Tuesday, July 29, 2008

Из “Завещанието на нищото”

по Хенри Милър

...


Земята се върти с помощта на разпръснати във всички посоки сблъсъци. Сега...
оставам да чакам нищото върху честността на някога скитащата ми същност.


...- Вие ли сте Мистър Нищо?
...- Да? Работата е там, че не очаквах да сте полусляп. И не за първи път, повярвайте ми,
оставам възхитен от вас.
...- Мистър Нищо. Защо ви трябваше да продължите тази игра!?
(Сега той се беше замислил и прие предложената цигара)
Какъв изобщо си ти?
...- Няма защо да мислиш толкова. Трябва да ме измъкнеш от хилядите заключени стаи,
с които ме остави да се боря. Нищо! Нищо! Нищо!
...- Знаеш ли? Прекарах часове в разглеждане на миналото си.
Платната? Мислите. Самотата.
Той - Няма ги?!?
С всеки изминал ден затъмнението придобиваше изключителна красота, защото ги нямаше.
Но. Днес то изглежда толкова ужасно, че се страхувам да не би да е отишло твърде далеч.

...- О! Господин Нищо! Дайте ми частица от загадката!
Не, не, не ви обвинявам. Та аз се държах отвратително с вас.
Не е ли това съвпадение с този ужасен капан, в който се разпадам на парчета
защото никога не съм ви допускал преди в живота си.

...- Тръгвате? Още не съм започнал. Така значи.
Моля! Отключете само една врата.
Моля! Искам отново да творя. Само нея... до следващото ви внезапно появяване.
Утре? Още утре? Ще изчакам разбира се. Да! Благодаря. Благодаря... Спасете ме... Аз...
Той ми каза да бъда тук в 22:30 ч.

Часът е 21:00. Започнах да се разхождам из дългия светъл коридор.
Нямаше особен цвят - сега дори заприлича на парче хартия. Още веднъж стигнах
до вратата където беше/е/ще е заключено моето творчество, и... я отворих.
Година след затъмнението на Нищото Аз успях - и няма защо да го чакам по-вече.

Tuesday, July 01, 2008

Изкуството значи да даваш живот

Jan Mens » La vie. Passionèe de Rambrandt (Interconinentale du Livre, Paris 1956) » excerpts:

...- Когато тази постройка бе нова, тя имаше червени на цвят, дори твърде хубави тухли. И камъните бяха съвсем бели, точно каквито виждам изобразени от теб на статива. Спомням си ги много добре, ала сега всичко е станало... някак доста по-тъмно. Дори изхабено. Такива са те днес.
...- Виждате ли, ние съвсем ясно забелязваме неща, които мнозина не могат. И тази къща тук, и другата там, не мисля че са бездушни. Всичко се сменя, всичко живее, дори слънцето, дори облаците над нас. Обувките овехтяват, сезоните идват и отминават, значи живеят. Аз просто опитах да предположа какъв е бил някога този дом, в минало време.
...- Разбира се, ала нищо не бива да бъде изтъкнато прекалено. Било печатен такъв образ, картина или пък снимка: не бива да представляват инвентарен опис на купищата предмети; те някак разказват дадени чувства, лично вълнение. Ето защо това, което сега виждат очите ми съвсем не е лошо, но сполучливо, може би твърде почистено. Прекалено си се старал. Може би недостатъчно ясно желая да изразя онова, което искам да кажа. Възможно е да съм леко объркан, но знам, че нашата работа отива и по-далеч, много по-надалеч от някаква обикновена цветна повърхност, която е също, приятна за съзерцание. Ето, ще споделя нещо със теб. Преди много години, когато бях малък и аз мислех как всички предмети имат свой собствен живот; ярък, съзнателен. По-късно разбрах, че предметите, да речем една стара обувка, един кривокрак стол, каквото и да било, биха могли да живеят, но само чрез виждането на някой човек. И ако понякога ни наричат творци, то е именно за това, струва ми се. Иначе тази дума не би имала никакъв смисъл. Разбираш ли, изкуството значи да даваш живот. А той трябва да бъде даден по такъв именно начин, че другите хора, които не са автора собствено, да могат и искат да забележат преобразяването и да се трогнат от него до дълбината на сантимента.
...- Но на кого би хрумнало да изобрази някой предмет заради самия него, една стара обувка или пък един кривокрак стол? И щом е така, защо винаги избираме хубавите неща?
...- Защото сме слепи и неспособни да разкрием дълбокото значение на грозните. Макар, мен ако питаш: ще ти призная, едната и другата, и двечките думи са просто суетна измислица.
...- Разбирам. А някой ми бе казал, че всеки творец има свой жанр. Кой е вашият?
...- Моят жанр? Целият свят е мой жанр.


---
Parthian shot: Помня едно от тематичните си пътувания: до центъра на стария свят, а именно Венеция, така сякаш бе вчера, срещнало ме случайно със тъмнокосата Claudia, отдадена музейна директорка и ренесансова енциклопедия, посланик на добра воля, честичък гост в София и България, еноложка по самосъзнание, художничка по призвание, с пикантен речник, иначе с мек глас и интонация, съвестна колекционерка на спомени; профил на флорентинка, сицилиански усърдна, неаполитански безгрижна, средиземноморски непредсказуема, усмихната като корсиканското прикрайбрежие, почетна венецианка и прочие (и знам, че има защо да го мисля – щом е толкова очевидно). Общия знаменател между мен, мястото, мотива, домакинката и фрагментите е, че тогава спорихме предълго, а после за пръв и (за жалост) последен път (за момента) видях и почти докоснах оригинално платно на големия Рембранд ван Рейн, увесил просташки език до пода от бял мрамор; част от реалност, съвсем не без помощта на еклектичната италианка.
Тая именно нота срещи се помнят до гроб.