The Same Old Song

Oh, poetry...

2011-12-19T06:25:00.000-08:00

Robin Williams (as John Keating, a teacher) at the movie Dead Poets Society (1989)

---

“Gather ye rosebuds while ye may. [ Old time is still a-flying ]” – The Latin term for that sentiment is “Carpe Diem”. Ye all know what it means...

Творческата грешка

2011-09-15T06:04:00.000-07:00

Gianni Rodari — La Grammatica della Fantasia (Introduzione all’arte di inventare storie), 1973

Ако кажем, че от една грешка на езика може да се роди цяла история, няма да съобщим нищо ново. Ако аз пиша на машината си някаква статия и изчукам на клавишите „Лампония“ (lampone — малина) вместо Лапония (Лапландия), ето че ще бъде открита нова страна — дъхава и гориста. Ако посегна към специалната гума и изтрия тази страна от географската карта на възможния, още недооткрит свят — ще бъде наистина жалко. По-добре ще бъде да я кръстосам надлъж и шир като истински турист фантаст.

Ако детето напише в тетрадката си „l’ago di Garda“ (иглата Гарда) вместо „Lago di Garda“ (езерото Гарда), аз трябва да избирам: или грабвам червено-синия молив и поправям грешката, или приемам това като подсказване при трудна задача, следвам го и измислям историята и географията на тази толкова важна игла, която е отбелязана дори върху картата на Италия. Интересно дали Луната ще се отразява върху нейния връх или върху нейното ушенце? И няма ли Луната да си убоде носа?…

Великолепен пример за творческа грешка може да се намери според Томпсън в „Пепеляшка“ на Шарл Перо. Пантофката отначало трябвало да бъде от „vair“ (вид сивопепелява кожа) и само поради една щастлива грешка е станала от „verre“, тоест от стъкло.

Стъклената пантофка, разбира се, е много по-необикновена от някакво си кожено чехълче, тя е и много по-съблазнителна, макар че произхожда от езиков каламбур или от грешка при преписването.

Правописната грешка, ако добре се взрем в нея, може да стане повод за много забавни и поучителни истории, често нелишени от идеологическа подплата, както сам съм се опитал да го покажа в моята „Книга на грешките“. Itaglia (Италья), написана с буква „G“ по средата, вместо Italia (Италия) не е само ученическа волност. Съществуват наистина типове, които крещят и дори скандират в хор I-ta-glia(И-та-лья) с тази отвратителна „G“ в повече, която отвътре кънти с националистическо, дори с фашистко звучене. Италия няма нужда от една буква повече, но от честни и порядъчни люде и най-вече от умни революционери.

Ако от всички думи на италианския речник изчезне „H“, буквата, която децата най-често изпускат, когато пишат, могат да възникнат интересни сюрреалистични положения. Напр. „cherubini“ (херувимите) ще бъдат низвергнати до някакви си безсмислени „cerubini“ (черубини) и ще престанат да бъдат небесни обитатели. Началникът на станцията „Chiusi-Chianciano“ (Кюзи-Кянчано), като чуе, че ръководеният от него пост е разжалван в смешното Ciusi Cianciano (Чузи Чанчано), ще се почувствува понижен в длъжност и ще си даде оставката. Или ще се оплаче пред профкомитета.

Много от така наречените „детски грешки“ се оказват след проверка съвсем друго нещо: излиза, че те са самостоятелно творчество, с помощта на което децата усвояват непознатите им още неща. Думата „pastichina“ (хапче) нищо не значи за детското ухо, затова детето не й се доверява и като уподобява предмета на вложеното в него действие, употребява думата „mastichina“ (мастикина — дъвка). Всички деца имат богати сбирки от подобни преосмисляния.

Едно момиченце, току-що прибрало се от детската градина, попитало майка си: „Не мога да разбера! Сестрата монахиня винаги казваше, че свети Йосиф е толкова, ама толкова добър, а отзарана изведнъж каза, че той е най-лошият баща на Исус Христос.“ Очевидно думата putative (путативо — баща осиновител) нищо не е говорила на момиченцето и то си е изтълкувало непознатата дума по свой начин, като я преправило на il piu cattivo (ил пю кативо — най-лошият) въз основа на вече познати думи. Всяка майка разполага с цял репертоар от такива анекдоти. Във всяка грешка е заложена възможността от нея да възникне разказ.

Веднъж едно дете бе допуснало необичайна грешка: вместо „casa“ (къща) бе написало „cassa“ (сандък, каса и т.н.) и аз го посъветвах да измисли история за някой си човек, който живеел в сандък. И други деца също се нахвърлиха на подсказания сюжет. Получиха се много истории: имаше един човек, който живеел в „cassa di morto“ (ковчег); друг пък бил толкова дребен, че му стигала една щайга за зеленчук за подслон и за спане през нощта; но тъй той се озовал на пазара сред цветното зеле и морковите и някакъв си купувач искал непременно да го купи, като давал по еди-колко си на килограм.

Какво ли пък ще представлява „libbro“ с две „B“ вместо „libro“ (книга)? Дали ще е по-тежка книга от всички други или някаква сбъркана книга, или тясно специализирана книга?

А „rivoltela“ с едно „L“ вместо „rivoltella“ (револвер) с какво ще стреля: с минипатрони или с теменужки?

Каквото и да казваме обаче, да се смееш над грешките е вече начин да се отървеш от тях. Точната дума съществува само като противоположност на неточната. И като вземем предвид това противостоене, ето че пак се озоваваме при фантазийния бином. Използуването на грешките, били те волни или неволни, е само една от неговите интересни и тънки разновидности. И наистина: първата съставка на „бинома“ само поражда втората, почти както това става при партеногенезата. „Serpente bidone“ (змията бидон) се е появила от „serpent pitone“ (змията питон) по един начин, който е явно съвсем различен от начина, по който от „sasso“ (камък) се поражда „contrabasso“ (контрабас). И двата предмета, да кажем, правилното „acqua“ (вода) и погрешното „acua“ (без „Q“) си остават най-тясно свързани. Значението на втория може да се извлече само от значението на първия. Второто значение е като някакво „заболяване“ на първото. Това става ясно от примера с „cuore“ (сърце) и „quore“. Второто, „quore“, е без никакво съмнение едно болно сърце: то има нужда от витамин „C“.

Грешката може да изкара наяве и прикрити истини — видяхме това в примера с „Itaglia“ със злополучното „G“.

В една и съща дума могат да се допуснат много грешки, а това означава, че тя може да даде началото на много истории. Например „automobile“ (автомобил) — ottomobile (otto — осем). Изглежда, че ще бъде автомобил с осем колела. „Altomobile“ (alto — висок): високоавтомобил; „ettomobile“ (etto — сто грама) стограмово автомобилче. „Autonobile“ (nobile — благородник): този пък ще бъде някакъв аристократ, който ще отказва да стои в какъв да е простолюден гараж. От грешките се учим. Това е стара поговорка. Новата би могла да гласи; от грешките се учим на фантазия.

....

1986, превод от италиански: Борислав Г. Иванчев, Лиляна Г. Найденова

За да имаш любима представа за всичките мои желания…

2011-08-22T06:12:00.000-07:00

От Пол Елюар

_____

За да имаш любима представа за всичките мои желания

разпали свойте устни в небето на думите като звезда

и целувките в живата нощ и браздата

на ръцете ти около мен.

Като пламък победен

непрестанно сияят в света

мойте сънища скъпа.

А когато те няма до мен

аз сънувам че спя аз сънувам че спя и сънувам.

жена с прасци от нежната сърцевина на бъза

жена със стъпала оставящи по пясъка следи

със стъпала две връзки ключове с пети на докери

в пристанищната кръчма

жена с източен врат едва покълнал ечемик

и с гърло Златна долина за срещи

дори в леговището на пороя

жена с гърди от мрак

с гърди къртичини покрай морето

и тигли с разтопен рубин

гърди видение на росна роза

жена с корем като ветрилото разгърнато на дните

с корем заоблен исполински нокът

и гръб политнала нагоре птица

о гръб живак

о гръб от светлина

и с тил от гладък камък и от овлажняла креда

от полета на чаша току-що изпита

и с ханшове извити лодки

изваяни от блясък и перата на стрела

от дългите пера на бял паун

о ханшове везна успокоена

жена със задник пясъчник и азбест

жена със задник като гръб на лебед

жена със задник като пролет

жена със секс от перуника

жена със секс врата на златна мина птицечовка

жена със секс от алга и бонбони старовремски

жена със секс от огледало

жена с очи набъбнали от сълзи

очи с лилави свитки от оръжия старинни

и стрелки магнитни

жена с очи като савана

жена с очи вода за жадния затворник

жена с очи горичка тръпнеща под екота на брадвата

очи либела пълна не с вода трептяща само

но и с въздух огън и земя.

A Surrealist Manifesto

2010-10-25T14:42:00.000-07:00

With regard to a false interpretation of our enterprise, stupidly circulated among the public, we declare as follows to the entire braying literary, dramatic, philosophical, exegetical and even theological body of contemporary criticism:

1. We have nothing to do with literature; but we are quite capable, when necessary, of making use of it like anyone else.
2. Surrealism is not a new means or expression, or an easier one, nor even a metaphysic of poetry. It is a means of total liberation of the mind and of all that resembles it.
3. We are determined to make a Revolution.
4. We have joined the word surrealism to the word revolution solely to show the disinterested, detached, and even entirely desperate character of this revolution.
5. We make no claim to change the mores of mankind, but we intend to show the fragility of thought, and on what shifting foundations, what caverns we have built our trembling houses.
6. We hurl this formal warning to Society; Beware of your deviations and faux-pas, we shall not miss a single one.
7. At each turn of its thought, Society will find us waiting.
8. We are specialists in Revolt. There is no means of action which we are not capable, when necessary, of employing.
9. We say in particular to the Western world: surrealism exists. And what is this new ism that is fastened to us? Surrealism is not a poetic form. It is a cry of the mind turning back on itself, and it is determined to break apart its fetters, even if it must be by material hammers!

Bureaus de Recherches Surrealistes,
15, Rue de Grenelle

Fountains in The Rain

2010-10-11T08:44:00.000-07:00

The boy was tired of walking in the rain dragging the girl, heavy as a sandbag and weeping continually, around with him.

A short while ago, in a tea shop in the Marunouchi Building, he had told her he was leaving her.

The first time in his life that he'd broken with a woman!

It was something he had long dreamed of; it had at last become a reality.

It was for this alone that he had loved her, or pretended to love her; for this alone he had assiduously undermined her defenses; for this alone he'd furiously sought the chance to sleep with her, slept with her -- till lo, the preparations were complete and it only remained to pronounce the phrase he had longed just once to pronounce with his own lips, with due authority, like the edict of a king:

“It's time to break it off!”

Those words, the mere enunciation of which would be enough to rend the sky asunder… Those words that he had cherished so passionately even while half-resigned to the impossibility of the fact… That phrase, more heroic, more glorious than any other in the world, which would fly in a straight line through the heavens like an arrow released from its bow… That spell which only the most human of humans, the most manly of men, might… In short:

“It's time to break it off!”

All the same, Akio felt a lingering regret that he'd been obliged to say it with such a deplorable lack of clarity, with a rattling noise in the throat, like an asthmatic with a throatful of phlegm, which even a preliminary draft of soda pop through his straw had failed to avert.

At the time, his chief fear had been that the words might not have been heard. He'd have died sooner than be asked what he'd said and have to repeat it. After all, if a goose that for years had longed to lay a golden egg had found it smashed before anyone could see it, would it promptly have laid another?

Fortunately, however, she had heard. She'd heard, and he hadn't had to repeat it, which was a splendid piece of luck. Under his own steam, Akio had crossed the pass over the mountains that he'd gazed at for so long in the distance.

Sure proof that she'd heard had been vouchsafed in a flash, like chewing gum ejected from a vending machine.

The windows were closed because of the rain, so that the voices of the customers talking around them, the clatter of dishes, the ping of the cash register clashed with each other all the more violently, rebounding subtly off the clammy condensation on the inside of the panes to create a single, mind-fuddling commotion.

Akio's muffled words had no sooner reached Masako's ears through the general uproar than her eyes -- wide, staring eyes that seemed to be trying to shove her surroundings away from her thin, unprepossessing features --opened still wider. They were no longer eyes so much as an embodiment of disaster, irretrievable disaster. And then, all at once, the tears had burst forth.

There was no business of breaking into sobs; nor did she bawl her head off: the tears simply gushed, expressing nothing, and with a most impressive force.

Akio naturally assumed that waters of such pressure and flow would soon cease. And he marveled at the peppermint freshness of mind with which he contemplated the phenomenon. This was precisely what he had planned ~ worked to encompass, and brought to reality: a splendid achievement, though admittedly somewhat mechanical.

It was to witness this, he told himself again, that he had made love to Masako he, who had always been free from the dominance of desire.

And the tearful face of the woman now in front of him -- this was reality! A genuine forsaken woman -- forsaken by himself, Akio!

Even so, Masako's tears went on for so long with no sign of abating that the boy began to worry about the people around them.

Masako, still wearing her light-colored raincoat, was sitting upright in her chair. The collar of a red blouse showed at the neck of the coat. She looked as though set in her present position, with her hands pressed down on the edge of the table, a tremendous force in both of them.

She stared straight ahead, letting the tears flow unchecked. She made no move to take out a handkerchief to wipe them. Her breath, catching in her thin throat, gave out a regular wheeze like new shoes, and the mouth that with student perverseness she refused to paint turned up disconsolately, quivering continually.

The older customers were looking at them curiously, with stares of a kind calculated to disturb Akio's newfound sense of maturity.

The abundance of Masako's tears was a genuine cause for astonishment. Not for a moment did their volume diminish. Tired of watching, Akio dropped his gaze and looked at the tip of the umbrella he had stood against a chair. The raindrops running from it had formed a small, darkish puddle on the old-fashioned, tile mosaic floor. Even the puddle began to look like Masako's tears to him.

Abruptly, he grabbed the bill and stood up.

The June rains had been falling steadily for three days. As he left the Marunouchi Building and unfurled his umbrella, the girl came silently after him. Since she had no umbrella herself, he had no choice but to let her share his. It reminded him of the way older people, for the benefit of the outside world, went on pretending even after they'd stopped feeling anything. Now he too had acquired the same habit; to share an umbrella with a girl once you'd made the move to break with her was just a gesture for other people's benefit. It was simply being cut-and-dried about things. Yes: to be cut-and-dried (even when it took such subtle forms) suited Akio's nature...

As they wandered along the broad sidewalk in the direction of the Imperial Palace, the problem foremost in his mind was finding somewhere to dump this tearbag he was saddled with.

I wonder -- he thought vaguely to himself -- if the fountains work even when it's raining?

Why should the idea of fountains have occurred to him? Another few paces, and he realized the physical pun in his own train of thought.

The girl's wet raincoat, which he was touching -- remotely, of course, and unfeelingly -- in the cramped space beneath the umbrella, had the texture of a reptile. But he bore with it, forcing his mind to follow the pun to its logical conclusion.

Yes: fountains in the rain. He'd bring the fountains and Masako's tears into confrontation. Even Masako would surely find her match there. For one thing, the fountains were the type that used the same water over and over again, so the girl, whose tears all ran to waste, could hardly compete with them. A human being was scarcely a match for a reflex fountain; almost certainly, she'd give up and stop crying. Then he'd be able somehow to get rid of this unwanted baggage. The only question was whether the fountains would be working as usual in the rain.

Akio walked in silence. Masako, still weeping, followed doggedly under the same umbrella. Thus, while it was difficult to shake her off, it was easy to drag her along where he wanted.

What with the rain and the tears, Akio felt as if his whole body was getting wet. It was all right for Masako in her white boots, but his own socks, inside his loafers, felt like thick, wet seaweed around his feet.

There was some time still before the office workers came out, and the sidewalk was deserted. Traversing a pedestrian crossing, they made their way toward Wadakura Bridge, which crossed the palace moat. When they reached the end of the bridge with its old-fashioned wooden railings topped by pointed knobs, they could see on their left a swan floating on the moat in the rain and, to the right, on the other side of the moat, the white tablecloths and red chairs of a hotel dining room, dimly visible through rain-blurred glass. They crossed the bridge. Passing between high stone ramparts, they turned left and emerged in the small garden with the fountains.

Masako, as ever, was crying soundlessly.

Just inside the garden was a large Western-style summer-house. The benches under its roof, which consisted of a kind of blind of fine reeds, were protected to some extent from the rain, so Akio sat down with his umbrella still up and Masako sat down next to him, at an angle, so that all he could see, right in front of his nose, was a shoulder of her white raincoat and her wet hair. The rain on the hair, repelled by the oil on it, looked like a scattering of fine white dew. Still crying, with her eyes wide open, she might almost have been in some kind of coma, and Akio felt an urge to give the hair a tug, to bring her out of it.

She went on crying, endlessly. It was perfectly clear that she was waiting for him to say something, which made it impossible, as a matter of pride, for him to break the silence. It occurred to him that since that one momentous sentence he hadn't spoken a single word.

Not far away, the fountains were throwing up their waters in profusion - but Masako showed no inclination to look at them.

Seen from here, head on, the three fountains, two small and one larger were lined up one behind the other, and the sound, blotted out by the rain, was distant and faint, but the fact that their blurring of spray was not visible at a distance gave the lines of water, dividing up in various directions, a clearly defined look like curved glass tubes.

Not a soul was in sight anywhere. The lawn on this side of the fountains and the low ornamental hedge were a brilliant green in the rain.

Beyond the garden, though, there was a constant procession of wet truck hoods and bus roofs in red, white, or yellow; the red light of a signal at a crossing was clearly visible, but when it changed to the lower green, the light disappeared in a cloud of spray from the fountains.

The act of sitting down and remaining still and silent aroused an indefinable anger in the boy. With it, amusement at his little joke of a while ago disappeared.

He couldn't have said what he was angry about. Not long before, he had been on a kind of high, but now, suddenly, he was beset with an obscure sense of dissatisfaction. Nor was his inability to dispose of the forever crying Masako the whole extent of the frustration.

Her? I could easily deal with her if I cared to, he told himself. I could just shove her in the fountain and do a bunk -- and that would be the end of it. The thought restored his earlier elation. No, the only trouble was the absolute frustration he felt at the rain, the tears, the leaden sky that hung like a barrier before him. They pressed down on him on all sides, reducing his freedom to a kind of damp rag.

Angry, the boy gave in to a simple desire to hurt. Nothing would satisfy him now till he had got Masako thoroughly soaked in the rain and given her a good eyeful of the fountains.

Getting up suddenly, he set off running without so much as a glance back; raced on along the gravel path that encircled the fountains outside and a few steps higher than the walk around the fountains themselves; reached a spot that gave a full view of that; and came to a halt.

The girl came running through the rain. Checking herself just as she was about to collide with him, she took a firm grip of the umbrella he was holding up. Damp with tears and rain, her face was pale.

“Where are you going?” she said through her gasps.

Akio was not supposed to reply, yet found himself talking as effortlessly as though he'd been waiting for her to ask this very thing.

“Just look at the fountains. Look! You can cry as much as you like, but you're no match for them.”

And the two of them tilted the umbrella and, freed from the need to keep their eyes on each other, stared for a while at the three fountains: the central one imposing, the other
two slighter, like attendants flanking it on both sides.

Amidst the constant
turmoil of the fountains and the pool around them, the streaks of rain falling into the water were almost indistinguishable. Paradoxically, the only sound that struck the ear was the fitful drone of distant cars; the noise of the fountains wove itself so closely into the surrounding air that unless you made an effort to hear you seemed to be enclosed in perfect silence.

First, the water at the bottom bounced in isolated drops off the huge shallow basin of black granite, then ran in a continual drizzle over the black rim.

Another six jets of water, describing far-flung radiating arcs in the air, stood guard around the main column that shot upward from the center of each basin.

