Сократ - Диалектиката

Ако съществува област, в която Сократ е работил най-много и на която в най-голяма степен дължи славата си на философ, безспорно това е диалектиката. В тази страна на античната философия той е действително оригинален мислител. С неговите усилия е свързано завинаги едно ново разбиране на диалектиката, което получава широко разпространение в историята на философската мисъл. За Сократ диалектиката е “венецът” на всички клонове на знанието.

Диалектиката на античния мислител обобщава онези логически прийоми и похвати, които се прилагат в науката и осмислянето на житейската практика. Древният философ издига тези прийоми и похвати в степен на своеобразно изкуство и същевременно теоретическо и логическо средство за изучаването и обогатяването на духовния мир на индивида. Диалектиката на Сократ е начин на разсъждения – неподправен и откровен, както неподправен и откровен е и самият философ. Характерно е, че античният мъдрец не се налага като недостижим жрец, който от своя философски трон предлага абсолютните истини за добродетелта или изобщо своите мнения за живота.

Диалектиката във философията на Сократ е теория на беседата, изкуство за разговаряне, за разискване на един или друг етичен проблем, осъществено чрез въпроси и отговори. Диалектик е този мислител, който притежава способността да задава въпроси и да отговаря на въпроси. Сам Сократ бил недостижим в това изкуство. Неговият маниер да задава и отговаря на въпроси остава в историята на философската мисъл като образец на диалектическата дейност, насочена към обосноваването на същността на нравствения идеал. Целта на диалектиката е достигането до истината, при което субективните мнения на разговарящите страни стават на заден план или изобщо се изоставят като неправилни положения, ако това е необходимо.

Диалектиката на Сократ е теоретическо и логическо средство за истината. Чрез нейните похвати човек проверява достоверността на своите знания, изостря своята критичност и самокритичност, постепенно коригира, запълва и обогатява познанията си. Тя търси единодушието не на езика, а на мисълта.

Формата на диалектиката на Сократ е беседата. Изходно положение на беседата са схващанията на събеседниците, а нейната основа – разсъжденията им. Проследяването на линията на тези разсъждения е следване на пътя, който води към едно общо определение. Сократ е прям като никой друг мислител. Той пристъпва с добронамереност към въпросите и отговорите на събеседниците си. Той няма друга цел освен истината – единственото, против което човек не може да възрази.

Две живителни струи пулсират в “корпуса” на Сократовия диалог: едната прелива от хумор и шега; другата равномерно напира към определената цел. Обхванат от остроумните плетеници на философа, събеседникът не забелязва как стига до истината, без да се свени от своето невежество.

Беседата на Сократовата диалектика притежава творческо-критически характер. В нея не се предлагат готови решения, а се проверява истинността на възгледите. Древният мъдрец няма цел да поучава, да демонстрира, а да обосновава и възбужда, когато е необходимо, интелектуалния пламък на индивида, да го стимулира и насърчава към достигането на знания, да развива в него способността към познание. В своя диалог мъдрецът говори чрез другите.
Диалектиката на античния мислител включва няколко основни прийоми, които очертават начина, по който се осъществява и протича беседата и се достига до определени конкретни нейни резултати. Това са иронията, майевтиката, индукцията и определението.



ИРОНИЯ
Изходната точка на диалектическия метод на Сократ – това са мненията на събеседниците върху определени, понякога спонтанно взети нравствени качества. Като че ли философът се отнася с безразличие към онези първоначални заключения в беседата, които евентуално биха могли да се направят или пък се правят. Съзнавайки своето превъзходство, той не желае да ангажира другите със собственото си мнение. Сократ се съгласява най-напред с мненията на събеседниците си. Неговото поведение не издава с нищо наличието на определено отправно схващане. Сам древният философ се представя като човек, който не познава третирания проблем. При това той е до такава степен непринуден, че въпросите му на пръв поглед изглеждат въпроси на човек, който тепърва трябва да се учи и да достига до определени конкретни резултати. Зад тази невинна и привидна неосведоменост и непретенциозност се крие методичното достигане на една цел – да се провери истинността и логическата правомерност на схващанията, изразени в началото на беседата. В диалектиката на древния мислител това се осъществява чрез тяхното отнасяне към дадени конкретни постъпки и действия на хората. Чрез това се откриват противоречия в разсъжденията на събеседниците -противоречия, които свидетелствуват за неправилни възгледи и мнения, за погрешна философска позиция. А това е доказателство за наличието на незнание, на неоснователни доводи. Неизбежен резултат от това малко или почти неочаквано за самите събеседници състояние е т. нар. ирония.

