Jan Mens » La vie. Passionèe de Rambrandt (Interconinentale du Livre, Paris 1956) » excerpts:
...- Когато тази постройка бе нова, тя имаше червени на цвят, дори твърде хубави тухли. И камъните бяха съвсем бели, точно каквито виждам изобразени от теб на статива. Спомням си ги много добре, ала сега всичко е станало... някак доста по-тъмно. Дори изхабено. Такива са те днес.
...- Виждате ли, ние съвсем ясно забелязваме неща, които мнозина не могат. И тази къща тук, и другата там, не мисля че са бездушни. Всичко се сменя, всичко живее, дори слънцето, дори облаците над нас. Обувките овехтяват, сезоните идват и отминават, значи живеят. Аз просто опитах да предположа какъв е бил някога този дом, в минало време.
...- Разбира се, ала нищо не бива да бъде изтъкнато прекалено. Било печатен такъв образ, картина или пък снимка: не бива да представляват инвентарен опис на купищата предмети; те някак разказват дадени чувства, лично вълнение. Ето защо това, което сега виждат очите ми съвсем не е лошо, но сполучливо, може би твърде почистено. Прекалено си се старал. Може би недостатъчно ясно желая да изразя онова, което искам да кажа. Възможно е да съм леко объркан, но знам, че нашата работа отива и по-далеч, много по-надалеч от някаква обикновена цветна повърхност, която е също, приятна за съзерцание. Ето, ще споделя нещо със теб. Преди много години, когато бях малък и аз мислех как всички предмети имат свой собствен живот; ярък, съзнателен. По-късно разбрах, че предметите, да речем една стара обувка, един кривокрак стол, каквото и да било, биха могли да живеят, но само чрез виждането на някой човек. И ако понякога ни наричат творци, то е именно за това, струва ми се. Иначе тази дума не би имала никакъв смисъл. Разбираш ли, изкуството значи да даваш живот. А той трябва да бъде даден по такъв именно начин, че другите хора, които не са автора собствено, да могат и искат да забележат преобразяването и да се трогнат от него до дълбината на сантимента.
...- Но на кого би хрумнало да изобрази някой предмет заради самия него, една стара обувка или пък един кривокрак стол? И щом е така, защо винаги избираме хубавите неща?
...- Защото сме слепи и неспособни да разкрием дълбокото значение на грозните. Макар, мен ако питаш: ще ти призная, едната и другата, и двечките думи са просто суетна измислица.
...- Разбирам. А някой ми бе казал, че всеки творец има свой жанр. Кой е вашият?
...- Моят жанр? Целият свят е мой жанр.
---
Parthian shot: Помня едно от тематичните си пътувания: до центъра на стария свят, а именно Венеция, така сякаш бе вчера, срещнало ме случайно със тъмнокосата Claudia, отдадена музейна директорка и ренесансова енциклопедия, посланик на добра воля, честичък гост в София и България, еноложка по самосъзнание, художничка по призвание, с пикантен речник, иначе с мек глас и интонация, съвестна колекционерка на спомени; профил на флорентинка, сицилиански усърдна, неаполитански безгрижна, средиземноморски непредсказуема, усмихната като корсиканското прикрайбрежие, почетна венецианка и прочие (и знам, че има защо да го мисля – щом е толкова очевидно). Общия знаменател между мен, мястото, мотива, домакинката и фрагментите е, че тогава спорихме предълго, а после за пръв и (за жалост) последен път (за момента) видях и почти докоснах оригинално платно на големия Рембранд ван Рейн, увесил просташки език до пода от бял мрамор; част от реалност, съвсем не без помощта на еклектичната италианка.
...- Когато тази постройка бе нова, тя имаше червени на цвят, дори твърде хубави тухли. И камъните бяха съвсем бели, точно каквито виждам изобразени от теб на статива. Спомням си ги много добре, ала сега всичко е станало... някак доста по-тъмно. Дори изхабено. Такива са те днес.
...- Виждате ли, ние съвсем ясно забелязваме неща, които мнозина не могат. И тази къща тук, и другата там, не мисля че са бездушни. Всичко се сменя, всичко живее, дори слънцето, дори облаците над нас. Обувките овехтяват, сезоните идват и отминават, значи живеят. Аз просто опитах да предположа какъв е бил някога този дом, в минало време.
...- Разбира се, ала нищо не бива да бъде изтъкнато прекалено. Било печатен такъв образ, картина или пък снимка: не бива да представляват инвентарен опис на купищата предмети; те някак разказват дадени чувства, лично вълнение. Ето защо това, което сега виждат очите ми съвсем не е лошо, но сполучливо, може би твърде почистено. Прекалено си се старал. Може би недостатъчно ясно желая да изразя онова, което искам да кажа. Възможно е да съм леко объркан, но знам, че нашата работа отива и по-далеч, много по-надалеч от някаква обикновена цветна повърхност, която е също, приятна за съзерцание. Ето, ще споделя нещо със теб. Преди много години, когато бях малък и аз мислех как всички предмети имат свой собствен живот; ярък, съзнателен. По-късно разбрах, че предметите, да речем една стара обувка, един кривокрак стол, каквото и да било, биха могли да живеят, но само чрез виждането на някой човек. И ако понякога ни наричат творци, то е именно за това, струва ми се. Иначе тази дума не би имала никакъв смисъл. Разбираш ли, изкуството значи да даваш живот. А той трябва да бъде даден по такъв именно начин, че другите хора, които не са автора собствено, да могат и искат да забележат преобразяването и да се трогнат от него до дълбината на сантимента.
...- Но на кого би хрумнало да изобрази някой предмет заради самия него, една стара обувка или пък един кривокрак стол? И щом е така, защо винаги избираме хубавите неща?
...- Защото сме слепи и неспособни да разкрием дълбокото значение на грозните. Макар, мен ако питаш: ще ти призная, едната и другата, и двечките думи са просто суетна измислица.
...- Разбирам. А някой ми бе казал, че всеки творец има свой жанр. Кой е вашият?
...- Моят жанр? Целият свят е мой жанр.
---
Parthian shot: Помня едно от тематичните си пътувания: до центъра на стария свят, а именно Венеция, така сякаш бе вчера, срещнало ме случайно със тъмнокосата Claudia, отдадена музейна директорка и ренесансова енциклопедия, посланик на добра воля, честичък гост в София и България, еноложка по самосъзнание, художничка по призвание, с пикантен речник, иначе с мек глас и интонация, съвестна колекционерка на спомени; профил на флорентинка, сицилиански усърдна, неаполитански безгрижна, средиземноморски непредсказуема, усмихната като корсиканското прикрайбрежие, почетна венецианка и прочие (и знам, че има защо да го мисля – щом е толкова очевидно). Общия знаменател между мен, мястото, мотива, домакинката и фрагментите е, че тогава спорихме предълго, а после за пръв и (за жалост) последен път (за момента) видях и почти докоснах оригинално платно на големия Рембранд ван Рейн, увесил просташки език до пода от бял мрамор; част от реалност, съвсем не без помощта на еклектичната италианка.
Тая именно нота срещи се помнят до гроб.
No comments:
Post a Comment