This column, if you watched carefully, did not always achieve the same height. In the almost complete absence of a breeze, the water spouted vertically and undisturbed toward the gray, rainy sky, varying from time to time in the height of its summit. Occasionally, ragged water would be flung up to an astonishing height before finally dispersing into droplets and floating to earth again.

The water near the summit, shadowed by the clouds that were visible through it, was gray with an admixture of chalky white, almost too powdery-looking for real water, and a misty spray clung about it, while around the column played a mass of foam in large white flakes mingling like snow with the rain.

But Akio was less taken with the three main columns of water than with the water that shot out in radiating curves all around.

The jets from the big central fountain in particular leaped far above the marble rim, flinging up their white manes only to dash themselves gallantly down again onto the surface of the pool. The sight of their untiring rushing to the four quarters threatened to usurp his attention. Almost before he knew it, his mind, which till now had been with him in this place, was being taken over by the water, carried away on it's rushing, cast far away.

It was the same when he watched the central column.

At first glance, it seemed as neat, as motionless, as a sculpture fashioned out of water. Yet watching closely he could see a transparent ghost of movement moving upward from bottom to top. With furious speed it climbed, steadily filling a slender cylinder of space from base to summit, replacing each moment what had been lost the moment before, in a kind of perpetual replenishment. It was plain that at heaven's height it would be finally frustrated; yet the unwaning power that supported unceasing failure was magnificent.

The fountains he had brought the girl to see had ended by completely fascinating the boy himself. He was still dwelling on their virtues when his gaze, lifted higher, met the sky from which the all-enveloping rain was falling.

He got rain on his eyelashes.

The sky, hemmed in by dense clouds, hung low over his head; the rain fell copiously and without cease. The whole scene was filled with rain. The rain descending on his face was exactly the same as that falling on the roofs of the red-brick buildings and hotel in the distance. His own almost beardless face, smooth and shiny, and the rough concrete that floored the deserted room of one of those buildings were no more than two surfaces exposed, unresisting, to the same rain. From the rain's point of view, his cheeks and the dirty concrete roof were quite identical.

Immediately, the image of the fountains there before his eyes was wiped from his mind. Quite suddenly, fountains in the rain seemed to represent no more than the endless repetition of a stupid and pointless process.

Before long, he had forgotten both his joke of a while ago and the anger that had followed it, and felt his mind steadily becoming empty.

Empty, save for the falling rain....

Aimlessly, the boy started walking.

“Where are you going?” She fell into step with him as she spoke, this tune keeping a firm hold on the handle of the umbrella.

“Where? That's my business, isn't it? I told you quite plainly some time ago didn't I?”

“What did you tell me?”

He gazed at her in horror, but the rain had washed away the traces of tears from the drenched face, and although the damp, reddened eyes still showed the aftermath of weeping, the voice in which she spoke was no longer shaky.

“What do you mean, 'What?' I told you a while back, didn't I? -- that we'd better split up.”

Just then, the boy spotted, beyond her profile as it moved through the ram, some crimson azalea bushes blooming, small and grudgingly, here and there on the lawn.

“Really? Did you say that? I didn't hear you.” Her voice was normal.

Almost bowled over by shock, the boy managed a few steps further before an answer finally came and he stammered:

“But -- in that case, what did you cry for? I don't get it.”

She didn't reply immediately. Her wet little hand was still firmly attached to the umbrella handle.

“The tears just came. There wasn't any special reason.”

Furious, he wanted to shout something at her, but at the crucial moment it came out as an enormous sneeze.

If I'm not careful I'm going to get a cold, he thought.

Yukio Mishima - who was born by the name Kimitaka Hiraoka - wrote the short story Fountains in the Rain - translated by John Bester, 1963. In 1970, Mishima attempted to lead a coup d'etat against an ever-growing "westernized" Japanese governemt. Upon his failiure - and shouting "Long live the Emperor!" - he committed seppuku with the help of his under boss and lover, Morita - who then committed seppuku himself.

странна ?

2010-09-18T10:29:00.000-07:00

   Тази странна любов, тази дълга любов и внезапна.
   Първа капчица дъжд… Във врата… Под яката ми… Капна.
   Предизвестие някакво… Иде буря… Далечният тътен…
   Тази тайна любов… Без надежда… Без вятър попътен.
   Връхлетя върху нас… Поумнели… Цинични… И грешни…
     И ни шашна… Уби ни… Направи ни луди… И смешни…

- Н.Йорданов, 2010

circle, or ring

2010-07-20T14:58:00.000-07:00

Буреш измъкна някъде от ъгъла на осмицата пакет книжки, привързани с канап, и щом се оказваше удобен момент, започваше да чете на глас. За първи път това стана, когато Вашек по време на вечерята възбудено разказваше как през деня тигрите и лъвът едва не се сбили; Гамбие ги упражнявал за общия номер, но този път старата вражда между двете животни избухнала и ако не били там гледачите с прътовете, щяла да се лее кръв. Хората от осмицата разговаряха за ненавистта, която цари между някои хищници, и Буреш изведнъж и спомни, че за това има прочута поема. И той се изправи и започна звучно да декламира:

Хержман от Бубно беше юнак,
майстор прочут при двора на краля...

Патетичната му декламация предизвика най-напред снизходителна усмивка, но изведнъж всички станаха сериозни и заследиха поетичния разказ с професионален интерес:

Хержман, страх не познал до днес,
но истинския лов на прагът,
язди сам през мрачния лес
и зверовете от него бягат.

пантерата гонейки, той
отдалечи се от свойта свита;
коня му спира в непокой,
шум и до Хержман вече долита.

Бързо пришпорва коня натам,
който, обзет от ужас, цвили,
стига и вижда: лъв се бори сам
с два тигъра във бой непосилен.

„На един срещу двама помогни!” –
казва и копието си хваща,
преди да го зърнат, отстрани
в единия тигър го запраща.

Скача от коня за люта сеч,
ала преди да е докоснал
другия тигър с тежък меч,
с лапа лъвът го беше проснал.

Става, отърсва грива той,
целия в кървави пръски свети;
благодарен на защитника свой,
легна му укротен в нозете.

   На това място Малина се размърда. Имаше навярно някакво възражение, но почака да види какво ще стане накрая. Всички изслушаха как Хержман превързал лъва и как той вървял подире му чак до градските порти и как после живели в Чехия, докато рицарят починал и лъвът „страхотно ревял, от жал не ял, не пил, на третия ден умрял”.
   – Е, Хонзо, хубаво ни го каза – похвали Малина буреш, – но мене не ми се вярва, че лъвът е легнал в краката му. Всичко може, но това – не.
   – А защо пък не? – защитаваше Буреш въображението на Симеон Махачек. – От благодарност...
   – Не е легнал – завъртя глава Малина. – То се знае, че няма да зареже току-така тигъра. Щом лъвът има плячка, слага върху нея лапа и ръмжи или реве. А после я захапва със зъби, дърпа я насам-натам, влачи я и все ръмжи. Ти там, в това стихотворение, прибави, че влачил тигъра насам-натам из старата гора и ревял. Това е, което липсва.
   – И още нещо – подчерта Керхолец. – Той не би легнал в краката му. Ако е бил наистина укротен, както Буреш казва, най-многото да потърка глава о тялото му.
   – Е, колкото за това – намеси се Восатка с необичайния интерес на познавач, – то и Корина също ляга пред Гамбие.
   – Да, лъвицата, да – държеше на своето Керхолец, – но ляга по гръб, а не в краката му.
   – А бе то и самецът понякога ляга пред домтьора – забеляза Малина, – и лъв може да направи това, само че стар и ленив.
   – Да, ама такъв стар ленивец не би се бил с тигри – твърдеше Керхолец, – той ще изреве и ще избяга. Казвам ви, че е била лъвица.
   – Но, приятели – отново защищаваше стихотворението Буреш, – представете си, че е било от благодарност, задето този Хержман от Бубно му е спасил живота и превързал раните!
   – Такива работи стават – поклати глава Малина. – Лъвовете помнят добрината. Един път домтьора Червинка имаше млада лъвица, казваше се Клеопатра. Тя се разболя от пневмония и той от страх да не му умре я взе при себе си в кревата и така се грижеше за нея, че тя оздравя. А Клеопатра му беше благодарна чак до края на живота си и щом се появеше, заставаше на задните си крака, прегръщаше го и му лижеше лицето.
   – Е, виждате ли – обърна се Керхолец към другите, – все пак това е била лъвица и му е лижела лицето, а не е лягала в краката му!
   – С една дума, Хонзо – ухили се сержант Восатка, – не ти остава друго, освен да преработиш това кралско произведение така, че най-напред лъвът да омете с тигъра старата гора, а после да се превърне в лъвица, която да олиже прелестното лице на твоя Хержман от Бубно.
   – Това не става – скромно се намеси татко Карас, – нали ще го събори.
   – Тогава ще стане обратното – съгласи се с него Восатка, – тогава рицарят Хержман ще легне в краката на лъвицата.
   При този обрат в компетентния разбор на поемата дори и Буреш трябваше да се разсмее. Но спорът остана нерешен, тъй като Малина каза, че рицарят нямало да падне, защото когато лъвът стои на задните си крака, това е неговата най-слаба позиция и тогава човек може и да се бори с него, ако го държи далече от себе си. После известно време разсъждаваха върху стиха „не ял, не пил, на третия ден умрял”. Едни бяха на мнение, че ако лъвът получел десет либри хубаво конско месо както тук в цирка – нямало да издържи и щял да започне да яде, други пък смятаха, че без храна можел да мине, но без вода – не. Като най-голям авторитет Малина заяви, че текстът е правилен, защото лъвът, когато е разтревожен или опечален, не яде и не пие, и остава само въпросът може ли да умре още на третия ден.
   – Тогава той е трябвало да има и някаква болест – реши Малина, – може да се е простудил на погребението. Съвсем здраво животно живее по-дълго, но ако е страдал от нещо – тогава е възможно, лъвът може да умре и за два дни.
   Изглежда, че след тези забележки поемата бе окончателно одобрена, но татко Карас все още имаше някакво съмнение. Как било там със спътника и със старея. Буреш трябваше известно време да напряга паметта си, докато най-после отново издекламира това място.

Винаги редом до него бил,
този му спътник изглеждал дивно.
Дошли си, щом стареят вестил
посланието си градивно.

   – Точно това е, което не разбирам – кимна Карас, – как така стареят е градил посланието. Градил го е с тухли, или как?
   Зидарският проблем в стихотворението изведнъж се изпречи като загадка пред всички.
   – Но това е поетически казано – заяви Буреш, след като помисли малко, – „градивно” е употребено заради римата с „дивно”.
   Останалите го погледнаха недоверчиво и заявиха, че така не може; какви са тези поети, щом като само заради една рима „градят” посланието; та тогава те могат всичко да си измислят, тогава тук може изобщо да не е ставало дума за лъв, а за някоя простреляна маймуна и Хержман от Бубно да е бил в действителност някой си Франта от Холешовице.
   – А бе аз познавах един Хержман от Бубно – каза Малина, – фамилното му име беше Полачек и ни снабдяваше с овес, сено и слама, когато бяхме в Прага.
   – Щом като се е казвал Полачек – забеляза Буреш, – тогава не е бил от Бубно.
   – Ами, беше – държеше на своето Малина, – ти ще ми кажеш, та аз съм ходил при него през брода под Щванице. И точно на другия бряг беше Бубно и там Хержман Полачек имаше склад.
   – Това е било Бубни (квартал в Прага), а не Бубно, хитрецо – изсмя се Буреш. – Тука става дума за стария дворянски род Бубно на Йелени...
   – А, значи, така – каза успокоен татко Карас, – а пък аз си помислих, че става дума за барабан, с който се ходи на лов за елени (игра на думи – bubeň на чешки означава барабан, jelen – елен). А що се отнася до посланието, няма що – сигурно са градили това послание. Какви ли не работи са ставали някога.
   С тази общо призната истина поемата най-после беше одобрена и се реши, че вече е време да спят. Само Буреш не беше доволен, защото със забележките си те унищожиха цялото естетическо въздействие...

по Едуард Бас ~ Цирк Хумберто / още

mistake me for a snake

2010-05-20T15:36:00.000-07:00

- Утопия

2010-03-17T13:11:00.000-07:00

…На 6 Юли 1535 г. Томас Мор, бивш канцлер на Англия, със вдигната гордо глава сам се изкачил на ешафода, разменил шеговити думи с кралския палач и сложил главата си върху дънера, за да бъде отсечена, по обвинения във предателство и измяна. Твърди се, че кралят бил готов да го пощади, но той със ирония отхвърлил направените му предложения. Така завършва животът на даровития хуманист и автор на една от най-прочутите и най-привлекателни от всички социални утопии през вековете, роден в Лондон на 7 Февруари 1478 г. / канонизиран от Папа Пий XI - 19 Май 1935

…следва, по Utopia на Thomas More : превод от латински Александър Милев, 1984 изд. Народна Култура

…„Да предположим, че съм при френския крал и участвувам в неговия съвет. На едно от най-секретните заседания под председателството на самия крал в кръга на най-умните люде разпалено се разисква по какъв начин и с какви машинации кралят може да задържи Милано и да присъедини към себе си онзи, склонен към отделяне Неапол, после се разисква как може да разруши Венеция и да се подчини цяла Италия, да покори под своя власт Фландрия, Брабант и най-после цяла Бургундия, а освен тях още и други народи, до чиито царства той отдавна напада мислено. И ето изведнъж един съветник предлага да се сключи мир с венецианците за толкова време, колкото да бъде изгоден за краля. Той сам да им съобщи своите планове и дори да остави част от плячката си при тях, за да я получи обратно, след като работата бъде свършена според уговореното. Друг съветник предлага да се сключи мирен съюз с германците, трети пък да бъдат умилостивени швейцарците с пари, четвърти говори, че божествената воля на негово императорско величество трябва да бъде умилостивена със злато като жертвено приношение; пети намира за добре да се уредят работите с царя на арагонците и да му се остъпи като залог за мира Наварското царство, което не му принадлежи; шести мисли, че кралят на Кастилия трябва да бъде подмамен с някаква надежда за роднинство чрез брак и че някои от неговите придворни трябва да привлечем на своя страна чрез редовна ежегодна заплата. Най-трудният въпрос е как да се постъпи с Англия. Във всеки случай трябва да се преговаря с нея за мир и трябва да се заздравява 1 винаги неразрушим съюз чрез най-здрави връзки; да наричаме англичаните приятели, но да ги подозираме като неприятели на Франция. Затова трябва да държим винаги готови на позиция шотландците, като ги имаме всякога предвид за евентуален случай и веднага да ги насочим срещу англичаните, ако само малко се раздвижат. Освен това трябва да покровителстваме тайно - за открито пречат договорите - някой знатен изгнаник, който твърди, че английското кралство му принадлежи, и по този начин да държи като в шах подозрителния за Франция крал. Ако при тая напрегната обстановка, казвам, след като толкова отлични мъже в надпревара дадоха своите съвети за война, ако се вдигна аз, незначителен човечец, и предложа да се обърнат платната обратно, да посъветвам, че трябва да изоставим Италия и да кажа, че трябва да си седим у дома, че самото френско царство е достатъчно голямо, та да може успешно да се управлява от един човек и затова кралят не трябва да мисли за присъединяване към кралството си на нови земи. След това как биха погледнали на мене, ако предложа на вниманието им решенията на ахорийците, народ на югоизток от острова на утопийците. Тогава те водили война, за да завладеят друго царство на своя крал, за което той претендирал, че трябвало да владее поради древно съседство и поради наследство...
…Когато обаче придобили това царство, ахорийците разбрали, че ще се наложи не по-малко труд да го задържат, отколкото са положили да го завладеят. Постоянно се пръскали семена и на вътрешна война или на нападения извън границите. Затова трябвало постоянно или да воюват против покорените, или заради тях. Така те нямали никога и никаква възможност да разпуснат войската си. А между това те самите били предмет на пълно ограбване, парите им изтичали извън границите, проливали кръвта си за чужда нищожна слава, мирът не укрепвал, в собствената им държава нравите се покварявали поради войната; дълбоко се просмуквала страстта за грабеж, дързостта се засилвала поради убийствата и законите никак не били зачитани. Кралят пък, разкъсван от грижата за две кралства, не можел да отдели достатъчно внимание на нито едно от тях (следователно бил непълноценен като такъв). Затова ахорийците, като не виждали никакъв край на тия толкова големи злини, взели решение и предложили най-любезно на своя крал да задържи едно от двете кралства, понеже за двете не му стигали сили. Те заявили, че са твърде много, за да бъдат удовлетворявани от половин крал, когато никой не би се съгласил охотно да има дори един мулетар общо с някого. Така оня добър владетел бил принуден да се задоволи само със старото си царство, а новото отстъпил на един от приятелите си, който пък след малко време бил изгонен...
…Освен това, ако посочех на краля, как всички тия военни усилия, от които биха се объркали толкова народи заради него, след като изчерпят неговите съкровища и разорят народа му, ще свършат по игра на съдбата без резултат... и ако бих го посъветвал да се грижи за наследеното от дедите си кралство, колкото може да го благоустроява и да го направи възможно най-щастливо, да обича своите поданици и да бъде обичан от тях, да живее с всичките в пълно разбирателство и да ги управлява с любов, а да остави другите кралства да си живеят спокойно, че за него е достатъчно и предостатъчно това, което има, въобразяваш ли си, драги Мор, по какъв начин би била приета една такава реч?
…- Без съмнение, не ще бъде приета много благосклонно, отвърнах аз.
…- Нека продължим, продума Рафаел. Да допуснем, че съветниците на някой крал обсъждат и обмислят с него средствата, с които той би могъл да натрупа богатства. Един го съветва да повишава стойността на монетата, когато трябва да плаща с пари, а да понижава под нормата стойността й, когато трябва на него да се плащат дългове, за да заплаща голяма сума с малко пари и за малка сума да получи голяма. Друг го подтиква да се преструва, че се готви за война и под тоя предлог да събира пари, а след като ги получи, да сключи мир с тържествени религиозни церемонии. По този начин ще се създаде пред очите на народеца впечатление, че благочестивият крал без съмнение е милостив и щади народната кръв (но същевременно е дал своята лепта в усилване подготовката материално). Трети пък му наблъсква ума в някакви древни закони, проядени вече от червеи и овехтели от продължително неприлагане. Тъй като никой не ги помни вече, всички са ги нарушили. Затова кралят да разпореди да се наложат глоби за тези нарушения. Това ще бъде най-богатият и най-почитаният доход, понеже ще носи външния знак на законност. Кралят бива съветван от четвърти да въведе тежки глоби за много такива забрани, които не са от полза за народа. После да се съгласи да получи дял от парите на ония, чиито интереси засяга тази наредба. По този начин ще заслужи благодарност от страна на народа и ще получи двойна изгода: ще бъдат наказани само тия, които са били въвлечени в тая мрежа от алчността си за печалба, а предобрият крал ще изглежда, че продава привилегии на другите твърде скъпо, като неохотно отстъпва на частно лице нещо против интересите на народа, и то срещу висока цена...
…Пети убеждава краля да привлече на своя страна съдиите, за да поддържат във всяко дело кралското право. Освен това понякога те трябва да бъдат викани в двореца и заставяни да разглежда делата в присъствието на краля. Тогава нито едно кралско дело не ще бъде толкова очевидно несправедливо, та някой от съдиите да не намери някаква пукнатина, през която да може да се промъкне всяко извъртане на закона, било от усърдие да се противоречи, било от срам да се повторят едни и същи неща, или от желание да се осигури благоволението на владетеля. Така при несъгласие на съдиите делото съвсем явно вече ще бъде разисквано, истината ще стане предмет на спор и се дава удобен случай на краля да изтълкува закона в своя полза. Другите ще се присъединят към него било от срам, било от страх. Така без всяко смущение се дава съвсем законна форма на решението от името на съда. Никога не липсва повод да се гласува в полза на краля. За това е достатъчно да бъде на негова страна или справедливостта, или думите на закона, или неясният смисъл на документа, или това, което в очите на благочестивите съдии стои над законите – неоспоримите прерогативи на краля. Всички са единодушни и одобряват изказаната мисъл от Крас: «За управник, който трябва да издържа войска, никакво количество злато не е достатъчно». Освен това те са убедени, че кралят не върши нищо несправедливо, дори да има за това най-голямо желание. Имуществото на всички принадлежи на него, както и самите хора. Те имат само толкова собствен имот, колкото милостивостта на краля не е благоволила да отнеме. За краля е от значение тая собственост да бъде по възможност по-малка, защото сигурността на властта му е изградена върху невъзможността на народът му да се радва на богатство и свобода. Богатите и свободни люде търпеливо понасят жестоките и несправедливи заповеди. А бедността и нуждата подтискат смелостта на духа, правят хората търпеливи и лишават угнетените от възвишени помисли за бунт...
…Какво би станало, ако при това положение аз стана отново и почна да доказвам, че всички тия съвети към краля са безчестни и гибелни, че неговата чест и безопасност (еднакво) почиват по-скоро в богатството на народа, отколкото в неговото собствено; ако открито заявя, че хората избират краля заради себе си, а не заради самия него, т.е. чрез неговата грижа и усърдие те да живеят удобно и да бъдат запазени от неправди, че кралят трябва да се грижи повече за това, как да бъде полезен на народа си, отколкото за себе си; че неговото задължение е като на добрия пастир, който трябва да се грижи, щом като е овчар, за паша на овците, а не за себе си; ако наистина съветниците смятат, че бедността е защита на мира, това показва, че те напълно се заблуждават! Наистина, къде човек може да намери повече спорове, отколкото при бедните? Кой по-усърдно ще се стреми към държавен преврат от този, на когото не харесва съществуващият начин на живот? Кой най-после с надежда за припечелване на нещо отнякъде ще се стреми по-дръзновено да бъде всичко докарано в безредие освен този, който вече няма нищо, което може да загуби? И ако някой крал е до такава степен мразен и ненавиждан от своите поданици, че може да ги държи в подчинение само с обиди, грабежи и конфискации и ги докара до просия, за него ще бъде по-добре да се откаже от кралството си, вместо да го запазва с такива средства, при които дори ако запази титлата си на владетел, губи своето величие. Не подхожда на кралското достойнство да владее над бедняци, а по-скоро над богати и щастливи граждани. На същото мнение е бил и Фабриций, мъж с възвишен и благороден ум, когато отговорил, че предпочита да управлява богати, вместо той сам да бъде богат. Ако наистина само един човек тъне в наслади и удоволствия, а всички други около него плачат и ридаят, това означава, че той е пазач на затвор, а не на кралство. Както с пълно право се признава за съвсем неопитен оня лекар, който, докато лекува една болест, причинява друга, така също трябва да признае, че не умее да управлява свободни люде този, който знае да ръководи живота на другите само като им отнема средствата за живот. Той трябва да се откаже от своето бездействие и гордост, защото с тия пороци ще направи собствения му народ или да го намрази, или да го презира. Той трябва да живее със собствени средства, без да причинява на някого вреда, да съобразява своите разходи с доходите си, да обуздава злодеянията и по-скоро да ги предотвратява с правилни съвети, а не да съдействува да нарастват и след това да ги наказва. Не трябва необмислено да възстановява остарелите закони, които вече са отменени от обичая, особено пък такива, които са били отдавна забравени и никога не са били желани. Никога под предлог за някакво провинение да не взима нищо като глоба, което съдията не би позволил на частно лице да вземе, понеже ще бъде несправедливо и измамно...
…Дори аз бих могъл най-после да предложа на съветниците и закона на макарийците, които не са далеч от Утопия. Техният цар, след като принася тържествено жертвоприношение, в първия ден на своето стъпване на престола дава клетвено обещание, че няма да има никога в държавното съкровище повече от хиляда фунта злато или сребро, което да е равно по стойността на това злато. Разказва се, че този закон бил създаден от един много добър цар, който се грижел повече за благото на родината, отколкото за своето богатство. Този закон трябвало да бъде пречка за натрупване на толкова голямо богатство от страна на държавния глава, че да не се почувствува липса на пари сред народа. Царят виждал, че това богатство е достатъчно, за да се противопостави с оръжие на бунтовници в царството или на вражески нападения срещу царството му, но то няма да бъде достатъчно, за да му вдъхне смелост да напада чужди царства. Това било и главната причина за издаването на закона. Освен това има и още две причини за създаването на тоя закон. Според мнението на същия цар, законът цели да не се появи липса на пари за всекидневна размяна на гражданите, а тъй като трябва да връща всичко, което постъпи в съкровището свръх определения законен размер, той решава да не търси повод за неправда. Такъв цар е ужас за лошите и бива обичан от добрите. Ако всичко това аз кажех пред хората в съвета, които имат напълно противоположни схващания, нямаше ли да изпадна в положението на проповедник пред глухи?
…- Без съмнение, отговорих аз. Дори щеше да изпаднеш в положението на проповедник пред напълно глухи. Бога ми, аз не се учудвам и ми се струва да си кажа право, че не трябва да се говорят такива речи и да се дават такива съвети, за да може човек да е сигурен, че няма да бъдат приети. Каква полза може да има или по какъв начин може да проникне тази тъй непривична мисъл до сърцето на тези, чиято душа е завладяло и там се е заселило здраво съвсем противоположно убеждение? Тази схоластична философия няма да бъде неприятна в интимен разговор сред приятели. Но в съвета на господари, гдето се обсъждат важни и авторитетни въпроси, за такива разговори няма място.
…- Това е същото, възрази Рафаел, което казах: при владетелите няма място за философията.”

