, лично вълнение. Ето защо това, което сега виждат очите ми съвсем не е лошо, но сполучливо, може би твърде почистено. Прекалено си се старал. Може би недостатъчно ясно желая да изразя онова, което искам да кажа. Възможно е да съм леко объркан, но знам, че нашата работа отива и по-далеч, много по-надалеч от някаква обикновена цветна повърхност, която е също, приятна за съзерцание. Ето, ще споделя нещо със теб. Преди много години, когато бях малък и аз мислех как всички предмети имат свой собствен живот; ярък, съзнателен. По-късно разбрах, че предметите, да речем една стара обувка, един кривокрак стол, каквото и да било, биха могли да живеят, но само чрез виждането на някой човек. И ако понякога ни наричат творци, то е именно за това, струва ми се. Иначе тази дума не би имала никакъв смисъл. Разбираш ли, изкуството значи да даваш живот. А той трябва да бъде даден по такъв именно начин, че другите хора, които не са автора собствено, да могат и искат да забележат преобразяването и да се трогнат от него до дълбината на сантимента.
...- Но на кого би хрумнало да изобрази някой предмет заради самия него, една стара обувка или пък един кривокрак стол? И щом е така, защо винаги избираме хубавите неща?
...- Защото сме слепи и неспособни да разкрием дълбокото значение на грозните. Макар, мен ако питаш: ще ти призная, едната и другата, и двечките думи са просто суетна измислица.
...- Разбирам. А някой ми бе казал, че всеки творец има свой жанр. Кой е вашият?
...- Моят жанр? Целият свят е мой жанр.
---
Parthian shot: Помня едно от тематичните си пътувания: до центъра на стария свят, а именно Венеция, така сякаш бе вчера, срещнало ме случайно със тъмнокосата Claudia, отдадена музейна директорка и ренесансова енциклопедия, посланик на добра воля, честичък гост в София и България, еноложка по самосъзнание, художничка по призвание, с пикантен речник, иначе с мек глас и интонация, съвестна колекционерка на спомени; профил на флорентинка, сицилиански усърдна, неаполитански безгрижна, средиземноморски непредсказуема, усмихната като корсиканското прикрайбрежие, почетна венецианка и прочие (и знам, че има защо да го мисля – щом е толкова очевидно). Общия знаменател между мен, мястото, мотива, домакинката и фрагментите е, че тогава спорихме предълго, а после за пръв и (за жалост) последен път (за момента) видях и почти докоснах оригинално платно на големия Рембранд ван Рейн, увесил просташки език до пода от бял мрамор; част от реалност, съвсем не без помощта на еклектичната италианка.
Тая именно нота срещи се помнят до гроб.
Subscribe to:
Posts (Atom)