В диалектическия метод на Сократ иронията е многоаспектно “явление”. Нейното определение съвсем не се покрива с широко разпространените му тълкувания. В чисто психологически план иронията изразява способността на мъдреца да властвува над съзнанието и поведението на другите. Неговото превъзходство се изразява в това, че без да се стреми към показност, без да изразява и демонстрира стремеж за утвърждаване на собствените си намерения като мотиви за достигането на абсолютни определения, той принуждава събеседниците си да се откажат от първоначалното предложените схващания.

Събеседникът има убеждението, че се подчинява не на някаква чужда власт, а на правдата, която е и негова собствена цел. Но иронията е и великодушието на мъдреца, който може да проявява разбиране към невежеството и преди всичко към безпочвеното самочувствие на духа. И в двата случая иронията представлява онзи трагизъм, който е толкова по-дълбок, колкото по-значителен е “градусът” на празното самочувствие на събеседника. Защото да се заеме човек с разглеждането на един сложен философски проблем – това означава да поеме немалък риск. Древните гърци са имали навика да казват: човек, който се заеме да стриже лъв, рискува да загуби себе си. Който неоснователно държи на своето самочувствие, рискува да загуби от достойнството си.

Иронията е форма на поведение, регистрирана в определен момент на беседата. Тя разклаща високомерието и претенциозните амбиции на хората, които не са вкусили от истинския плод на знанието. В диалектическия метод на античния философ иронията не е подигравката, с която така се е сраснал ограниченият човешки дух. Тя е един благовиден смях, предназначен не да уязви човека, а да го ориентира по-правилно в живота на науката. С иронията философът съвсем няма намерението, надсмивайки се над безпомощността на другите, да създава около своето име ореол на голям мислител. Иронията му е необходима не за да изпитва удовлетворение от разкриването на недостатъците на другите и чрез това самодоволно да прикрива своите, а за да се насочи правилно човек към добродетелта, трябва да се освободи от булото на фалша, от всички свои предубеждения. Сократ разбира, че високомерното присмиване над събеседниците унищожава вродения инстинкт към знание, минира пътя, който води към истината.

Иронията разкрива истинската стойност на знанието или може би по-точно на незнанието, което може да се “прикрива” под мантията на знанието. Тя има и това значение, че “разклаща” непоклатимостта на определени мнения, получили по различни пътища гражданственост в обществото. Самият Сократ не изразява първоначално убежденията си като непоклатими теоретични положения. Започвайки беседата, той избягва даже да прави едни или други твърдения, а използва въпросите и отговорите на събеседниците, подлага на проверка установените и широко разпространени мнения. В хода на беседата се проверява тяхната истинност, отхвърлят се неоснователните твърдения и беседата се ориентира към изследването на основанията на нещата, по-точно на нравствените качества.

В диалектиката на древния мъдрец обаче иронията не завършва беседата. Тя няма характера на отрицание, което не признава нищо положително в беседата и възможностите на събеседниците. Напротив, именно отричането на едно погрешно мнение е условие за намиране на правилното схващане.



МАЙЕВТИКА
Древните я схващат като логическо средство, с което се “ражда” истината. Благодарение на нея е възможно продължаването на беседата. Чрез нея събеседникът се избавя временно от неудобното положение, получено при иронията. Признал преди това своето незнание и безпомощност, той отново продължава беседата. Съзнавайки сложността на разглеждания проблем, събеседникът заема по-реалистична позиция и поведение – по-адекватно за научното изследване. Пред него проблемът изпъква в друга светлина, осъзнава се необходимостта от нови доводи и по-пълно и последователно разглеждане.