- and I try and I try and I try...

2010-02-02T16:17:00.000-08:00

..A philosopher went into a closet for ten years to contemplate the question, What is life? When he came out, he went into the street and met an old colleague, who asked him where in heaven's name he had been all those years.
.."In a closet," he repied. "I wanted to know what life really is."
.."And... have you found an answer?"
.."Yes," he replied. "I think it can best be expressed by saying that life is like a bridge."
.."That's all well and good," replied wistfuly the colleage, "but... can you be a little more explicit? Can you tell me how life is like a bridge?"
.."Oh," replied the philosopher after some thought, "maybe you're right. Perhaps life is not like a bridge."

---

Някъде по света и сега тътне буря...

2010-01-24T10:43:00.000-08:00

« Откровението идва от дребните, а не от значителните неща. Значителните
неща са свързани винаги с драматични жестове и изкушението да излъжеш… »

..следва: с корекции по Триумфалната арка на Ерих Мария Ремарк

..– Вчера идвах...
..– Идва ли? – Равик не мръдна.
..– Да.
..Той помълча. Изведнъж нещо в него се прекърши. Какво дете е бил! Да чака или да не чака? Глупава комедия с човек, който не прави комедии.
..– Нямаше те...
..– Да, нямаше ме.
..– Знам, че не трябва да питам къде си бил.
..– Да.
..Тя се освободи от прегръдката му и каза с променен тон:
..– Искам да се окъпя. Студено ми е. Мога ли по това време? Или ще разбудя целия хотел?
..– Не разпитвай за последиците, ако искаш да успееш – усмихна се Равик. – Иначе никога няма да успееш.
..– Правилно.
..Тя отиде в банята и пусна водата. Равик седна до прозореца и извади кутия цигари. Над покривите навън сияеха червеникавите отражения на града, над който снегът тихо се сипеше. Едно такси изрева на улицата. Хризантемите се белееха на пода. На дивана имаше вестник. Донесъл го бе вчера. Безредици по чехословашката граница. Сражения в Китай. Ултиматум. Свалено правителство. Той взе вестника и го бутна под цветята.

..Жоан излезе от банята. Беше топла и клекна на пода, сред цветята, до него.
..– Къде беше нощес? – попита тя.
..– Наистина ли искаш да знаеш? – попита, като й подаде цигара.
. – Да.
..Малко се поколеба и после допълни:
..– Бях тук и те чаках. Но помислих, че няма да дойдеш и затова излязох.
..Жоан бе изпълнена с очакване. Цигарата й светна и угасна отново в тъмнината.
..– Това е всичко – каза Равик.
..– И после отиде да пийнеш нещо?
..– Да...
..Жоан се обърна и го погледна.
..– Равик – попита тя, – затова ли излезе наистина?
..– Да.
..Тя сложи ръце на коленете му. През халата почувства топлината й, нейната {…} и изведнъж му се стори, че са принадлежали отдавна един на друг и че Жоан се е върнала отново при него.
..– Аз идвам при теб всяка вечер, Равик. Нима не знаеше снощи, че ще дойда. Или излезе, защото не искаше да ме видиш?
..– Не.
..– Можеш спокойно да ми кажеш, когато не искаш вече да ме виждаш.
..– Щях да ти кажа.
..– Не беше ли това причината?
..– Не, наистина не беше.
..– Тогава съм щастлива.
..– Какво каза? – попита Равик, като я погледна.
..– Щастлива съм – повтори тя.
..Той замълча известно време. После запита:
..– Знаеш ли какво говориш?
..– Да.
..Бледото сияние отвън се отразяваше в очите й.
..– Такива работи не се казват толкова леко, Жоан.
..– Не го казах леко.
..– Щастие! – каза Равик. – Къде започва и къде свършва то?
..Кракът му докосна хризантемите. „Щастие – помисли той. – Сините хоризонти на младостта, златистото равновесие на живота. Щастие! Господи, къде е сега то?”
..– То започва и свършва с теб – каза Жоан. – Много просто.
..– Остава да ми кажеш, че ме обичаш.
..Той махна с ръка.
..– Та ти почти не ме познаваш.
..– Какво общо има това с любовта?
..– Много нещо. Любовта значи да искаш да остарееш с някого.
..– Не съм чувала такова нещо. Но любов значи да не можеш да живееш без някого.
..– Къде е бутилката? – попита Равик.
..– На масата. Ще ти я донеса. Не ставай.
..Тя донесе бутилката заедно с една чаша и я остави на пода до цветята. После продължи:
..– Знам, че не ме обичаш.
..– Тогава знаеш повече от мене...
..Тя вдигна бързо глава. И добави:
..– Но ще ме обикнеш.
..– Чудесно. Да пием тогава!
..– Почакай!
..Тя наля чашата и я изпи. После отново я напълни и му я подаде. Той я взе и я задържа за миг. „Не е вярно – помисли той. – Полусън в бавно гаснещата нощ. Как могат да бъдат верни думите, казани в тъмнина? Искрените слова искат много светлина.”
..– Откъде знаеш? – запита той.
..– Защото те обичам.
..„Как само борави с тази дума! – помисли Равик. – Без много да се колебае, като с празна чиния. Слага нещо там и го нарича любов. Какво се крие зад нея? Страх от самотата, стремеж към силни изживявания, към по-голяма самоизява или може би търсене блясъка на собствените хрумвания... Но кой знае всъщност истината? Нима това, което казах – че любовта е желание да остарееш с някого, – не е най-голямата глупост? Не е ли много по-павилна нейната спонтанност? Защо стоя аз тук в тая зимна нощ, отвсякъде ме дебне война, а аз цепя думите на две? Защо се съпротивявам, вместо да се хвърля, без много да мисля, в тая любов?”
..– Защо се противиш? – попита Жоан.
..– Какво?
..– Защо се противиш? – повтори тя.
..– Не се противя. Пък и на какво?
..– Не знам. В теб има нещо затворено, до което не допускаш никога и нищо.
..– Хайде да изпием още по една чаша – предложи Равик.
..– Аз съм щастлива и искам и ти да бъдеш щастлив. Много съм щастлива. С теб се събуждам и с теб заспивам. Не ме интересува нищо друго. Когато мисля за нас двамата, всичко ми изглежда като сън, изпълнен с музика, в който от време на време нахлуват хора, разговарят и изчезват, но музиката винаги остава. Да, остава.
..„Само преди няколко седмици ти беше нещастна – помисли Равик – и не ме познаваше. Как можа да дойде толкова бързо щастието?” Той изпи чашата с калвадос. И попита:
..– Често ли си щастлива?
..– Не.
..– Само понякога. Кога почувствува за последен път, че всичко е сън?
..– Защо ме питаш?
..– Просто за да кажа нещо. Нямам причина иначе.
..– Вече го забравих, а и не ме интересува. Тогава всичко беше съвсем различно.
..– Винаги е различно.
..Тя се усмихна. Лицето й бе светло и открито като цвете, широко отворило листа.
..– Преди две години – каза тя. – Но не трая дълго. В Милано.
..– Сама ли беше тогава?
..– Не. Бях с човек, който беше нещастен, ревнив и не ме разбираше. {…} Той не можеше да разбере, че вече не го обичах.
..– Никой не разбира това.
..– Не, ти би разбрал. Аз винаги ще те обичам. Ти си друг, а и отношенията ни са съвсем различни... Той искаше да ме убие. – Тя се разсмя. – Мъжете искат винаги да ни убият. Няколко месеца по-късно другият искаше също да ме убие. Но никога не го правят. Ти никога няма да искаш да ме убиеш.
..– Най-много с калвадос – каза Равик. – Я ми подай бутилката! Разговорът започна да става по-човешки, слава богу. Като те слушах преди малко, се изплаших.
..– Защото те обичам ли?
..– Няма да подновяваме този разговор. Прилича ми на разходка с фрак и перука. Заедно сме – но кой знае колко ще продължи? Заедно сме и – това е достатъчно. За какво са ни тези етикети?
..– Това „кой знае колко ще продължи” не ми харесва. Това все пак са само думи. Ти няма да ме напуснеш. И това са само думи, разбира се, знаеш много добре.
..– Разбира се. Напускал ли те е някога човек, когото си обичала?
..– Да – погледна го тя. – Единият винаги напуска другия. Понякога другият е по-бърз.
..– Какво правиш тогава?
..– Какво ли не! – Тя взе чашата от ръцете му и я изпи. – Какво ли не! Но нищо не помага. Бях ужасно нещастна.
..– За дълго ли?
..– Една седмица.
..– Не е много.
..– Цяла вечност е, ако човек е наистина нещастен. Толкова страдах с всяка частица от съществото си, че всичко изчезна само за една седмица. Косите, кожата, леглото и дрехите ми дори бяха нещастни. Нещастието ме бе така завладяло, че нищо наоколо не съществуваше за мен. А когато всичко друго престане да съществува и нещастието престава да е нещастие – защото няма с какво да се сравни; тогава настъпва пълно изтощение. След това всичко минава. И човек заживява постепенно нов живот.
..Жоан целуна ръката му. Той усети меките предпазливи устни.
..– За какво мислиш? – попита.
..– За нищо. Само за това, че си ужасно невинна. Съвсем покварена и съвсем непокварена. А това е най-опасното нещо на този свят. Дай ми пак чашата. Искам да пия за моя приятел Морозов, познавача на човешки сърца.
..– Не обичам Морозов, не може ли да пием за нещо друго?
..– Няма да го обичаш, разбира се. Той вижда всичко. Да пием за теб тогава.
..– За мен ли?
..– Да, за теб...
..– Аз не съм опасна – каза Жоан. – Намирам се в опасност, но не съм опасна.
..– Обстоятелството, че мислиш по тоя въпрос, крие вече само по себе си опасност. Нищо няма да ти се случи. Наздраве!
..– Наздраве! Но ти не ме разбираш.
..– Защо да се мъчим да се разбираме? От това се раждат всички недоразумения на света. Дай ми бутилката.
..– Прекалено много пиеш. Защо?
..– Слушай, Жоан – каза Равик, – ще дойде ден, когато ще кажеш: „Прекалено много пиеш!” и ще мислиш, че ми желаеш само доброто. А в действителнност ще искаш само да спреш разходките ми в области, където не можеш да ме следиш. Наздраве! Днес ние празнуваме. Славно се отървахме от разчувстването, което е надвиснало като черен облак. Наздраве!
..Усети как тя трепна. После се изправи. Облегна се с ръце на пода и го погледна. Очите й бяха широко отворени, хавлията се бе плъзнала по раменете й, косите й бяха разпилени по тила; приличаше в тъмнината на млада лъвица.
..– Знам – каза спокойно тя, – че ми се смееш, но ми е все едно. Аз чувствувам, че живея; чувствувам го с цялото си същество, дишането ми не е същото, сънят ми вече не е мъртвешки, ставите ми имат отново цел, ръцете ми не са празни и за мене е съвсем безразлично какво мислиш или какво казваш; аз летя, тичам, потапям се в тоя живот, без много да мисля, щастлива съм, нито се колебая, нито се страхувам да заявя това, дори и да ми се смееш и подиграваш.
..Равик помълча. После каза:
..– Не се подигравам на теб, Жоан, а на себе си...
..Тя се наведе към него.
..– Защо? В подсъзнанието ти има нещо, което се съпротивява. Защо?
..– Нищо не се съпротивява. Аз просто съм по-бавен от теб.
..– Не е само това – поклати тя глава. – Има нещо, което обича самотата. Чувствувам го. Някаква преграда.
..– Няма никаква преграда. Това са само петнадесетте години, прекарани повече от теб на този свят. Животът не на всеки човек напомня собствен дом, който можеш да украсяваш богато с мебелировката на спомените. Някои хора живеят в хотели. В различни хотели. Годините се затварят зад тях като хотелски врати и им оставят само малко смелост, но ни капка съжаление.
..Жоан не отговори. Равик не разбра дали го бе чула. Погледна през прозореца и усети как в жилите му се разлива силната топлина на калвадоса. Ударите на пулса заглъхнаха и изведнъж настана покой, вечната картечница на времето най-после замълча. Червената луна се извиси над покривите като кубе на джамия и заплува между облаците, а земята потъна под сипещия се сняг.
..– Знам – каза Жоан, обгърнала с ръце коленете си и облегнала брадичка на тях, – че е глупаво да ти разправям миналото си. Мога да мълча или да излъжа, но не искам. Защо да не ти разправя всичко за себе си? Какъв смисъл има да се опитвам да украсявам живота си? Бих го показала още по-лош, защото сега го намирам смешен. Не го разбирам вече и нямам нищо против ти да се надсмиваш и на него, и на мене.
..Равик я погледна. Колената й бяха притиснали големите бели хризантеми върху вестника, който беше пъхнал под тях. „Странна нощ – помисли той. – Някъде стрелят, преследват, затварят, измъчват и убиват хора, един кът на мирната земя е нападнат, хората се прибират спокойно да спят, аз стоя тук с една жена с бледи хризантеми и бутилка калвадос, докато сянката на любовта се издига потръпваща, самотна странна, тъжна, прокудена от спокойните градини на миналото, свенлива, плаха и бегла, сякаш няма никакви права...”
..– Жоан – каза после бавно, с намерение да каже нещо съвсем друго, – много е хубаво, че си тук.
..Тя го погледна. Той взе ръцете й.
..– Знаеш ли какво значи това? Повече, отколкото хиляди други думи.
..Жоан кимна. Очите й се просълзиха внезапно:
..– Знам, че не значи нищо.
..– Не е вярно – отговори Равик, макар да знаеше, че е права.
..– Да, абсолютно нищо. Трябва да ме обичаш, мили. Това е всичко.
..Той не отговори.
..– Трябва да ме обичаш – повтори те. – Иначе съм загубена.
..„Загубена... – помисли си Равик. – Колко леко само го каза! Този, който е истински загубен, не говори.”

