Външните сили.

...по Anna Seghers [+] – Die Sebte Kreutz © Aufbau Verlag, Berlin u. Weimar

...“Ако вратата е заключена – мина му през ума, - всичко е свършено!”
...Вратата беше заключена. Но какво означаваше една врата за човек с толкова бреме на раменете като неговото? Това е преграда за обикновените обстоятелства. Бързаше през дворовете, спря се да си отдъхне пред една външна порта и се ослуша – тук все още всичко бе тихо. Издърпа резето. […] Отново забърза през лабиринт от малки улички. И сякаш пак се понесе като насън, някои места си бяха останали същите. Други бяха съвсем променени. Прекоси новия площад и навлезе в нови преки и пресечки – бе попаднал в друг район на града. Тук миришеше на пръст и на градини. Покатери се през една ниска ограда в някакъв кът, ограден с ниски храсти. Седна там и си пое дъх, после пропълзя още малко напред и се отпусна по гръб, защото силите му го напуснаха.
...А всъщност никога не бе мислил толкова ясно. Чак сега бе дошъл на себе си. Не само след бягството през прозореца. А откакто бе избягал от лагера. Колко ужасно голо бе сега всичко наоколо му и колко студено, и колко очевидна беше невъзможността да се спаси! Досега той бе вървял като по някаква принуда, която сам не можеше да обясни, като сомнамбул. Сега се бе робудил окончателно и видя къде се намира. Започна да му се вие свят и той се вкопчи в колоните. Досега се бе измъквал невредим, воден от онези сили, които водят само сомнамбулите и ги напускат веднага, щом се събудят. По този начин той дори може би щеше да успее да изведе бягството си до добър край. За жалост обаче сега бе съвсем буден, а само с напрежение на волята не можеше да върне предишното си състояние. Усети, че зъзне от страх, ала отново успя да се овладее макар че нямаше помощ отникъде.
...“И сега, и занапред, винаги ще се владея – втълпяваше си той, - и до последния си миг ще се държа достойно.”

***

...- Изглежда, ония си въобразяват всичко това – отново се намесва заварчикът, който се държи така, сякаш отново се е върнал сред близките си след дълго пътуване. – Защо му трябва на човек да избяга в родния си град, след като там го познават стотици хора?
...- Това крие и преимущества за беглеца, защото много по-лесно е да издадеш някой непознат. Представете си например вие да ме издадете мене! – Това го казва един, който прилича на впрегатен кон. Херман го е виждал по-рано като охрана на събрания, друг път на демонстрация и все с издадени напред гърди, сякаш морето му е до колене. През последните няколко години той на няколко пъти бе опитвал почвата при този работник, но той се правеше, че нищо не разбира. Сега из един път на Херман се стори, че той разбира много повече, отколкото даваше да се разбере.
...- Ще те издам като нищо, защо да не те издам? Щом като по някаква причина престанеш да ми бъдеш другар, значи че отдавна си престанал да ми бъдеш другар, преди още аз да съм престанал да ти бъда твой другар, когато ще те издам. – Това го казва Лерш, нацисткият организатор в завода, казва го с необикновено ясен глас, както говорят хората, когато решат да разграничат гледището си с някого. […]
...Възрастният работник отново се намеси със спокойния си глас:
...- Така е, но онзи, който ще иска да ме издаде, ще трябва преди това да си помисли добре дали аз изобщо не съм извършил нещо, поради което ще престана да бъда него другар.
...Мнозина от обядващите във стола се отдръпнаха на групички. Херман не се обади повече. Сгъна смачканата хартия, в която бяха увити сандвичите му, и я прибра в джоба си, за да може Елзе да я използва и за утре. Беше почти сигурен, че Лерш го наблюдава, че дебне да долови онова неуловимо, което все някога щеше да се оформи в някоя дума или в някой негов жест.
...Този път всички скочиха облекчени, когато иззвъня звънецът за края на почивката, защото това сложи край на нящо, което вътрешно хората никога нямаше да могат да приключат.

***

...“Ние всички знаехме колко безсмислено и дълбоко могат да се впият външните сили в човека, чак до най-съкровената му дълбина, но знаехме също така, че вътре в човека има нещо, което въпреки всичко е неприкосновено и ненарушимо” – последното изречение от книгата; което би могло да бъде поставено за епитаф на цялата съпротива на неприкосновеното, ненарушимо човешкото срещу “външните сили”, каквото и название - в края на краищата - да носят те.