Майевкиката е неделимо свързана с иронията. По думите на един изследовател диалогът в диалектиката на древния мислител протича подобно на драма с две действия – едното оборва събеседника, второто – предлага ново определение.

Преходът между иронията и майевтиката се осъществява посредством отбелязването на някаква нова теза или схващане, задаването на въпроси, отговорите на които трябва да третират същия проблем или близък на него въпрос. Но така, че новоизразеното мнение и поставеният въпрос служат като стимулатор за продължаването на беседата.

Майевтиката притежава и тази функция, че често замества необходимия отговор, който Сократ, водещ беседата, трябва да даде. Защото той явно не може да отхвърли тази необходимост. Събеседникът не е само страна в беседата, която има задължението единствено да отговаря на зададените въпроси. Подобно задължение “лежи” и върху водещия беседата.

Сократ съзнава това задължение и тази отговорност. Обаче той не бърза да предложи определението си, предпочитайки да “изпита” или провери всички възможни случаи да получи отговори от събеседниците. С това той продължава беседата и я насища със съдържание, с факти, въз основа на които би могло по-успешно да се стигне до точното и вярното разрешение на съответния проблем. Той изчаква и едва след като се изчерпят възгледите да открие отговора или решението на въпроса, той ангажира себе си с определено схващане.

Майевтиката е такава страна на диалога, при която или чрез която човек отново се “връща” към изследването, по-скоро към разискването на съответния въпрос. Ако в иронията се отричат достигнатите резултати, то посредством майевтиката беседата продължава. Нещо повече, майевтиката я обогатява, разширява базата на обобщенията и заключенията. И в това в края на краищата се състои голямото достойнство на майевтиката.



ИНДУКЦИЯ
Аристотел подчертава две важни открития на Сократ: индукция и общите понятия. Докато първото се явява определено доказателство и умозаключение, то второто е крайният резултат на научното изследване.

В диалектическия метод на Сократ индукцията е такъв елемент или страна, при която се предлага или изгражда основата на общите определения. При индукцията “пътьом” човек стига до едни или други конкретни резултати. Тя изразява съдържателната страна на движението на мисълта към общото заключение.

Сама по себе си индукцията в Сократовата диалектика притежава логическа структура, представена от няколко елемента.

Наблюдението, схванато в най-широкия смисъл на думата, предоставя конкретен материал от примери. Всъщност това са отделни случаи, илюстриращи едни или други явления на нравствеността.

Сравнението е логическо средство за противопоставяне на отделни случаи с оглед да бъдат отбелязани съответните различия и сходства. При него отделният факт се взема не сам по себе си, а се отнася към други факти, което спомага за разкриването на съответните му характеристики.

Аналогията се базира на първите две страни или елементите на индукцията – наблюдението и сравнението. На аналогията се отдава голямо значение, понеже тя помага за отбелязването на сходни свойства или отношения и с това се стига непосредствено до съответния извод.



ОПРЕДЕЛЕНИЕ
Този елемент от диалектическия модел на Сократ е крайният момент и обективен резултат от прилагането на първите три. Въз основа на анализа, осъществен в сравнението и аналогията, се стига до определено заключение, отнасящо се до общото на дадени нравствени качества – добро, справедливост, умереност и др. Определението отбелязва общото в отделните анализирани случаи, фиксира сходното между тях, дефинира го, т.е. изразява го абстрактно-логически. То е дефиниране на общото в сферата на нравствената област.

В диалектиката на Сократ се съдържа конкретният анализ на отделни страни на логиката, така както те се формирали и наложили като “теоретичен инструмент” на научното изследване. В нея се набелязва и конфликтът между формалнологическото и диалектическото мислене – конфликт, който ще налага все повече и повече необходимост от последователно и конкретно-историческо теоретично изследване на проблемите на битието, движението и познанието. Цялостното и конкретно усвояване на диалектиката на Сократ ще доведе редица мислители до по-пълния теоретичен анализ на кардиналните проблеми на философията. Така диалектиката е не само резултат от развитието на научното познание; тя е и негово мощно теоретико-логическо средство.