------

..– Освен това бих могла да помисля, че вече си ми се наситил и мислиш как да ме напуснеш.
..Равик я погледна със сдържана нежност.
..– Никога не трябва да мислиш така, Жоан. Когато работите стигнат дотам, ти ще ме напуснеш първа, а не аз. Това поне е сигурно.
..Тя остави с рязко движение чашата си.
..– Каква глупост! Никога няма да те оставя! Защо искаш да ми втълпиш това?
..„Тия очи! – помисли си Равик. – Като че искри просветват в тях. Меки, червеникави искри.”
..– Нищо не искам да ти втълпявам, Жоан. Ще ти разкажа само приказката за вълната и скалата. Тя е стара. Много по-стара от нас. Слушай сега. Имало едно време една вълна, влюбена в една скала някъде в морето. Да речем в залива на Капри. Тя се пенела и мятала около скалата, целувала я денонощно, прегръщала я с белите си ръце, въздишала, плачела и я молела да тръгне с нея. Обичала я, обожавала я, но заедно с това и бавно я подкопавала, докато един ден напълно подкопаната скала отстъпила и паднала в обятията й.
..Той отпи от калвадоса.
..– И после? – попита Жоан.
..– После нямало вече никаква скала, с която вълната да може да си играе, да я обича, да бленува за нея. Скалата се превърнала в един каменен къс, който потънал завинаги на морското дъно. Вълната била съкрушена, отчаяна и потърсила нова скала.
..– А по-нататък? – погледна го подозрително Жоан. – Какво значи това? Скалата би трябвало да си остане скала.
..– Така казват вълните. Но подвижните неща са по-силни от неподвижните. Водата е по-силна от скалите.

- and so it is, each day...

2009-11-12T15:41:00.000-08:00

...Ваймс пак се качи на барикадата. Градът зад нея отново бе притьмнял, само тук-там се процеждаше светлина през затворен капак на прозорец. В сравнение с тази гледка улиците на Републиката бяха облени в светлина.
...Магазините отвъд щяха да чакат след няколко часа доставки, които нямаше да получат. Властите не можеха да изтърпят това. И в най-добрите времена град като Анкх-Морпорк е само на две хранения от пълния хаос.
...Всеки ден може би стотина крави умираха за Анкх-Морпорк. Както и стадо овце, една кочина свине и само боговете знаеха колко патици, кокошки и гъски. Ами брашното? Бе дочул, че употребяват по осемдесет тона заедно с горе-долу същото количество картофи и двайсетина тона херинга. Не толкова искаше да знае тези факти, но започнеш ли да разплиташ вечните задръствания по улиците, няма как да не ти ги поднесат.
...Всеки ден за този град се снасяха четирийсет хиляди яйца. Всеки ден стотици, не – хиляди каруци, кораби и шлепове се стичаха към града с риба, мед, стриди, маслини, змиорки и омари. И като се замислеше за конете, теглещи всичко това, за вятърните мелници… както и за докарваните всеки ден вълна, платове, тютюн, подправки, руди, дървесина, сирене, въглища, мас, лой, сено – ВСЕКИ ПРОКЛЕТ ДЕН…
...И то сега. Във времето, от което се пренесе, градът беше двойно по-голям…
...Върху тъмния екран на нощта Ваймс си представи Анкх-Морпорк. Не град, а процес, тежест върху света, която изкривяваше земите на хиляда километра оттук. Хора, които никога нямаше да го зърнат през живота си, въпреки това прекарваха живота си в работа за града. Хиляди и хиляди зелен декари бяха част от него, горите – също. Той засмукваше и поглъщаше…
...…и даваше в замяна тор от оборите си, сажди от комините си, стомана, тигани и всички инструменти, с които се произвежда храната. Също храни, мода, идеи, интересни пороци, песни и знания, а и нещо, което, видяно на подходящо осветление, можеше да се нарече цивилизация. Ето какво означаше цивилизацията – градът.
...Дали още някой наоколо мислеше за това?
...Много от стоките пристигаха през Лучената порта и Тромавата порта, в момента принадлежащи на Републиката и здраво залостени. Пред тях непременно имаше военни постове. И в момента към тях пътуваха каруци, които щяха да намерят портите затворени. Само че каквото и да става в политита, яйцата се излюпват, млякото вкисва, доведените стада животни имат нужда от място и вода, а къде да ги намерят? Щяха ли военните да се справят? И как? Докато каруците трополят, другите отзад им запречват пътя, прасетата се разбягват, а пастирите се разотиват?
...Дали някоя важна особа мислеше за това? Изведнъж машината започваше да буксува, но Уайндър и съучастниците му не мислеха за нея, а за пари. Месото и млякото им се донасяха от слугите. Всичко просто се случваше.
...Ваймс осъзна, че Ветинари мислеше за това непрекъснато. Онзи Анкх-Морпорк, в който живееше, беше двойно по-голям и четири пъти по-уязвим. Ветинари би казал, че малките колелца трябва да се въртят, за да работи машината.

- не можех да откъсна очите си от теб...

2009-10-20T14:59:00.000-07:00

..по Владимир Г. Короленко – Слепият музикант © „Художественная литература” Москва, 1953-54

..{…} Но изведнъж тя освободи ръката си и слепият отново се учуди: девойката се смееше.
..– Колко съм глупава! Защо ли пък плача?
..Тя избърса очите си и след това заговори с развълнуван и ласкав глас:
..– Не, нека бъдем справедливи: и двамата са добри!... И това, което говореше той сега, е хубаво. Но нали то не се отнася за всички.
..– За всички, които могат – каза слепият.
..– Какви глупости! – отговори тя ясно, макар че в гласа й заедно с усмивката още се долавяха неотдавнашните сълзи. – Ето, нали и Максим е воювал, докато е могъл, а сега живее както може. Е, и ние...
..– Не казвай ние! Ти си съвсем друго нещо.
..– Не, не съм друго.
..– Защо?
..– Защото... Ами защото нали ти ще се ожениш за мен и значи нашият живот ще бъде един и същ.
..Пьотър спря изумен.
..– Аз?... За теб?... Значи ти ще се омъжиш... за мен?
..– Ами да, да, разбира се! – отговори тя бързо и развълнувано. – Какъв си глупав! Нима никога не ти е минавало това през ума? Ами че то е толкова просто! За кого ще се ожениш, ако не за мен?
..– Разбира се – съгласи се той с някакъв странен егоизъм, но веднага се сепна. – Слушай, Веля – заговори той, като я хвана за ръка. – Там преди малко казваха, че в големите градове момичетата учели всичко, пред теб също би могъл да се открие широк път... А аз...
..– А ти какво?
..– А аз съм... сляп! – завърши той съвсем нелогично.
..И отново си спомни детството, тихия плясък на реката, запознаването си с Евелина и горчивите й сълзи, когато чу думата „сляп”... Той почувствува инстинктивно, че сега пак й причинява същата рана, и спря. Няколко секънди минаха в мълчание, само водата тихо и галещо бълбукаше в бента. Евелина съвсем не се чуваше, сякаш беше изчезнала. Наистина лицето на девойката трепна, но тя се овладя и когато заговори, гласът й звучеше безгрижно и шеговито.
..– Та какво, като си сляп? – каза тя. – Нали ако някое момиче обикне сляп, ще трябва и да се омъжи за него... Винаги е така, какво да правим?
..– Обикне... – съсредоточено повтори той и веждите му се свиха: вслушваше се в новите за него звуци на непозната дума. – Обикне? – попита отново той с все по-голямо вълнение...
..– Е, да! Ти и аз, ние двамата се обичаме... Какъв си глупав! Помисли си: би ли могъл да останеш тук сам без мен?...
..Лицето му изведнъж побледня и незрящите очи се втренчиха, големи и неподвижни.
..Беше тихо; само водата все си говореше за нещо, бълболеше и ромонеше. От време на време като че ли този говор стихваше и почти замлъкваше: но веднага пак се усилваше и пак бълболеше, без да престане нито за миг. Тъмните листа на клонестата дива череше шепнеха; песента откъм къщата замлъкна, но затова пък над езрото запя славей...
..– Бих умрял – глухо промълви той.
..Устните й затрепераха като в деня на запознаването им и тя с усилие промълви със слаб детски глас:
..– И аз също... без теб, сама... в далечния свят...
..Той стисна мъничката й ръка в своята. Стори му се чудно, че в отговор тя му стисна леко ръката, не както преди: слабото движение на малките й пръсти проникваше сега дълбоко в сърцето му. Изобщо освен предишната Евелина, приятелката от детинство, сега той чувствуваше в нея и някакво друго, ново момиче. Стори му се, че той самият е мощен и силен, а нея си представи разплакана и слаба. Тогава, обзет от дълбока нежност, той я привлече с едната си ръка, а с другата започна да милва копринената й коса. {…}

(на Бела, съвсем истинска)..

- Староверци от XVIII в.

2009-10-13T14:09:00.000-07:00

.по Олга Токарчук – *Бегуни / изд. Весела Люцканова / пр. от полски: Силвия Борисова, библиотека Лик

...Когато тръгвам на път, изчезвам от картите. Никой не знае къде съм. В точката, от която съм тръгнала, или в точката, към която отивам? Има ли някакво „между”? Не съм ли като онзи загубен ден, когато се лети на изток, и спечелената нощ, когато се лети на запад? Дали и за мен е валиден законътм с който се гордее квантовата физика – че частицата може да съществува едновременно на две места? Или друг, за който още не подозираме и който още не е доказан – че може да не се съществува двойно в едно и също място?
...Мисля, че тези като мене са много. Изчезнали, отсъстващи. Изведнъж се появяват в терминалите за пристигащи и започват да съществуват от мига, в който служителите удрят печат в паспорта им или когато на рецепцията в някой хотел любезно им връчват ключ. Сигурно вече са открили своята неустойчивост и зависимост от места, времена на деня, от език или от град и климата му. Променливост, мобилност, илюзорност – именно това означава да бъдеш цивилизован. Варварите не пътуват, те просто вървят към целта или извършват нападения.
...Така мисли и жената, която ме черпи с билков чай от термоса си, докат двете чакаме автобуса от гарата за летището; ръцете й са нашарени с къна, сложни плетеници, които с течение на времето стават все по-неясни. Когато се качваме, ми изнася лекция за времето. Казва, че уседналите, земеделските племена предпочитат удоволствието на кръговрата, в чието време всяко събитие неотклонно се връща към началото си, свива се като зародиш и повтаря процеса на съзряването и смъртта. Обратно на номадите и търговците: тръгвайки на път, те е трябвало да да си измислят друго време, по-подходящо за пътуване. Това е линейното време, доста по-полезно, защото е мяра за постигането на целта и нарастването на лихвените проценти. Всеки момент е различен и никога не се повтаря, значи трябва да се рискува и да се гребе с пълни шепи, да се живее и използва мигът. Всъщност обаче, това е горчиво откритие – когато промяната във времето е необратима, загубата и желанието стават нещо обикновено. Затова те винаги повтарят думи като „напразен” и „изпразнен”.
...- Напразно усилие, изпразнени сметки – смее се жената и сплита нашарените си ръце на тила. Казва, че единственият начин за оцеляване в такова разтеглено линейно време е запазването на дистанция, танц, при който се прави крачка напред, после крачка назад, крачка вляво, крачка вдясно – лесно се помни. А колкото по-голям става светът, толкова по-голяма дистанция може да си изтанцува човек така – да емигрира отвъд седем морета, отвъд два езика, отвъд една цяла религия.
...Аз обаче имам друго мнение за времето. Времето на всички пътуващи е съставено от много времена, множество. Това е островно време, архипелази на реда в океана от хаос, това е времето, което произвеждат гаровите часовници, навсякъде различно, време условно, меридианово, никой не го приема сериозно. Часовете изчезват в летящия самолет, зората се сипва светкавично, следобедът и вечерта вече са по петите ми. Трескавото време на големите градове, където се пристига само за малко, за да се падне в робството на някоя вечер, лениво време – на ненаселените равнини, които виждаме от самолета.
...Мисля също, че светът е вътре, в гънка на мозъка, в шишарковидното тяло, застанал е на гърлото ни, този глобус. Всъщност можем да се изкашляме и да го изплюем.

-- image: Blanka Vlašić (Trening Sustipan 2008).

*Бегуните или странници са староверци от XVIII век, изповядвали вярата, че всичко е в самия теб и уседналият живот носи зло. Според тях единственият начин за спасение от злото е пътуването, движението. Отричали официалната религия и странствали подир Христос.

- dry and dusty

2009-09-23T12:16:00.000-07:00

„За мюсюлманите тълкуването на думата ширк въплъщава в себе си всичко онова, което за християните означават в общо приетите смисли идолопоклонничеството и многобожието. Докато най-тежкият и най-непростим грях според свещените думи на Корана е да приемеш или да признаеш присъствието на други божества освен Аллах. В този смисъл, за да не се подведе човек, или да не се подлъже без да иска дори, от встъпване в този грях, във ислямското изкуство се забранява изобразяването не само на Аллах, но и на многообразието от други живи същества. Така тази доктрина, че нищо в света няма изначално съществуващи форми и образ, а само Бог притежава свое постоянно битие, провокира творците в арабския свят да създават и да развиват абстрактно по чужди представи изкуство. Тяхната логика и постройка за ред и теория във Вселената се натрупва в пъстър и самобитен образец на подредба в калиграфията и мозайките. Онова, което някой с лека ръка би приел за творческо ограничение, се превръща в източник на богатство и пъстрота. Ислямските художници са избрали геометрията за свой посредник между духовния и материалния свят, създавайки математическо уравнение на съвършенството. Геометричните фигури и тяхната честа повтаряемост стават основата, върху която започват да доизграждат не само свещените символи, но и с безкрайно старание да подреждат главозамайваща плетеница от многоъгълници в съвършена симетрия.”

Паноптикум (част 2)

2009-06-07T14:42:00.000-07:00

(продължение на интервюто от част първа)

Уж има свобода на медиите, а трите основни телевизии излъчват риалити.

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: А, това е друго. Това означава, че хората не са свободни. Хората не живеят свободно, въпреки че имат възможност да живеят свободно, това ми казвате вие. Те са разменили златото на духа си за порнобоклуци. Това е вярно. В света има страшно интересни неща – Кант, звездите, микробите, ДНК, има Булгаков, има Маркес, има, каквото поискате. Вместо да се интересува от това, човекът пуска да гледа някакви потни шестима идиоти, които са се събрали в една стая, оригват се, пият бира. Защото той, човекът, разменя свободата на духа си срещу заболяването. Това е пак динозавърът. Тези хора желаят оглупяването си. Биг Брадър го има само защото хората го искат.

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Истина е, че 1989 освободи похот за пари и гламур, които още бушуват и надали скоро ще стихнат. Медията пое разпасания нагонен език на улицата, официализира го като дискурс на новата похот и пое курс към систематична деградация на националното въображение. Социалистическото приличие се разпиля, народът беше юрнат в порнографска посока. Азис му е майката. Вината на българските медии за състоянието на публичните нрави трудно може да се надцени. Нещастното българско гражданство ежедневно поглъща коктейл от приспивателни и малко стимуланти, за да спи и будува в ритъма на един вампиризиран живот. Случайни лица, дръпнати от улицата, без никакъв умствен и морален ценз, някои от тях корумпирани, се настаняват в телевизионните студия, за да манипулират беззащитната аудитория от ранните часове на деня в безобразен панибратски стил. Санирането на публичната екология предполага разправа с медийните босове и изхвърляне на чалгата.

Какво очаквате от нация, която се храни с това?

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Вие отново ми казвате за силен елит, който може да води нанякъде. Който може да наложи познание. Аз ви казвам, това е отбраняващ се елит. Елит, който само следва гънките на динозавъра. Разберете, много по-страшно е. Мърдок не иска да показва Бритни Спиърс. Мърдок просто знае, че ако не покаже Бритни Спиърс, съседът ще извади друга госпожица Спиърс пак с цици и ще приключи историята. Отново ви казвам, елитът не е в ситуация да казва накъде ще ходим, елитът е в ситуация на оцеляване. И всеки си казва: Боже мой, само тези цици ли ще показвам, но го прави. Върхушката е в перманентна криза на оцеляване. Защото властта се е преместила в консуматора. Разберете, има гигантска структурна промяна. Силен е консуматорът. Затова, когато Осама бин Ладен казва: Вие обичате живота, ние обичаме смъртта, всъщност казва нещо съвсем ясно. Аз мога да мобилизирам хората. А нашият елит (на постмодерния капиталистически свят) е напълно лишен от способността да мобилизира. Той може само да показва картинки и да моли. Много драматично е положението. Клиноведските истории са спасителни мисли, за да не видим истината. И са позорни мисли, защото са оправдание на хора, които не са способни да се справят със собственото си общество. И си казват: Ми това е, простаци, мани ги...

Практически удоволствието от властта расте заедно с властта. Затова казват, че когато якобинците станат министри, те вече не са якобински министри. Идеологията изгубен фактор ли е в новия свят?

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Една от причините за притегателната сила на властта е свързана с обстоятелството, че състоянието власт – като привилегировано състояние, спестява необходимостта от качествена компенсация на чувството за малоценност. Самоутешителната презумпция гласи, че този, който има власт, я има по силата на качества. Краткият стаж на висока политическа позиция е достатъчен, за да сроди реваншистки настроения якобинец с тази извънредно приятна илюзия. Властта решава по порочен начин въпроса за човешкото самоуважение, това привлича в „състоянието власт”. Обогатяването е вторичен въпрос, свързан с първичния – величието на недъгавия. Трафаретът гласи, че политикът е угрижен за публичното благо, че се лишава от сън и че няма лично щастие. В действителност дълбинната разтревоженост на политическия професионалист е свързана с политическото му оцеляване и с нищо друго. Смисълът на политиката е да те преизберат. Иначе пропадаш в бездната на собственото си нищожество. Егото на политика е трепетна субстанция. Признавам, не съм срещал идеологически угрижен политик. Политиците се нахвърлят един срещу друг не по идеологически подбуди, а по силата на конюнктура, която ги прави врагове или приятели в немотивирана последователност. Връх на политическия абсурдизъм е например да атакуваш политик за корупция, да пишеш писмо на прокурора да го арестува за кражби в особено големи размери и после по силата на лукав конюнктурен обрат да го обявиш за съратник по операция Чисти ръце. Какво ще кажете за този лупинг?

Хората имат ли днес, в посткомунизма, в свободния свят, защита от властта, от произвола с властта? Или феноменът партокрация защитава произволите на властта (всичко си остава вътре във властта, между тях си) от „вниманието на гражданите”. Държат ли се гражданите в неведение?

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Властта и гражданите никога няма да бъдат полюси на диалог, гражданската посветеност е предизборен слух. Най-обикновена популистка измама. Властта и гражданите съществуват съвместно, откакто се помнят, в атмосфера на хронично раздразнение, пристъпи на електорална еуфория и неотстранимо лицемерие. Властта управлява своите граждани с публично несъобщими средства. Това означава, че политикът е „господар на своето мълчание” и майстор на двойното счетоводство. Гражданите са папараци по интенция, те искат да знаят, да видят и даже да пипнат. Голият, проницаемият политик би бил чудовищна гледка, урод на публично място. Властта функционира адекватно само от дистанция, като спусната от важни държавнически небеса. От къса дистанция властта е импотентна или изнасилва, за да компенсира слабостта си да съблазнява. Упражняването на власт е практикуване на магия – черна или бяла, както предпочитате. Усложненият протокол, церемониите, салщтите и всички реторични заклинания са в същината на магични техники за поразяване на народното въображение. Наивно е да се очаква публична изповед от политически шаман, той е персона отвъд. Лидерските партии са построени върху принципа на гнистическия езотеризъм с посветителна динамика на бавно възлизане към пълнотата на партийния гнозис. В степента на проверената лоялност към лидера на другия бряг на дългото и рисковано мистическо пътуване спечелилият лидерската благосклонност ще седне от дясната му страна в позицията на спасен. Спасен, изречено с профанна искреност, ще рече водач на листа в многомандатен избирателен район независимо от всички коалиционни превратности. Абонамент за стол в националния парламент. Тази идеология ми се струва лоша теология. Отказвам да вярвам. Партиите осигуряват корпоративна сигурност за своя елит и в по-малка степен за простосмъртните си членове и симпатизанти. На партиен жаргон това се нарича пазене на гърба. Пазенето на гърба е селективна процедура, строго зависима от лидерското благоволение. Станишев пази гърба на Пламен Орешарски, но не пази гърба на Румен Петков. Доган пази всички гърбове. Костов не пази ничий гръб, защото неговите бяха цвете, въпреки че се наложи да ги уволнява. Кой пази гърба на самия Костов, е въпрос с повишена трудност. А може би не. Колкото до гражданите, те са изпуснати на цимента, и то надолу с главата. Тоталитарната държава стопанисваше гражданите по маниера на домашното насилие – с много любов и побоища. Гражданите бяха задомени, макар и нещастно. Сега са разведени с държавата, чукат на дърво да не им потрябва защите и медитират върху въпроса, дали историята има смисъл. Хората не знаят нищо. Ако узнаят, ще въздъхнат с окончателна въздишка...

