Из “Завещанието на нищото”

по Хенри Милър

...

Земята се върти с помощта на разпръснати във всички посоки сблъсъци. Сега...
оставам да чакам нищото върху честността на някога скитащата ми същност.

...- Вие ли сте Мистър Нищо?
...- Да? Работата е там, че не очаквах да сте полусляп. И не за първи път, повярвайте ми,
оставам възхитен от вас.
...- Мистър Нищо. Защо ви трябваше да продължите тази игра!?
(Сега той се беше замислил и прие предложената цигара)
Какъв изобщо си ти?
...- Няма защо да мислиш толкова. Трябва да ме измъкнеш от хилядите заключени стаи,
с които ме остави да се боря. Нищо! Нищо! Нищо!
...- Знаеш ли? Прекарах часове в разглеждане на миналото си.
Платната? Мислите. Самотата.
Той - Няма ги?!?
С всеки изминал ден затъмнението придобиваше изключителна красота, защото ги нямаше.
Но. Днес то изглежда толкова ужасно, че се страхувам да не би да е отишло твърде далеч.

...- О! Господин Нищо! Дайте ми частица от загадката!
Не, не, не ви обвинявам. Та аз се държах отвратително с вас.
Не е ли това съвпадение с този ужасен капан, в който се разпадам на парчета
защото никога не съм ви допускал преди в живота си.

...- Тръгвате? Още не съм започнал. Така значи.
Моля! Отключете само една врата.
Моля! Искам отново да творя. Само нея... до следващото ви внезапно появяване.
Утре? Още утре? Ще изчакам разбира се. Да! Благодаря. Благодаря... Спасете ме... Аз...
Той ми каза да бъда тук в 22:30 ч.

Часът е 21:00. Започнах да се разхождам из дългия светъл коридор.
Нямаше особен цвят - сега дори заприлича на парче хартия. Още веднъж стигнах
до вратата където беше/е/ще е заключено моето творчество, и... я отворих.
Година след затъмнението на Нищото Аз успях - и няма защо да го чакам по-вече.