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Сигурно има елементи на партокрация. Много по-малко развити, отколкото в другите страни. Поради липсата на опит. Главното е, че българите смятат, че са ограбени. Апропо има гледна точка, от която това е така. Състя се приватизация по едни нечестни, общо взето, начини. В хода на приватизацията българите загубиха огромното си богатство. Това е факт. Светейшата истина е, че ако кражбите са едно, то официалните законно присвоени, така да се каже, пари са многократно повече. Давам ви пример със София. Хората казват това е кражба и проспиват факта, че те три пъти подред избират едно ръководство, което законно, с гласуване на съвета отдава тези неща. То ги дава. Няма нищо незаконно в това. Друг въпрос е, че е много неморално. Ускорената приватизация означава целият наркооп аут, цялото химическо чистене на еди-кого си, цялата вода на друг и прочее. Това е ограбване, което в София най-личи. Ограбването се състоя под ръкоплясканията на публиката. Тя мисли, че някой е крал. Крали са идиотите. Нямаше нужда да се краде. Българите нямаха интерес към собствеността си. Ако аз позволя в моята къща да дойдат 40 цигани и да живеят там, да взима кой каквото си иска и после да кажа: Кой открадна нещо? Нямаше нужда да се краде. Те бяха пуснати в къщата да разграбват. Тя беше разграбена по желание на слушателите, така да се каже. Това се случи. И този концерт по желание завърши с това, че огромна собственост на стойност няколко десетки милиарда беше отнета от българите. Сега те казват: Кого ще накажем? И властта се мъчи да намери някой да е нарушил нещо. Ами нищо не е нарушено. Седнало е кметството и е прогласувало. Ако има вина някаква, това е вината на дискурса, с който влезнахме в това. На Кръглата маса нашите политици от двата възникващи елитаобговориха много въпроси, обговориха пътя към Европа. И постигнаха съгласие. Обговориха етническия мир. Постигнаха съгласие. Обговориха свободните медии и демокрацията. Постигнаха съгласие. За пазарната икономика стана дума само че е добра. Частното е добро, това е. Раздадохме земята и раздадохме общата си собственост – 90%. Това се случи под ръкоплясканията на българския народ. Българският народ е ужасно изненадан 20 години по-късно, защото не знаеше главната последица. Той си представяше, че ще има само богати хора. Истината е, че има класи. И не е страшното, че има горни класи, макар че мнозина си представят капитализъм без капиталисти. Боже мой, по-страшното е, че някои хора завинаги са забити в долната класа. И това е факт, който много хора осъзнават, и затова така озверяват. Иначе България никога не е живяла толкова добре, колкото сега. Средният българин никога, даже при Тодор Живков в най-добрите години, е е живял по-добре. Но никога не се е чувствал по-зле. Защото осъзна, че е преминал в долна класа. И че децата му винаги ще бъдат слуги на някои други. И затова българинът каза: Накажете ги! Кого да накажем? Кого? Когото ти излъчи за господар?! Господарите да накажат господарите! Затова се редят атака след атака. Но въпросът за България не е въпросът за България, а за съдбата на европейския капитализъм, за щастие.

Как се разпредели властта... след социализма? Има ли днес шанс за умния човек? Системата, в която живеем днес (посткомунизъм), притежава ли естествения капиталистически механизъм да избутва нагоре по-добре?

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Днешният елит е съставен основно от „децата и внуците” на вчерашния. Това е очевидно. Тук-там ще откриете някой простосмъртен, настанен по допущение в елитарните сфери или пробил с метежната си воля на герой от епохата на първоначалното натрупване. В България не действа Законът за вечното възвръщане на Фридрих Ницше. Повече от съмнително е дали би могло да бъде другояче при тези комунисти и при тези демократи. В България не беше извършена декомунизация, тъй като тези, които трябваше да я извършат, нямаха потребност да се доберат до икономическото условие сами да бъдат елит. Старият елит и новите претенденти трябваше да минат през иглените уши на приватизацията с безспорно по-добри стартови позиции за „децата и внуците”. Приватизацията не беше „синя”, а „червена”, въпреки че беше извършена от партийното и държавното ръководство на синята партия. Червената партия повери на синята раздържавяването, от ефектите на което се нуждаеше, за да възпроизведе собствения си елит като капиталистическа инфраструктура на новото летоброене. Бившите комунисти не можеха да приватизират, защото, изглежда, не знаеха как, но основно, защото „червените бабички” не биха простили кощунството. Луканов и неговите ученици се нуждаеха от силен лидер, който трябваше да извърши за тях това, което те не можеха да извършат за себе си. Намериха го. Приватизацията раздаде лъвския пай от раздържавената собственост на „децата и внуците”, за да станат едри капиталисти, след което Галъп Интернешънъл обяви прехода за приключил. Процедурно раздържавяването беше извършено по начин, който разочарова хората от „великите митинги на демокрацията”. Разбира се, че цялото демократично замълчаване има основно политиконимически цели – метаморфоза на тези, които загубиха историческото съревнование, но спечелиха локалната битка за собственото си възпроизводство. Целият процес на трансформация протече в условията на фактически мораториум на правосъдието. Достатъчно е да си припомним, че синята партия назначи начело на държавното обвинение човек, който имал, така говорят злите езици, опасения, че в глидерите на парното се крие някой. Сега действащият прокурор дойде като велико естетическо избавление. Не е вярно, че България е правова държава е правова държава. В правовата държава няма недосегаеми. Питате дали способният човек има шанс в България. Има, с известни уговорки. Естественият капиталистически механизъм, за който споменавате, „избута” хората основно „навън”, а не „нагоре”. Емигрираха 1 милион души, а може би повече. За способните хора посоките „нагоре” и „навън” съвпадат. Ярките таланти имат космополитна съдба. Талантите, които избират България, ще трябва да проверят способността си да поглъщат ежедневна доза абсурд и да преценят дали не нанасят на здравето си непоправими щети.

Имам чувството, че българският бизнесмен не е същински.

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Що да не е същински. Чудесно си е същински. Бяхме абсолщтни бройлери, не знаехме нищо. За 20 години се очукахме, направихме. Друг е въпросът, че българският бизнесмен е арогантен и прост.

Това ли е демокрацията? На всекиго по бюлетина независимо от грамотността, лудостта. Неграмотници вземат решение за съдбата на всички нас.

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Не, те взимат решение само за това кой ще ни управлява. Това е значително по-слабо решение от това за съдбата. Те казват: Станишев повече ни харесва или Борисов. Т’ва е. Нищо съдбовно. Естествено, в плен са на митове. В частта кого избират хората може би демокрацията има известен недостатък, но в частта кого свалят – не. Те винаги грешат, когато трябва да издигнат някого. Но никога грешка не съм видял, когато трябва да съборят някого. Събарят си го желязно. Българите никога няма да се влюбят така, както във Виденов, Костов или Симеон. При Бойко не е чак толкова силен митът.

Мислите ли?

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Една четвърт от нацията, не е половината. Ако въпросът е кого най-много обичат българите в момента, отговорът е г-н Борисов, но това вече не е онзи мит. Между другото това е добре за него. Защото, ако беше онзи мит, разочарованието настъпва много по-бързо и мащабно. Костов не смяташе, че го харесват. Той мислеше, че заради неговата политика ще му простят. Затова беше изненадан. Демокрацията сама по себе си е формалност. Въвежда се механизмът на демокрацията, който не е толкова подбор на готини хора, колкото механизъм на премахване на лайна, които са се оказали горе. Това е силата на хората. Демокрацията не може да замести съдържанието. А съдържанието е взаимодействие на ресурси и власт. Както казва Бъфет, капитализмът е най-ефективното общество, защото залага на две основни качества в човека – на страха и на алчността.

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Демокрацията е перманентен дебат за управлението на публичните дела. Демократичните институции са институции на разума. Дали е възможна демокрация без демократи и разумно поведение без разум? Знае ли някой, питате вие, какво е в ума на лудия, въоръжен с бюлетина? А какво е, ако изборът на разумните е между неграмотни и луди? А ако за утешение на разумните към лудите и неграмотните бъдат прибавени и мошеници в сметката? Изследвал ли е някой покрусата на тези разумни пред споменатите „опции”? Истината е, че пълноценна демокрация не може да бъде постигната по силата на геополитическа конюнктура или чрез широко рекламиран икономически интерес. Не помага и разумният егоизъм на Айн Райнд. Западната демокрация е система от унаследими културни навици. Западната цивилизация има християнски и античен корен. Тази цивилизация има опита на Просвещението. Съвършено различна формация на душите. Тези общества, към които формално се числим, не губят време за постигане на консенсус по очевидностите. За очевидностите не спорят, за нормалността – също. Толерантността към очевидни безобразия е феноменална в България. Ние нямаме културно ниво за автоматична дисквалификация на абсурда. Нямаме стартов културен капитал. Това е бедата. В нещо съществено си оставаме варвари, макар и уморени.

За манталитета на нацията. Битът ли определя съзнанието (марксистката теза)? Или да приемем расисткото фашистко изказване, че едни нации са по-неспособни, по-глупави, по-робски от други? В този смисъл българите имаме ли шанс...

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Хиперборейстата теория за нордическа раса от свръх люде със сини очи и руси глави е метафизика за идиоти. Расата блян за духовни преимущества на биологична основа. Само че духът не е кост, а свобода. По-интересна тема е културно-историческата типология на народите, феноменологията на националните характери. Опитът на народите да формира национален психотип. Общоизвестно е, че индивидуализмът и чувството за неприкосновеност на частната собственост не са качества на руския национален характер, например. Англичаните не се отличават с вкус към колективното живеене, към това, което руснаците наричат съборност. Англичанин в комунална квартира е нещо като анекдот или пък директен ужас, ако се осъществи. Българите формират трудно обща воля за постигане на национална кауза, теглят в разни посоки според смътната интуиция за оцеляване. Националната солидарност се разпада по причина на дребнодушна себичност и недоверие. Българското единство е в знанието за неговата непостижимост. Българинът се привързва към семейния и много по-слабо към националния мит. Има мечта да се прехвърли в утопично място – на село или в чужбина. Ubi bene, ubi patria. (Където е добре, там е родината). Оттук и голямата пластичност на типичния българин. Притежаваме камуфлажа на способност за адаптация, за бързо и формално покриване на ситуационния норматив, но с перманентно овайкване на „участта”. Българинът е казуист на оцеляването, майстор на минималния живот. Но е склонен да се променя, ако инстинктът му подскаже, че е в негов интерес. В тази пластика е шансът. Една сутрин гледах по телевизията разказ за осиновено момиченце от дом за изоставени деца в Каспичан. Осиновено е на 7 години от американско семейство. Години по-късно се завръща в България за участие в конференция по социална политика и „за да види дома и лелките”. Разговаря в студиото с преводач. Кротко, любезно, осмислено човешко същество. Два пъти по-умно от интервюиращия. Долавя се опит с болката. Топли, благодарни очи. Цигане.

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: България извървя за 20 години гигантски път. Това е поредната доза модернизация, която нацията пое. Три неща са се случили в България изобщо някога. Първо, възникнала е отново държавата. После е възникнал градът, организиран от комунистическата партия, и накрая на XX век е възникнала демокрацията. Това са трите събития за отбелязване през всичките години. И трите са форсирани. И трите не съзряват по въртешни причини, а се случват по външни предпоставки. България точно започва да трупа някакво национално движение – Раковски, Левски, прочее, малко по-рано пък действат Софроний, Паисий, ама така съвсем единични хора – единият написал книжка, другият станал владика, с нищожен освободителен опит България получава свободата си и националната държава. Хората са лели реки от кръв цели столетия. В реките от кръв се случва селекция. И когато дойде плодът, тоест свободата, вече има добре подбран елит с ясен опит, който да оглави тази нация. Тук през 80-те години на XIX век всеки грамотен застава на власт, разбирате ли. Понеже трябват и съдии, и чиновници, и фелдфебели, и писари, и какво ли не, всеки, който знае да пише и чете, се оказва на власт. Това е катастрофално обстоятелство. Полудържава. Следва градът. Градът навсякъде се случва поради капитализъм. В класическия случай изгонват хората от земята, вкарват ги в града, работят 18 часа в завода, живеят в епидемии, борят се, градът възниква през една голяма катастрофа, като в борбата между пролетариата и капитала става това, което виждаме сега. Големият добре организиран град. Българският град става безплатно. На базата на съветския ресурс, на съветската нафта, на това, че пазарът е затворен и се пазис атомни бомби, всеки боклук, който България произведе, се продава на секундата. Вярно, получаваш малко боклуци в замяна, нали, но това е така или иначе оградена боклуджийница. Поради това българите, когато правят град, не само не им се влошава животът, ами им се подобрява. Нашият дивак получава панелка с течащ покрив, лош паркет и прочее, но той живее по-добре, идвайки в града. Нещо, което на никого преди нас не се е случвало, когато градът възниква по естествения механизъм. Това е един форсиран град. Но както форсираната държава ни даде полудържава, така форсираният град ни дава полуград. Нашият дивак си стои с неотстраним селски печат до ден днешен. Отваря прозореца, хвърля боклука, затваря прозореца. Това е от това. От това, че му се е случило хубаво, а не лошо. Демокрацията ни също е форсирана. Таман в България възникнаха дисиденти, един човек беше написал две изречения, трима се събрали в някакъв клуб, четирима казаха: Може би сме против, и на тая база ни се стовари гигантски плод – съвършена свобода. Тя е полудемокрация в този смисъл. Не е селектиран елит. Нашият демократически елит се легитимира не преди демокрацията, в борбата за нея. Каквото например се случи с Валенса. А след демокрацията.
Това е спецификата на България. Ние по особен начин изпреварваме времето си вече три пъти и догонваме себе си. Гоним се да станем държава, гоним се да станем демокрация. Но вече сме. Сега гоним да сме европейци. А това ни се случи преди две години. Затова жена ми един ден каза, че има един-единствен гениален и след него все грешки правим – това е хан Аспарух. Защото той избрал мястото. Случват ни се изпреварващо хубави неща, до които не сме дорасли.

Паноптикум (част 1)

2009-05-30T14:27:00.000-07:00

За същността на властта. Интервю за L’EUROPEO от Калина Андролова със социологът Андрей Райчев и депутатът д-р Николай Михайлов.

Фуко заиграва с картина на Магрит на която е изобразена лула, но е озаглавена Това не е лула. Мислите ли, че властта по подобен абсурден начин отрича своя абсолют.

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Аз мисля точно обратното. Никога в историята на света властта не е била по-слаба от сега. Всяка власт в досегашното общество, всеки елит изобщо се легитимира през вид превъзходство. Ланселот предизвиква някого пред тълпата. Убива го. И в това убийство се съдържа послание към всички останали: Аз убих този левент, та тебе ли, боклук! Оттук насетне ще вървиш след мен, ще слушаш, аз съм с най-голямата пишка, аз съм с най-голямата сила, аз знам всичко, бъди като мен, ако можеш, но не можеш! Това е универсалното послание на властта въобще. По времето, което изследва Фуко, когато властта се скрива и става окото, което ни наблюдава, тя започва да деградира, но продължава да бъде силното, могъщото, превъзхождащото. Елитът в същността си превъзхожда масата. Погледнете сегашноте Ланселоти - Кириаку и Мърдок. Тяхното сражение не е за това кой да докаже превъзходство над хората, а кой ще достави най-голямо удоволствие на тълпата. Кой ще може по така да я почеше, по да й е интересно, по да й е забавно. Елитът е престанал да черпи енергия от своето силово превъзходство, а събира гигантско количество консуматори, които доброволно идват със своите пари, които са парите с главно П изобщо. Така че никога не сме имали по-слаб елит от сега. Елит, който се държи само на картинки. Който не е в състояния да отправи критичен или мобилизиращ текст. А Ланселот отправя само критични и мобилизиращи текстове. Критични - вие сте боклуци, и мобилизиращи - след мен, момчета, да бием германците. Нито един от двата текста не може да отправи елитът в момента. Има гигантско обръщане. Силата е на страната на консуматора. Представете си, че всеки човек на планетата може да изхарчи определено количество пари. Общата съвкупност на този капитал не просто превъзхожда с порядъци всяко индивидуално богатство. Това решение на консуматора превъзхожда всеки субект въобще. Няма такъв субект. Ние с Кънчо Стойчев го наричаме динозавър. Този динозавър обаче не е синхронен - един прави едно, друг - друго. Властта в потребителското общество всъщност се занимава с това да синхронизира динозавъра. Мога да ви кажа за 4-5 синхронизации, които настъпиха пред очите ми. Например, динозавърът се убеди, че има птичи грип. Нямаше птичи грип. Двама души може би са умрели и за тях става ясно, че са живели в изпражнения на кокошки, ако живееш заедно с кокошки, може да умреш от всичко. Избиха милиони птици, изхарчиха милиарди долари. На динозавъра чудесно му направиха синхронизация. Луда крава, същата история. Не се доказа, че има един мъртъв от луда крава, може би случайно някой щял да полудее. Погледнете какво стана със света, цяла страна разориха, Аржентина, избиха животните, изгориха им месото. Гигантска синхронизация на динозавъра. Следващото - компютрите през 2000 година. Всички се уплашиха, министър-председатели нощуваха в кабинети, армии мобилизираха. Синхронизация е и страхът от тероризма. Някакви глупаци разрушили две къщи в центъра на Ню Йорк. По пътищата умират седмично повече хора, отколкото там загинаха. И отново - синхронизация на динозавъра. Той просто става като един. Тази криза финансова сега не е никаква криза. Това е масовидно явление: динозавърът се е уплашил за парите си и си гие прибрал. Нищо друго не виждам. Динозавърът обикновено е в покой, защото различни хора правят различни неща. Неговата синхронизация обаче довежда до отделянето на чудовищни енергии. Това е властта в наше време. Тя е най-слабата в историята на човечеството. Елитът оцелява на базата на непрекъснати сделки с този динозавър. И на картинките, които му показва. Още по-лошо: самите картинки са властта. В наше време кой се крие зад Бритни Спиърс? Отговорът е никой. Тя е самата власт. Тя синхронизира динозавъра. С гърдите, краката, устните. Елитът е едва крепящ се само на символи. И не е способен да отправи някакъв текст към аудиторията, наречена потребител. Текстът момчета, дайте да загинем за родината, който е един типов текст за епохата, всъщност е комичен. Затова за силна власт изобщо не можем да говорим. Ако говорим за властта като за субект отгоре.

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Никой не остава същият на властна позиция с изключение на мъдреците, които не желаят да властват. Властта екзалтира и деградира, вбесява и опошлява. Властта произвежда роби и господари, обсебени и чоновници. Доминират чиновниците, но се срещат и обсебени. Познавам няколко. Властта има тенденция към експанзия. Нагонът е от власт към власт, от слава към слава. Властта превръща нейните любители в тирани. Тиранът е безумец, теоман. Теоманията е състояние на пределно нарцистично самовъзхищение, на налудна претенция за богоравенство. Теоманията е изкуство на невъзможното, а не на възможното. Калигула, Нерон, Хитлер, Сталин са клинични случаи на властно полудяване. Не са за подценяване обаче и по-скромно скроените претенденти поради пораженията, които нанасят върху живота на „обикновените” хора. Всеки почитател на властта отглежда в гърдите си миниатюрен деспот с фантазиран суверенитет върху жена, деца, дакел или партийка. И още нещо. Сгъстяването на теоманните енергии в гърдите на политическия лидер е невъзможно без стимулиращата роля на неговите ошашавени почитатели. Култовата ситуация е нарцистичен комплот, солидарна патология на луд и възхитени. Либералният Запад се бои от страстната политика, защото помни религиозните войни и драматичния регрес на нацизма. Демокрацията е религиозно безразлична процедура, техника за обезопасяване от ексцесиите на властния демон. Демократичните конвенции банализират политическия занаят, превръщат рицаря в чиновник. Чиновниците нямат убеждения. Аурата на чиновника е леко бездарна, той знае, че наоколо няма богове, а само началници. Чиновникът почита служебната, а не небесната йерархия.
Нормативната фигура на брщкселския чиновник, на когото подражават всички, е, ако се вгледата внимателно, съкратен човек, брюкселски разум. Но какво благо е неподкупният чиновник! Каква ценност е надеждният политически служител! Каква тъга по неговата липса!

Тоталитаризмът е паноптична система на власт, където човекът е прекалено видим. Не е ли такава и системата на уж свободния свят, този на кредитните карти, интернет пространството, живота на заем и прочее. Човек може да бъде проследен по мобилния телефон всяка секунда?

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Говорите за електронния нашийник. Само че голямата разлика е в следното. Днес е сключена доброволна сделка с властта. Това, което вие питате, е: не е ли същият надзор и днес? Не, не е. Има огромна разлика. Не защото контролът е по-малък. А защото е приет. Разликата не се състои в това, че тогава е било сурово, жестоко, страшно, а сега е нежно, но същото. Разликата е, че понеже сега е нежно, поняже сега консуматорът е на власт, както ви казах, това става с неговото съгласие. Всеки, който е взел кредит, например, е приел тази сделка в живота си. Каква е сделката за кредита, помислете? За да ти дадат кола, преди да си изработил кинтите, предварително плащат труда ти. Има фундаментална сделка. Например: за кредит от 5 години аз обещавам пет години да не се напивам, да не ме уволняват, да не се разболявам, да не вдигна бунт, да не чупя нищо и пр. Това е среда на контрол. Аз влизам в сделка и оттам нататък съм контролиран.

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Тоталитарната система осъществява перманентен контрол върху своите граждани, защото сам по себе си човекът е риск. Тоталитарният разум ненавижда ирационалния остатък на човешка свобода. Свободата е враг, подривна стихия. Всички са под око, в състояние на паранойна будност. Смъртта на една утопия поражда друга. Падането на Берлинската стена въведе посткомунистическия човек в света на хедонистичната утопия, в романтиката на консумативния рай. Постмодерният човек не знае що е истина, не знае що е наслаждение. Ние сме епикурейци по идеологическа принадлежност, развеселени и отчаяни дегустатори. В това осъмнахме. Ранната капиталистическа етика е трудова и аскетична. Късният европейски хедонизъм диктува неотложност на наслаждането, консумацията придобива характера на дълг. Животът протича също под натиска на дълг, но в обратната перспектива. Настоящето е вечност. Хората живеят под диктатурата на рекламните образи със задължаващата сила на библейските цитати. Модерният хедонист съществува с помощта на разнородни ипотеки в режима на строги финансови условия. Бъдещето е средство за постигане на настоящето. Съществува истерия на богатството, имането е подражателен бяс. Хората искат това, което другите искат, защото те го искат. Желанието на другия е обект на подражание, а резултатът е сбиване на неделимия обект на споделеното желание. Човешката ситуация е тоталитарна преди всички тоталитаризми. Либералната система е толерантна и дискретно репресивна. Не бие фронтално, но практикува остракизъм – политически, икономически и даже морален. Предстои учредяване на политкоректна полиция по аналог с моралната милиция на Калвин. Всички усъмнени в природосъобразността на хомосексуалния брак ще бъдат съдени в Хага. Ще видите.

Смятате ли, че демокрацията в България е фасадна, формална?

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: И фасадна не е, защото фасадата е безобразна. България се управлява от шепа клептократи по правило със стаж в ДС и от няколко партийни корпорации, които играят театър, като произвеждат думи и жестикулации. Осведомените знаят къде са парите и куде отиват. Никакви регламенти нямат значение. Така нареченият национален капитал функционира с чудовищен апетит за поглъщане на материални блага под политическия чадър на всички управления. Кражбите, предприети в рамките на рази администрация, са толкова мащабни, че предизвикват нещо подобно на възхищение като при среща с шедьовър на монументалната живопис. Кротките коментари на Станишев по този повод, сводими до репликатa „няма страшно”, намекват, струва ми се, че грабежът в България не е виновно поведение, а етническа характеристика. Нещо като особеност на националното чувство за собственост. Намирам всичко това за проява на безсилие и страшна наглост. Откраднатото възлиза на стотици милиони евро. Прокуратурата отказва да атакува елитарната престъпност, за да не застраши националната сигурност с непочтително отношение. Държавното обвинение знае, че ако бутне опорните стени на държавната сграда, кооперацията ще падне върху всички глави, включително и върху невинните. Пасивни са от състрадание. Нашата демокрация функционира в условията на много добре организирано институционално безредие като интегрирана система за саботиране на публичния интерес. Всяко разкритие на мащабна корупция потъва в свещеното мълчание на управляващия елит. Не мисля, че това мълчание е проява на страх, а по-скоро на знание. Знаят, че корупцията е структурен фундамент на управлението и че когато „публиката” апелира „не крадете”, тя всъщност не знае какво казва и още по-малко какво иска. Казва: „Спрете да съществувате.” Тогава казват на публиката: „Нямате алтернатива.” В това не са прави, алтернатива има. Алтернативата са тези, които обещават операция Чисти ръце от позицията на собствения си опит в грабежа. Те са на ход. А ето и едно, струва ми се, утешително обобщение във връзка с темата: не живеем в епохата на вярата – L’orde de foi, а в епохата на парите – L’orde d’argent (Жак Атали). Сменете си епохата. Най-безобразното нещо в посткомунистическа България не са олигарсите, а партиите, тъй като дрънкат за ценности и обещават безкористност. Такова нещо никога няма да чуете от някой олигарх, защото е възпиран, мисля си, от чувството за срам. Лидерите нямат срам. Проверено е от къса дистанция.

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Всяка демокрация е формална. Демокрацията не е нищо освен процедура. Тя е форма, не е съдържание. Това е договор между нас, че когато спорим по някой въпрос, ще направим това, което казват тези, които са повече. Българският народ беше благополучно обучен от десните социолози, че демокрацията е вид съдържание, свързано с големи ценности. Съдържанието в обществото е свързано със собствеността и властта. Демокрацията е само форма. Тоест демокрацията в България е прекрасна. Такава, каквато е във всички други страни. Когато хората казват: това не е истинска демокрация, имат предвид нещо съвсем друго: има страшно неравенство, правилата на играта са такива, че печалят гадовете, а готините хора губят. Всъщност хората просто критикуват капитализма. Западът, установявайки своята доминация над района, напълно избегна темата за капитализма, нарече го със срамежливото пазарна икономика, което звучи много добре, но това си е просто един прохождащ капитализъм. Затова се получи абсурдна ситуация, при която човекът все още не е уведомен, че живее при капитализма, нещо повече, когато го уведомяваш, той казва: „Не, не, това не е истински капитализъм, скрили са го, гадовете, истинския капитализъм и го пазят за себе си, а на нас ни дават нещо, дето не е капитализъм, не го ли знам аз капитализма в Англия, той е много добър.” Първо, капитализма в Англия е също свиреп и жесток. Той е опитомен, защото местните хора са го опитомявали столетия наред. Справедлив капитализъм няма. Капитализмът е най-ефективното общество в историята на човечеството. Но за справедливост, Бога ми, не може да се говори. И по тази причина, защото той ги прави неравни и ги кара да работят, хората не адрсират омразата си към капитализма, а към демокрацията. Хората трябва да свикнат с това, че иа богати и невинаги те самите са едни от тях.

Има няколко форми на власт. Първата е властта върху физическото тяло. Това е властта на армията и полицията. Съществува и власт на възнаграждението и наказанието, т.нар. икономическа власт. И най-интересната и страшна форма на власт е властта на пропагандата и убеждението.

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Баналната външна принуда е голямо неудобство, но не отнема автономията на човека, освен при крайно деградиращи условия, за които пише Шаламов, например. Бунтът е еманципираща страст, съществува екстаз от гнева, свързан с преживяването на свобода и триумф. Диктатурите възпитават вкус към свободата, в това е парадоксалният им принос. Манипулативните стратегии деградират, защото създават илюзия за неприкосновеност на волята. Успешно манипулираният човек сам избира своята участ. Съвършено манипулираният човек обаче се нарича телезрител. За да разбере какво мисли, съвременният човек трябва да чуе какво телевизията казва и още по-радикално – да види какво тя показва. Активността на съзнанието е редуцирана до усвояване на фрагменти от теливизионната реалност, подредени по случайния признак на дистанционното превключване. Съзнанието е субституирано с телевизионна програма, която моделира отношението към света, включително и реакциите спрямо самата себе си. В главата на съвременника е монтирана оптика за телевизионна стилизация на света. Човекът е сам, а ефирно психотичен. Халюцинант. Нищо от тъй наречения обективен свят не може да бъде усвоено и даже разбрано, ако не съответства на нормативите на ефирното съзнание. Телевизионният репортаж за събитието изчерпва самото събитие. Събитието е клип. Реалният факт е условен и по парадокс виртуален, а телевизионният му образ е безусловен и реален. Конституирана е ефирна онтология, в която сме настанени като изселени от реалността.

По време на прехода имаше ли план за контрол над медиите посредством назначени хора? Конкретен план?

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Имаше много опити да се подчинят медиите. Но по-умните се научиха, че който си подчини медиите, му се разкатава фамилията. Костов се опита да постави медиите под контрол със заплахи, с пращане на ревизии, воюваше политически. Нищо не носи това. Като запушиш една медия, се появява друга, която не можеш да запушиш. Понеже официалните вестници не пишат за скандали, се появиха жълти вестници, които пишат истинските неща и ги бият по тиражи. Защото пишат онова, което хората искат да четат. Какво искат да четат? Искат да четат гадости за властта. Те искат всяка седмица да си получат дозата ненавист към властта. И да кажат: Ахааа, тоя е крадец, тоя е курвар, тоя е педераст. Като не ги пишат централните медии, ще ги пишат съседните медии. Да, социалистическата държава притежаваше Работническо дело и командваше главните редактори, оттогава нищо подобно няма. Това е легенда За Красимир Гергов, че държи рекламата. Краси има блестящи умения да работи с рекламни потоци. Но рекламата я държи Кока Кола. И няма сила, която да накара Кока Кола да рекламира в нещо, което е лошо. Разбира се, можеш да правиш малки услуги на свои приятели, но всичко друго е решително надценяване. Механизмът е много по-жесток, отколкото си мислите. Той е пазарен.

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Нищо не може да бъде осъществено по план в хаотична страна, в динамиката на преходните страсти. Движи ни не планиращият разум, а лукавството на инстинкта. Строга концепция за дисциплиниране на медийната среда от името на ДС с лица и изпълнители, одит, възнаграждения и санкции – това ми звучи неосъществимо и даже паранойно. Всички управления опитаха господство върху медийната територия с променлив успех. Пострадаха и премиерите. Филип Димитров на ранен етап беше икономично назован Ф.Д., за да олекне името му допълнително и за да изглежда напълно комичен. Иван Костов загуби медийната благосклонност някъде около 1999, както впрочем и политическата власт с отлагателно условие от две години, без да разбере защо, в условията на усилващо се национално подозрение, че сините са загубили мяра и са разпасали коня. Което си беше именно така.

Ако владееш медиите, правиш внушения...

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Искате да ми кажете, че някой е създал Бойко Борисов? Чакайте, дайте да видим какво българският народ досега е мислил. Първо мнозинството хора смятаха, че Желев трябва да е президент. На третата година започнаха да му викат Жельо Жабата и да му горят портретите. После мнозинството българи решиха, че Жан Виденов е най-добрият министър-председател. На втората година България се полуразпадна от омраза към Виденов и комунистите. После мнозинството хора решиха, че Костов е най-добрият от всички. На третата година го изхвърлиха от властта, обидиха го, намразиха го и взеха да му викат, че е циганин и мавър. А нищо не беше направил човекът освен това, което ги беше предупредил, че ще направи. Те просто не че не харесаха яденето, който той им донесе, но основно не им хареса цената на това ядене. Като поръчваш, трябва да гледаш в менюто какво пише. Но българите пропуснаха. После абсолютно харесаха Симеон. И пак така. И сега Бойко Борисов. Нима в един от тези случаи поне ще ми кажете, че някой е седял отзад?! Кой е този отзад и коя е тая медия, дето го е създала? Нищо подобно не е. А много повтаряха: Зад Симеон стоят комунистите и ченгетата, зад Костов стоят американците, които искат да претаковат България, зад Виденов стоеше Русия, и прочее. Нищо подобно не се случваше. Нищо нямаше зад Костов, а пред него имаше половината избиратели. Планът Клин е много лесен като обяснителна схема. И той никога не е верен. България се самоуправлява от 20 години. Хората не могат да понесат това, защото не стига, че не могат да живеят повече така, но ще излезе, че и те са си го докарали на главата. Но това е истината. Това сме ние. Влюбените последователно в Жельо Желев, Жан Виденов, Иван Костов, Симеон Сакскобургготски и Бойко Борисов.

Християнската религия например е победила само със силата на пропагандата без никаква икономическа или военна сила.

АНДРЕЙ РАЙЧЕВ: Добре де, ама Тодор Живков, като ръководеше всички медии и като беше заглушил чуждите станции, беше ли успял да излъже хората? Не знаеха ли всички, че това е една лъжа. Всички, 8 милиона души, включително и тези, които повтаряха от трибуната. Българският народ беше интоксикиран да строи комунизма и да отдаде силите си на съботника, така ли? Али-бали. Ритуално повтаряше лъжата, защото знаеше, че бият иначе. Хората никога не са били убедени в нещо заради това, че то е доминирало в медиите. Всички знаеха истината – и за Живков знаеха, и вицове си пускаха, и така си живееха в тази дълбока не-свобода. Която не беше създадена от медиите, а от Държавна сигурност.

НИКОЛАЙ МИХАЙЛОВ: Християнската църква е основана върху кръвта на мъчениците. Християнският мъченик е свидетел (martyr), а не пропагандатор. Християнският вход в историята е жертвен, а не покоряващ. Обратно на мохамеданската експанзия през VI век. Това уточнение ми се струва важно. Колкото до нашата демократична революция от 1989, тя стартира като ентусиазъм за радикална промяна, но бързо деградира до изнервена похот за поглъщане на парчета от раздържавената собственост. Идеалистите, доколкото ги имаше, бяха изолирани от тази мъжка игра на договорена власт и надпартиен грабеж. Никакъв дележ на ценностен признак не се състоя на официалната политическа сцена. От ден първи зад кулисите си намигат демиурзите на прехода от старата гвардия и техните наемници от новата демократична фаланга. Луканов не е мит, не са мит и неговите производни от демократичния спектър. Преди се подозираше, че имат общ генезис, сега се знае. Що се отнася до развълнуваните от площада, те бяха миманс. Класическа схема.

.(следва)

...sois belle et tais-toi

2009-05-15T14:15:00.000-07:00

...

...-- избрано от Les cerfs-volants по *Gary, Romain @ Editions Gallimard, 1980

....de celle qu’il nommait sa douseur angevine
....sur la corde vibrante erre l’ame divine
....quand l’angoisse d’amoure etreint son coeur trouble

...{…} Лятото започваше да добива тъжен вид. Само облаци и мъгли; слънцето едва надзърташе иззад линията на хоризонта; боровете притихнаха; клоните им се схващаха от морската влага. Настъпваше сезон без вятър, който очаква бурите на равноденствието. Появиха се пеперуди, които преди не бяхме виждали, тъмнокафяви, сякаш от кадифе, по-големи и по-тежки от тези през лятото. Лила се притискаше в прегръдката ми и за пръв път чувствах, че наистина присъствам в мълчанието ́и.
...– Подготвям се за спомените – казваше тя.

...От всички часове на деня пет следобед бе най-лошият ми враг, защото въздухът ставаше прекалено хладен и пясъкът – прекалено влажен. Трябваше да станем, да се разделим, да се разкъсаме на две. Имаше един последен хубав миг, когато Лила загръщаше и двама ни с одеалото и се притискаше към мен по-силно, за да се стопли. Около пет и половина морето изведнъж остаряваше, гласът му ставаше дрезгав и сърдит. Сенките се спускаха върху нас с пясъка на мъгливите си криле. Една последна прегръдка и гласът на Лила издъхваше върху полуотворените ́и неподвижни устни; рзширените ́и очи изгубваха блясъка, сърцето ́и върху гърдите ми бавно притихваше. Бях достатъчно глупав, за да се чувствам горд със своята сила. Цялата тази суета изчезна, когато разбрах, че обичам Лила с любов, която не се вмества в никакви граници, нито се изчерпва със секса и че съществува едно измерение у двойката, което не престава да нараства за сметка на всичко останало.
...- Какво ще стане с теб, когато се разделим, Людо?
...- Ще умра.
...- Не говори глупости.
...- Ще умирам петдесет, осемдесет години, не знам. Всички от семейство Фльори са доживели дълбока старост, затова можеш да си спокойна; ще се грижа добре за теб даже и след като си отидеш.

...{…} Замлъквах. Когато (Лила) продължаваше да „търси себе си”, намираше само мен. Мракът около нас се сгъстяваше; крясъкът на чайките ставаше толкова далечен, че заприличваше на спомен. {…}

...- Обичаш ли ме или не?
...- Обичам те, но с това нещата не се изчерпват. Не мога да стана твоя половинка. Знаеш ли този ужасен израз? „Къде е твоята половинка?” „Не видяхте ли моята половинка?” Искам, ако те срещна след пет, десет години, сърцето ми да се обърне. Но ако години наред се прибираш у дома всяка вечер, сърцето вече няма да усеща нищо...
...Тя отметна одеалото и стана. Понякога се питам какво ли е станало с това старо одеало от Закопане. Оставихме го там, защото щяхме да се върнем, а не се върнахме никога {…}

...- Извинявай, Лила, тежко ми е на душата. Не знам дали имате такъв израз на полски.
...- Ciezkie serce, каза тя. {…}

...Написах на Лила писмо от трийсет страници, бях го започвал на няколко пъти, накрая го хвърлих в огъня, тъй като бе станало обикновено любовно писмо. {…}

...Току ще бяхме влезли в салона. Хвърлих последен поглед на колекцията от пеперуди в стъклените кутии, които покриваха цялата стена. Те ми напомняха хвърчилата на чичо Амброаз: късчета мечти.
...Брюно седеше в един фотьойл и разлистваше някаква партитура. Вдигна очи и ни изгледа усмихнат. Никога в усмивката му не е имало друго освен доброта. После седна пред пианото. С пръсти върху клавишите той се обърна към нас и ни изгледа продължително, както художник изучава модела си преди да нанесе първия щрих. Започна да свири.
...Импровизираше. Импровизираше нас. Защото в своята мелодия той говореше за Лила и за мен, за нашата раздяла. Слушах собствената си обич, отчаяние и вяра. Губех Лила и отново я намирах. Черната сянка на нещастието отлиташе от главите ни и всичко се превръщаше в радост. {…}

...Той затвори очи и задържа за миг ръце върху клепачите си.
...- Най-сетне. Изглежда, че любовта все пак понякога има край. Чел съм го някъде.

...Последните си часове прекарах с Лила. Щастието бе доловимо за ушите, сякаш слухът, скъсвайки с царството на звуците, проникваше най-накрая в дълбините на мълчанието, кривани до този момент от самотата. В миговете, когато сънят ни унасяше в хладните си дебри, ние не отличавахме мечтите от телата си и гнездото от крилата. Още чувствам върху гърдите си невидимият отпечатък на нейния профил, който моите пръсти безпогрешно намираха в миговете на онзи плътски унес, когато човек сякаш има едно-единствено тяло.

...Паметта ми улавяше всеки миг и грижливо го пазеше за черни дни; бях събрал достатъчно за цял живот.

---
*нарочно пропътувах всичко негово, което открих – повярвах на женската непогрешима интуиция

„mes moindres soupirs se métaphysiquent...”

2009-01-25T06:05:00.000-08:00

...

...по Harper Lee - To kill a mockingbird © J.B.Lippincott Co. Philadelphia & New York 1960

...- Най-напред – каза той – ако успееш да научиш един съвсем прост номер, Скаут, ще се спогаждаш много по-добре с всякакви хора. Никога не можеш да разбереш един човек, докато не обмислиш нещата от неговата гледна точка...
...- Как така, сър?
...- ...Ей така, докато не влезнеш в неговата кожа! […]

...- Мистър Юел не бива да върши такива неща...
...- Вярно, че не бива, но той никога няма да се поправи. Ти ще упрекнеш ли заради това децата му?
...- Не сър – измърморих аз и направих последен опит: - Но ако продължа да ходя на училище, ние вече никога няма да можем да четем...
...- А това силно те огорчава, нали?
...- Да, сър.
...Когато Атикус погледна надолу към мене, видях на лицето му оня израз, който винаги ме караше да очаквам.
...- А ти знаеш ли какво значи компромис? – попита ме той
...- Да се заобикаля законът ли?
...- Не, да се постигне споразумение чрез взаимни отстъпки. Ето как става това – продължи той, - ако ти отстъпиш пред необходимостта да ходиш на училище, ние ще продължим да четем всяка вечер, както досега. Съгласна ли си?
...- Да, сър!
...- Нека считаме споразумението за постигнато, без обикновените формалности – избърза да каже Атикус, като видя, че се готва да плюя.
...Аз отворих предната врата и Атикус добави:
...- Между другото, Скаут, по-добре ще бъде да не споменаваш в училище нашето споразумение.
...- Защо?
...- Страх ме е, че нешите действия ще бъдат посрещнати със значително неодобрение от по-горните учебни власти.
...Джем аз бяхме свикнали с езика на завещанията и кодексите, които употребяваше баща ни, и винаги имехме право да прекъснем Атикус, за да ни бъде обяснено нещо, което не разбирахме.
...- Моля, сър?
...- Никога не съм ходил на училище – поясни той, - но ако кажеш на мис Каролайн, че четем всяка вечер, предчувствам как тя ще се нахвърли срещу мене, а пък аз съвсем не искам да се нахвърля върху мене.

...Цялата вечер ние с Джем припадахме от смях, защото Атикус невъзмутимо ни чете един дълъг разказ за някакъв човек, който стоял върху един стълб без причина, и това беше достатъчно, за да вдъхнови Джем да прекара следващата събота в нашата къщичка на дървото. Джем престоя там от закуска до залез слънце и щеше да остане там и през нощта, ако Атикус не беше прекъснал снабдителните му линии. По-голямата част от деня аз прекарах в катерене по дървото, изпълнявах негови поръчки, снабдявах го с литература, храна и вода и тъкмо му носех одеяла за през нощта, когато Атикус каза, че ако не му обръщам внимание, Джем ще слезе много скоро. Атикус излезе прав.

...---
...Виждате ли, премерения, спонтанен компромис не е като да извършиш углавно престъпление. Или пък бе по-право да предположа: “не би трябвало да е…”? Съгласен съм, че и той преди всичко насърчително и усърдно се възпитава. Докато не остане на гости за постоянно. С доза примери от частния зоопарк вкъщи. Мъничките геройства (да се чете във кавички), грешките на растежа, бойни готовности, колкото дребни и незначителни, пак шумно отекват след време – когато, и ми е жал да го кажа, но е така – правото за полагане поправителни изпити струва скъпо, повече отколкото искаме да се случва наяве, и се предлага в болезнено ограничени тиражи.

На непокорните – не прощават.

2008-12-10T17:34:00.000-08:00

…по Вера Морозова - Мост вздохов © Москва, 1972

…- А вие как сте със социалистическите идеи? – Старчето шумно се изсекна в копринената кърпичка.
…- Четох литература – мадам Стал и Жорж Санд. – Людмила Николаевна отговори много сериозно. – В Париж станах голяма поклонничка на женската еманципация.
…- Всичко това: еманципацията, социологията – не са опасни, но само в известни граници. – Старчето предупредително вдигна пълната си ръка и с тайнствен шепот добави: - На младини бях лавровист. Да, да последовател на Лавров. Напълних си главата с книги, за нещастие, намираха се в домашната библиотека и започнах да се готвя за революционер. Реших преди всичко “да унищожа корените” и избягах от къщи, след това се заех с “подготовката”. Работех много усърдно. Започнах със системата на Кант-Лаплас, както се полага, после от астрономията преминах към физиката, по-нататък трябваше да изуча химията, физиологията и едва след като обогатя познанията си с тези науки, щях да се заема със социализма. Но не ми стигнаха сили – не ми вървеше с книгите, всичко ме плашеше, отвращаваше. Спасението дойде неочаквано. Една вечер прочетох в Бакунин много интересно съждение, че повечето от тези, които на младини са били крайни революционери, с течение на времето стават все по-умерени, а като поостареят – даже реакционери... Представяте ли си! Това бе написал самият Бакунин, когото боготворях, както и Лавров. Поразмислих, поразмислих и реших: защо са всички тези мъдрувания. Като все едно, ще повториш живота на баща си? От шлосерската работилница се върнах у дома при родителите си, поисках прошка... Майка ми, щастлива, ме награди щедро с пари и ме пусна в Париж, а в библиотката окачи портрета на Бакунин.
…- Значи, Вие сте от реакционерите? – студено попита Людмила Николаевна, като почукваше с лъжичката по тънкия край на чашата. – Съдя за това по възрастта ви.
…- Е, чак реакционер! – хихикна старчето в клинообразната си брадичка. - Просто от здравомислещите. Преживяното ми помогна да се отнасям снизходително към младежките увлечения.

…Людмила Николаевна загуби интерес към разговора. Гледаше през прозореца, заслушана в потракването на колелата. Колко много такива разсъдително-снизходителни, а всъщност просто страхливи хора има в Русия! На младини пошумят, поперчат се, пожонглират с революционни фрази, а след това хукват към тъй наречения здрав разум. И така човек се превръща в обикновен еснаф, а светите пориви, засрамен, отдава на греховете на младостта...

---
edit in progress...

Външните сили.

2008-11-20T16:05:00.000-08:00

...по Anna Seghers [+] – Die Sebte Kreutz © Aufbau Verlag, Berlin u. Weimar

...“Ако вратата е заключена – мина му през ума, - всичко е свършено!”
...Вратата беше заключена. Но какво означаваше една врата за човек с толкова бреме на раменете като неговото? Това е преграда за обикновените обстоятелства. Бързаше през дворовете, спря се да си отдъхне пред една външна порта и се ослуша – тук все още всичко бе тихо. Издърпа резето. […] Отново забърза през лабиринт от малки улички. И сякаш пак се понесе като насън, някои места си бяха останали същите. Други бяха съвсем променени. Прекоси новия площад и навлезе в нови преки и пресечки – бе попаднал в друг район на града. Тук миришеше на пръст и на градини. Покатери се през една ниска ограда в някакъв кът, ограден с ниски храсти. Седна там и си пое дъх, после пропълзя още малко напред и се отпусна по гръб, защото силите му го напуснаха.
...А всъщност никога не бе мислил толкова ясно. Чак сега бе дошъл на себе си. Не само след бягството през прозореца. А откакто бе избягал от лагера. Колко ужасно голо бе сега всичко наоколо му и колко студено, и колко очевидна беше невъзможността да се спаси! Досега той бе вървял като по някаква принуда, която сам не можеше да обясни, като сомнамбул. Сега се бе робудил окончателно и видя къде се намира. Започна да му се вие свят и той се вкопчи в колоните. Досега се бе измъквал невредим, воден от онези сили, които водят само сомнамбулите и ги напускат веднага, щом се събудят. По този начин той дори може би щеше да успее да изведе бягството си до добър край. За жалост обаче сега бе съвсем буден, а само с напрежение на волята не можеше да върне предишното си състояние. Усети, че зъзне от страх, ала отново успя да се овладее макар че нямаше помощ отникъде.
...“И сега, и занапред, винаги ще се владея – втълпяваше си той, - и до последния си миг ще се държа достойно.”

***

...- Изглежда, ония си въобразяват всичко това – отново се намесва заварчикът, който се държи така, сякаш отново се е върнал сред близките си след дълго пътуване. – Защо му трябва на човек да избяга в родния си град, след като там го познават стотици хора?
...- Това крие и преимущества за беглеца, защото много по-лесно е да издадеш някой непознат. Представете си например вие да ме издадете мене! – Това го казва един, който прилича на впрегатен кон. Херман го е виждал по-рано като охрана на събрания, друг път на демонстрация и все с издадени напред гърди, сякаш морето му е до колене. През последните няколко години той на няколко пъти бе опитвал почвата при този работник, но той се правеше, че нищо не разбира. Сега из един път на Херман се стори, че той разбира много повече, отколкото даваше да се разбере.
...- Ще те издам като нищо, защо да не те издам? Щом като по някаква причина престанеш да ми бъдеш другар, значи че отдавна си престанал да ми бъдеш другар, преди още аз да съм престанал да ти бъда твой другар, когато ще те издам. – Това го казва Лерш, нацисткият организатор в завода, казва го с необикновено ясен глас, както говорят хората, когато решат да разграничат гледището си с някого. […]
...Възрастният работник отново се намеси със спокойния си глас:
...- Така е, но онзи, който ще иска да ме издаде, ще трябва преди това да си помисли добре дали аз изобщо не съм извършил нещо, поради което ще престана да бъда него другар.
...Мнозина от обядващите във стола се отдръпнаха на групички. Херман не се обади повече. Сгъна смачканата хартия, в която бяха увити сандвичите му, и я прибра в джоба си, за да може Елзе да я използва и за утре. Беше почти сигурен, че Лерш го наблюдава, че дебне да долови онова неуловимо, което все някога щеше да се оформи в някоя дума или в някой негов жест.
...Този път всички скочиха облекчени, когато иззвъня звънецът за края на почивката, защото това сложи край на нящо, което вътрешно хората никога нямаше да могат да приключат.

***

...“Ние всички знаехме колко безсмислено и дълбоко могат да се впият външните сили в човека, чак до най-съкровената му дълбина, но знаехме също така, че вътре в човека има нещо, което въпреки всичко е неприкосновено и ненарушимо” – последното изречение от книгата; което би могло да бъде поставено за епитаф на цялата съпротива на неприкосновеното, ненарушимо човешкото срещу “външните сили”, каквото и название - в края на краищата - да носят те.

Les musees sont pornographiques

2008-10-28T12:53:00.000-07:00

За теб и мен. В буквален и преносен смисъл.

Порнография е денят, който със мъка започва в 12 по обед. Имали сме ги много.
Порнография е когато ти свършат цигарите. В 3 сутринта. А те чакат неотложни задачи от първо ниво.
Порнография е да пушиш – но да отказваш тютюна. И то ежедневно. От утре – нали обещаваш?
Порнография имаш предвид и тогава, когато едва разпознаваш себе си в огледалото.
Порнография е да убиеш надежда. (убийството на чужди надежди се казва “егоизъм”)
Порнография е когато на “свирката” казваш “фелацио”.
Порнография е всяка “дръзка” фотография – само не и статистически.
Порнография има в рекламните блокове, по обществените форуми и на корицете на списанията, които подпират кривото краче на масата ти. И моята също.
Порнография е да настъпиш кучешкo л*йно. comédie noir.
Порнография е цензурата, засегнала всичко свято и не/покварено.
Порнография е “празният” звук в телефонната слушалка.
Порнография наричаме това, което романтика нарича еротика.
Порнография наричаме още това, или онова, което садиста намира за приятно.
Порнография са мокрите обувки, скъсаните джобове и калното време.
Порнография – още една от думите за “лош късмет”.
Порнография освен всичко е обществената дезинтеграция, демографският срив и свинската пача.
Порнография казват във “високите среди” на “ниското чукане”.
Порнография е когато скъсаш презерватив и си замълчиш от суета.
Порнография – състояние, не диагноза. Попитайте личния си лекар.
Порнография на български език означава боклук. Преводът на думата обаче е друг.
Порнография – културна аномалия, зараждаща се вследствие смяната на поколенията.
Порнография има в напиращото лошо време, сварило те в деликатна и неизбежна ситуация, за която иначе нямаш готови алтернативи.
Порнография е да мастурбираш скритом, докато гърбът ти се опира в този един, на блажено заспалото прелестно създание чийто поглед никак не ти се ще да срещнеш в момента.
Порнография е да възклкнеш fuck! наместо коя да е добре разпознаваема родна ругатня.
Порнография – неуместно задръстване по пътя в пиков момент когато разполагаш със отрицателен брой точно разчетени минути.
Порнография има и там, където “любопитството убива котката”. В една най-обикновена ситуация котката чисто и просто деликатно се врътва и побягва.
Порнография – кодекс без за-длъжки, но с много за-дръжки.
Порнография – сплотяване на колектива с чисто експериментална цел.
Порнография е когато имаш проблем, а целият свят е решил да ти се изповяда. Безвъзмездно.
Порнография е изкуството без граници. Обикновено това се тълкува като голямо петно с органичен произход върху чуждия труд.
Порнография са обедните почивки преди десет, “фас паузата” на всеки четвърт час и края на работния ден като символ на пропилян някой такъв. Говорим си за морала.
Порнография е чувството на гумена празнота в главата по средата на бурен секс-маратон.
Порнография е да ядеш супата с лъжица, пилето с ръце и салатата от купа. Нормалните хора се хранят със апетит, през устата. А те не разбират от метафора.
Порнография – рожден ден без подарък, парти без приятели и жена без бельо.
Порнография на село, в града, през зимата, на плажа. Все е едно. Различни са само приложеното съпротивление, въздушно налягане, процентите алкохол във кръвта и количеството останал здрав разум.
Порнография – без нея можем да бъдем човечни. Все още се доказва научно.
Порнография – една дума без никакво значение, но с много обяснения.
Порнография е да родиш дете и да се изхвърлиш, че това не би променило живота ти.
Порнография за ума – свойството да помниш от днес за утре.
Порнография за тялото – умението да се поддаваш на поривите си.
Порнография за ума и за тялото – “твоето име е жена”.
Порнография – достъпно извинение за личното невежество.

...(колекция бележки по празни кутии цигари – circa '05/'08)

all the small things: my episode

2008-08-22T16:06:00.000-07:00

...
написаното: преместено

Из “Завещанието на нищото”

2008-07-29T09:45:00.000-07:00

по Хенри Милър

...

Земята се върти с помощта на разпръснати във всички посоки сблъсъци. Сега...
оставам да чакам нищото върху честността на някога скитащата ми същност.

...- Вие ли сте Мистър Нищо?
...- Да? Работата е там, че не очаквах да сте полусляп. И не за първи път, повярвайте ми,
оставам възхитен от вас.
...- Мистър Нищо. Защо ви трябваше да продължите тази игра!?
(Сега той се беше замислил и прие предложената цигара)
Какъв изобщо си ти?
...- Няма защо да мислиш толкова. Трябва да ме измъкнеш от хилядите заключени стаи,
с които ме остави да се боря. Нищо! Нищо! Нищо!
...- Знаеш ли? Прекарах часове в разглеждане на миналото си.
Платната? Мислите. Самотата.
Той - Няма ги?!?
С всеки изминал ден затъмнението придобиваше изключителна красота, защото ги нямаше.
Но. Днес то изглежда толкова ужасно, че се страхувам да не би да е отишло твърде далеч.

...- О! Господин Нищо! Дайте ми частица от загадката!
Не, не, не ви обвинявам. Та аз се държах отвратително с вас.
Не е ли това съвпадение с този ужасен капан, в който се разпадам на парчета
защото никога не съм ви допускал преди в живота си.

...- Тръгвате? Още не съм започнал. Така значи.
Моля! Отключете само една врата.
Моля! Искам отново да творя. Само нея... до следващото ви внезапно появяване.
Утре? Още утре? Ще изчакам разбира се. Да! Благодаря. Благодаря... Спасете ме... Аз...
Той ми каза да бъда тук в 22:30 ч.

Часът е 21:00. Започнах да се разхождам из дългия светъл коридор.
Нямаше особен цвят - сега дори заприлича на парче хартия. Още веднъж стигнах
до вратата където беше/е/ще е заключено моето творчество, и... я отворих.
Година след затъмнението на Нищото Аз успях - и няма защо да го чакам по-вече.

Изкуството значи да даваш живот

2008-07-01T07:59:00.000-07:00

Jan Mens » La vie. Passionèe de Rambrandt (Interconinentale du Livre, Paris 1956) » excerpts:

...- Когато тази постройка бе нова, тя имаше червени на цвят, дори твърде хубави тухли. И камъните бяха съвсем бели, точно каквито виждам изобразени от теб на статива. Спомням си ги много добре, ала сега всичко е станало... някак доста по-тъмно. Дори изхабено. Такива са те днес.
...- Виждате ли, ние съвсем ясно забелязваме неща, които мнозина не могат. И тази къща тук, и другата там, не мисля че са бездушни. Всичко се сменя, всичко живее, дори слънцето, дори облаците над нас. Обувките овехтяват, сезоните идват и отминават, значи живеят. Аз просто опитах да предположа какъв е бил някога този дом, в минало време.
...- Разбира се, ала нищо не бива да бъде изтъкнато прекалено. Било печатен такъв образ, картина или пък снимка: не бива да представляват инвентарен опис на купищата предмети; те някак разказват дадени чувства, лично вълнение. Ето защо това, което сега виждат очите ми съвсем не е лошо, но сполучливо, може би твърде почистено. Прекалено си се старал. Може би недостатъчно ясно желая да изразя онова, което искам да кажа. Възможно е да съм леко объркан, но знам, че нашата работа отива и по-далеч, много по-надалеч от някаква обикновена цветна повърхност, която е също, приятна за съзерцание. Ето, ще споделя нещо със теб. Преди много години, когато бях малък и аз мислех как всички предмети имат свой собствен живот; ярък, съзнателен. По-късно разбрах, че предметите, да речем една стара обувка, един кривокрак стол, каквото и да било, биха могли да живеят, но само чрез виждането на някой човек. И ако понякога ни наричат творци, то е именно за това, струва ми се. Иначе тази дума не би имала никакъв смисъл. Разбираш ли, изкуството значи да даваш живот. А той трябва да бъде даден по такъв именно начин, че другите хора, които не са автора собствено, да могат и искат да забележат преобразяването и да се трогнат от него до дълбината на сантимента.
...- Но на кого би хрумнало да изобрази някой предмет заради самия него, една стара обувка или пък един кривокрак стол? И щом е така, защо винаги избираме хубавите неща?
...- Защото сме слепи и неспособни да разкрием дълбокото значение на грозните. Макар, мен ако питаш: ще ти призная, едната и другата, и двечките думи са просто суетна измислица.
...- Разбирам. А някой ми бе казал, че всеки творец има свой жанр. Кой е вашият?
...- Моят жанр? Целият свят е мой жанр.

---
Parthian shot: Помня едно от тематичните си пътувания: до центъра на стария свят, а именно Венеция, така сякаш бе вчера, срещнало ме случайно със тъмнокосата Claudia, отдадена музейна директорка и ренесансова енциклопедия, посланик на добра воля, честичък гост в София и България, еноложка по самосъзнание, художничка по призвание, с пикантен речник, иначе с мек глас и интонация, съвестна колекционерка на спомени; профил на флорентинка, сицилиански усърдна, неаполитански безгрижна, средиземноморски непредсказуема, усмихната като корсиканското прикрайбрежие, почетна венецианка и прочие (и знам, че има защо да го мисля – щом е толкова очевидно). Общия знаменател между мен, мястото, мотива, домакинката и фрагментите е, че тогава спорихме предълго, а после за пръв и (за жалост) последен път (за момента) видях и почти докоснах оригинално платно на големия Рембранд ван Рейн, увесил просташки език до пода от бял мрамор; част от реалност, съвсем не без помощта на еклектичната италианка.

Тая именно нота срещи се помнят до гроб.

Рожденият ден на инфантата

2006-08-15T22:44:00.000-07:00

Из “Гранатовият дом” на Оскар Уайлд

Беше рожденият ден на инфантата. Тя ставаше точно на дванадесет години и слънцето грееше ярко в градината на двореца. Макар и да беше истинска принцеса и инфанта на Испания, тя имаше само по един рожден ден на годината, също както децата на най-бедните хора, и поради това за цялата страна несъмнено бе от голяма важност този ден да бъде много хубав за нея. И денят наистина бе хубав. Високите шарени лалета стояха изправени на своите стъбла като дълги редици воини, гледаха предизвикателно през тревата към розите и казваха: "Сега и ние сме разкошни като вас!" Пурпурни пеперуди пърпореха край тях със златен прашец по крилете и се отбиваха по ред при всяко цвете; гущерчетата бяха изпълзели от пукнатините на зида и се препичаха в ослепителния бял блясък, а наровете се цепваха и се пръскаха от зноя и показваха кървящите си червени сърца. Дори бледожълтите лимони, които висяха в такова изобилие по полуизгнилата решетеста ограда и по сенчестите аркади, сякаш бяха добили по-наситен цвят от чудесната слънчева светлина, а магнолиите бяха отворили огромните си свити кълбовидни цветове от слонова кост и напълняха въздуха с тежко сладко ухание.

Самата малка принцеса се разхождаше надолу-нагоре по терасата с другарчетата си и играеше на криеница около каменните вази и старите, обрасли с мъх статуи. В обикновени дни й се позволяваше да играе само с деца от собствения й ранг, поради което трябваше винаги да играе сама, но рожденият ден беше изключение и кралят беше наредил да покани когото иска от младите си приятели и да се забавлява с тях. Някаква величествена грация лъхаше от тия стройни испански деца, когато се движеха плавно насам-натам. Момчетата носеха шапки с големи пера и къси развяващи се плащове, момичетата прихващаха шлейфовете на дългите си рокли от златотъкан плат и закриваха очите си от слънцето с огромни черно-сребърни ветрила. Но инфантата бе най-грациозна, облечена с най-голям вкус по малко претрупаната мода на ония дни. Роклята й бе от сив атлаз, полата и широките бухнали ръкави - тежко везани със сребро, а стегнатият корсаж - осеян с редици ситен бисер. Две мънички пантофки с бледочервени розетки се подаваха изпод роклята й, когато ходеше. Голямото й ветрило от прозирен плат бе в розов и бисерен цвят, косата й заграждаше в окован кръг бледото личице като ореол от матово злато и в нея имаше затъкната прекрасна бяла роза.

През прозореца на двореца ги наблюдаваше тъжният и мрачен крал. Зад него стоеше брат му дон Педро Арагонски, когото той мразеше, а до него седеше изповедникът му, великият инквизитор на Гренада. По-тъжен от всеки път беше сега кралят, защото, гледайки как инфантата се покланя с детинска сериозност на събиращите се придворни или се смее зад ветрилото си към навъсената херцогиня Албукерке, която винаги я придружаваше, той мислеше за младата кралица, нейната майка. Съвсем неотдавна - поне тъй му се струваше на него - тя беше дошла от пределите на веселата Франция, беше се стопила в мрачното великолепие на испанския двор и беше умряла само шест месеца след раждането на детето, преди бадемите да цъфнат два пъти в градината, преди да си набере за втори път плодове от старата възлеста смокиня, която растеше сред обраслия в трева вътрешен двор. Толкова велика бе любовта му към нея, че не можеше да понесе дори и гробът да я скрие от него. Тя беше балсамирана от един мавритански лечител, комуто за тая услуга беше подарен животът, макар че същият този лечител, както казваха хората, по-рано, заради ерес и подозрение в магьосничество, бил обречен на Светата инквизиция. Сега тялото на кралицата все още лежеше върху постланото с килими погребално носило в дворцовия параклис от черен мрамор, точно както монасите я бяха внесли там в онзи ветровит мартенски ден преди около дванадесет години. Веднъж на месеца кралят, загърнат с тъмно наметало и със затъмнен фенер в ръка, влизаше вътре, коленичеше до нея, зовеше я "Mi reina! Mi reina!"* (* Моя кралице! Моя кралице!), а понякога нарушаваше строгия етикет, който в Испания определя всяко действие в живота и поставя граници дори за скръбта на един крал, стискаше бледите, покрити със скъпоценни камъни ръце в неудържим пристъп на скръб и се мъчеше да я събуди със страстни целувки по студеното, боядисано лице. Днес му се струваше, че я вижда отново, каквато я беше видял в замъка на Фонтенбло - тогава той беше само петнадесетгодишен, а тя още по-млада. При този случай двамата бяха официално сгодени от папския нунций в присъствието на френския крал и целия му двор и той се беше върнал в Ескуриал с малка къдрица руси коси и спомена за две детински устни, наведени, за да му целунат ръка, докато се качваше в каляската си. Сетне беше дошла сватбата, извършена набързо в Бургос, малко градче на границата между двете страни, и величественото многолюдно влизане в Мадрид с обичайното отслужване на празнична литургия в черквата "Ла Аточа". Бяха устроили и аутодафе - по-тържествено от всеки друг път, в което близо триста еретици, сред тях и много англичани, бяха предадени на гражданските власти за изгаряне.

Той наистина я беше обичал лудо, дори мнозина мислеха, че я беше обичал в ущърб на собствената си страна, която тогава воюваше с Англия за имперските си владения в Новия свят. Почти не й беше позволявал да се отдалечи извън погледа му; заради нея беше забравил, или изглеждаше да е забравил, всички важни държавни дела; и с тая страшна слепота, с която страстта поразява своите роби, не забелязваше, че сложните церемонии, с които се мъчеше да й достави удоволствие, само влошаваха странната болест, от която тя страдаше. След нейната смърт бе за известно време като безумен. Той сигурно щеше официално да се откаже от престола и да се оттегли в големия трапистки манастир в Гренада, където бе вече назначен за игумен, ако не го беше страх да остави малката инфанта на милостта на брат си, чиято жестокост бе твърде голяма дори за Испания и когото мнозина подозираха, че е причинил смъртта на кралицата с чифт отровни ръкавици, подарени по случай гостуването й в неговия арагонски замък. Дори и след като изминаха трите години всенароден траур, наложен в цялата държава с кралски указ, той не търпеше министрите да му говорят за нова женитба и когато самият император изпрати при него посланици и му предложи ръката на хубавата ерцхерцогиня на Бохемия, той ги помоли да предадат на своя господар, че кралят на Испания вече се е венчал със скръбта и макар тя да е съпруга, която не носи радост, той я обича повече от красотата - този отговор струваше на короната му загубата на богатите Нидерландски владения, които скоро след това, подбудени от императора, въстанаха против него под водачеството на няколко фанатици от протестантската църква.

Целият му брачен живот с неговите бурни пламенноцветни радости и с ужасното страдание, причинено от внезапния край, сякаш възкръснаха пред него днес, когато наблюдаваше как инфантата играе на терасата. Тя притежаваше напълно прелестното нетърпение на кралицата, също така своенравно отмяташе глава, имаше същата горда, извита красива уста, същата очарователна усмивка - vrai sourire de France* (*Истинска усмивка на Франция (фр.) - Б. пр.), - докато поглеждаше от време на време нагоре към прозореца или протягаше ръчицата си, за да я целуне някой величествен испански благородник. Но пискливият смях на децата режеше слуха му, а ярката безмилостна слънчева светлина се подиграваше с неговата скръб и неясен мирис на непознати подправки, каквито се употребяват при балсамирането, сякаш се смесваше - или той само си въобразяваше - с чистия утринен въздух. Той зарови лице в ръцете си и когато инфантата погледна пак нагоре, завесите бяха дръпнати - кралят се беше оттеглил.
Тя направи малка moue** (**Гримаса (фр). - Б. пр.) на разочарование и сви рамена. Наистина би могъл да постои с нея поне на рождения й ден! Какво значение имаха скучните държавни дела? Или е отишъл в тоя мрачен параклис, където винаги горяха свещи И където никога не й позволяваха да влезе. Колко глупаво от негова страна, когато слънцето грее тъй ярко и всички са тъй щастливи! Освен това нямаше да види лъжливия бой с бикове, за който вече свиреше тръбата, да не говорим за кукления театър и другите чудни неща. Чичо й, както и великият инквизитор бяха по-разумни. Те излязоха на терасата и й поднесоха много мили благопожелания. И тя отметна хубавата си глава, хвана дон Педро за ръка и бавно се запъти надолу по стълбата към дълъг павилион от пурпурна коприна, издигнат в края на градината, и другите деца я последваха в строг ред, според първенството си, като тия с най-дългите имена вървяха най-напред.

Шествие от благородни момчета, фантастично облечени като тореадори, излезе да я посрещне и младият граф Тиера-Нуева, чудно хубаво четиринадесетгодишно момче, свали шапка с цялата грация на роден хидалго и испански гранд и тържествено я заведе вътре при малък стол от позлата и слонова кост, поставен върху подиум над арената. Децата се разделиха на групички наоколо, вееха си с големите ветрила и си шепнеха, а дон Педро и великият инквизитор останаха, засмени, при вратата. Дори херцогинята - камерера-майор или старша придворна, както я наричаха, - слаба жена със сурови черти и с жълта гофрирана яка, не изглеждаше чак толкова лоша, както винаги: нещо като студена усмивка се плъзна по набръчканото й лице и присви тънките й безкръвни устни.
Това бе наистина чудесен бой с бикове и много по-приятен - мислеше си инфантата, - отколкото истинският бой, на който я бяха завели в Севиля по случай гостуването на пармския херцог при баща й. Някои от момчетата яздеха наперено пръчки с конски глави и размахваха дълги копия с пъстри снопове ярки панделки, вързани на тях; други бяха без коне, развяваха червените си наметала пред бика и леко се прехвърляха през преградата, когато той се спускаше срещу тях; а колкото за самия бик, той беше също като жив бик, при все че беше направен от кожа, обтегната на преплетени пръчки, и току му хрумваше да обикаля арената непременно на задните си крака, което никога не би хрумнало на един жив бик. Освен това той се биеше чудесно и децата така се възбудиха, че се качиха на пейките и взеха да махат дантелените си кърпички и да викат: "Bravo toro! Bravo toro!"* (*Чудесен бик (исп.). - Б. пр.) така разгорещено, сякаш бяха възрастни. Но най-после след продължителна борба, през време на която няколко от пръчките с конски глави бяха намушкани, а ездачите им свалени, младият граф Тиера-Нуева накара бика да коленичи и след като получи от инфантата позволение да нанесе coup de grace** (**Решителният удар (фр.). - Б. пр), заби дървената си шпага във врата на бика с такъв устрем, че главата направо падна и откри засмяното лице на малкия мосьо дьо Лорен, сина на френския посланик в Мадрид.

Тогава сред шумни ръкопляскания арената бе разчистена, а мъртвите пръчки-коне тържествено измъкнати от двама пажове мавританци, облечени с ливреи в жълто и черно. Подир кратък антракт, през време на който един французин, учител по пластична гимнастика, игра на опънато въже, италиански куклен театър представи полукласическата трагедия "Софонисба" на малка сцена, издигната за тая цел. Те играха тъй добре и жестовете им бяха тъй изключително естествени, че в края на пиесата очите на инфантата съвсем се замъглиха от сълзи. Всъщност някои от децата наистина се разплакаха и трябваше да ги утешат със сладкиши, а и самият велик инквизитор се трогна и не се стърпя да каже на дон Педро, че това му се струва прекалено - не може предмети, направени от дърво и боядисан восък и движени механично с конци, да бъдат толкова нещастни и изложени на такива беди.
После излезе африкански фокусник, който донесе голяма плитка кошница, покрита с червен плат, постави я сред арената, извади от чалмата си чудновата тръстикова свирка и я наду. След няколко мига платът се размърда, свирката звучеше все по-пискливо и по-отчетливо и две зеленозлатисти змии подадоха странните си клинообразни глави, бавно се издигнаха и се залюляха насам-натам в такт с музиката, както цветята се поклащат във водата. Децата обаче доста се уплашиха от техните петнисти качулки и бързо стрелкащи се езици и бяха много по-доволни, когато фокусникът накара от пясъка да порасне мъничко портокалово дръвче, да се покрие с хубав бял цвят и гроздове от истински плодове; а когато взе ветрилото от дъщеричката на маркиза де Лас Торес и го превърна в синя птица, която захвърча из павилиона и запя, възторгът и изумлението им нямаха граници. Тържественият менует, който изпълниха момчетата-танцувачи от черквата "Нуестра Сеньора дел Лилар"* (*Светата дева на Колоната" (исп.). - Б. пр.), бе също очарователен. Инфантата никога досега не беше виждала тая чудесна церемония, устройвана всяка година през май пред олтара на Богородицата и в нейна чест; всъщност никой от испанското кралско семейство не беше влизал в голямата катедрала на Сарагоса, след като един луд свещеник, платен, както смятаха мнозина, от Елизабета, кралица на Англия, се беше опитал да даде отровна нафора на принц Астурийски. Затова инфантата беше само чувала за "Танеца на Богородицата", както го наричаха, а той наистина бе прекрасно зрелище. Момчетата носеха старовремски дворцови облекла от бяло кадифе, а чудноватите им триъгълни шапки бяха поръбени със сребро и увенчани с огромни снопове от щраусови пера и ослепителната белота на дрехите им, когато се движеха на слънце, се подчертаваше от мургавите лица и дългите черни коси. Всички бяха очаровани от тържественото величие, с което те изпълняваха сложните фигури на танеца, от безпогрешно изработената грация на бавните им движения и от изпълнените с достойнство поклони, а когато свършиха играта и свалиха големите си, украсени с пера шапки пред инфантата, тя прие поклона им с голяма благосклонност и даде обет да изпрати огромна восъчна свещ за олтара на "Светата дева на Колоната" като благодарност за удоволствието, което й беше доставила.

Група хубави египтяни, както наричаха по онова време циганите, влязоха след това на арената, седнаха в кръг с подгънати крака, засвириха тихичко на цитрите си, запоклащаха се в такт и едва чуто запяха тиха, мечтателна мелодия. Когато зърнаха дон Педро, те се смръщиха, а някои сякаш се изплашиха, защото само преди няколко седмици той беше обесил заради магьосничество двамина от племето им на пазара в Севиля. Но хубавата инфанта ги смая - тя се облегна на стола и ги загледа над ветрилото с големите си сини очи и те почувствуваха със сигурност, че едно тъй прекрасно създание никога не би могло да бъде жестоко. Затова продължиха да свирят много неясно, само допирайки струните на цитрите с дългите си островърхи нокти, а главите им започваха да клюмат, сякаш заспиваха. Изведнъж те нададоха вик, толкова рязък, че всички деца се стреснаха, а ръката на дон Педро стисна ахатовата дръжка на камата, скочиха на крака, лудо закръжиха около арената, заудряха дайретата и запяха някаква дива любовна песен на своя непонятен гърлен език. Сетне по даден знак всички се проснаха пак на земята, останаха да лежат безмълвни и само глухото звънтене на цитрите нарушаваше тишината. Те повториха това няколко пъти, изчезнаха за миг и пак се завърнаха, като водеха на синджир рунтава мечка, а на раменете си носеха няколко малки маймунки от Варвария. Мечката с безкрайно важен вид се изправи на главата си, а сбръчканите маймунки правеха всевъзможни забавни фокуси с две циганчета, които, изглежда, бяха техни господари, биеха се с мънички шпаги, стреляха с пушки и провеждаха редовно войнишко учение, също като кралската гвардия. Циганите наистина пожънаха голям успех.

Но най-смешната част от цялата утринна забава без съмнение бе танцът на малкото джудженце. Когато то излезе със запъване на арената, заклатушка се на кривите си крачка и залюля насам-натам огромната си разкривена глава, децата нададоха високи крясъци от възторг. Самата инфанта се смя толкова много, та чак камерерата бе принудена да й напомни, че макар да е имало много случаи, в които дъщеря на крал е плакала пред равни на себе си, никога още една принцеса с кралска кръв не се е веселила така пред хора, по-нискостоящи по произход. Джуджето обаче бе наистина неотразимо и дори в испанския двор, известен открай време със своята изтънчена слабост към ужасното, никога не бяха виждали такъв фантастичен малък изрод. А това беше и първото му излизане. Както си тичало свободно между дърветата, то било открито едва предишния ден от двама благородници, които случайно отишли на лов в отдалечена част на голямата крайградска гора от корков дъб, и било доведено от тях в двореца за сюрприз на инфантата, понеже баща му, беден въглищар, бил много доволен да се отърве от толкова грозно и безполезно дете. Може би най-забавното у него беше това, че нямаше никаква представа за собствения си смешно-грозен вид. Всъщност то изглеждаше съвсем щастливо и в най-добро разположение на духа. Когато децата се смееха, то се смееше също тъй несдържано и радостно, а в края на всеки танц правеше най-смешни поклони, усмихваше се и кимаше, сякаш беше наистина едно от тях, а не дребно уродливо същество, което природата, изпаднала в шеговито настроение, бе създала, за да му се подиграват всички други. А колкото за инфантата, тя съвсем го очарова. То не можеше да откъсне очите си от нея и танцуваше едва ли не само в нейна чест. Накрая тя си спомни как бе виждала знатните придворни дами да хвърлят букети на Кафарели, прочутия италиански дискант, когото папата бе изпратил от собствения си параклис в Мадрид, за да излекува тъгата на краля със сладкия си глас, дръпна розата от косата си и отчасти на шега, отчасти за да ядоса камерерата, му я хвърли през арената с най-милата си усмивка. Но джуджето прие цялата работа много сериозно, притисна цветето до грубите си напукани устни, сложи ръка на сърцето, отпусна се на коляно пред нея, захили се до уши и малките му лъчисти очички заискриха от удоволствие.
Това накара инфантата дотолкова да забрави сериозното си държане, че продължи да се смее дълго след като джудженцето беше изтичало от арената. Тя пожела пред чичо си танцът да бъде незабавно повторен. Обаче камерерата, под предлог, че слънцето припича твърде силно, реши, че ще е по-добре нейно височество незабавно да се завърне в двореца, където за нея бил вече приготвен чудесен пир, имало дори и истинска торта за рождения ден, цялата украсена с нейните инициали, изписани с цветна захар, и с хубаво сребърно знаме, което се веело на върха. Тогава инфантата се изправи с голямо достойнство, заповяда джудженцето да танцува отново за нея след часа на сиестата, изказа своята благодарност на младия граф Тиера-Нуева за очарователния му прием и се запъти обратно към покоите си, последвана от децата в същия ред, в който бяха дошли. А джудженцето чу, че ще танцува повторно пред инфантата, и то по изрична нейна заповед, и се почувствува толкова гордо, че изтича в градината и тук, в смешен изблик на радост, започна да обсипва бялата роза с целувки и да изразява с най-недодялани и несръчни ръкомахания възхищението си. Цветята бяха крайно възмутени от дръзкото му нахлуване в прекрасния им дом, а когато го видяха да подскача нагоре-надолу по пътеките и да размахва така смешно ръце над главата си, не можаха да сдържат повече своя яд.
- То е наистина твърде грозно, за да му се позволи да играе тук при нас! - възкликнаха лалетата.
- Трябва да пие маков сок и да заспи за хиляда години - казаха големите алени кремове и много се раздразниха и разгневиха.
- То е истински ужас! - изкрещя кактусът. - Колко е разкривено и смачкано, а главата му е крайно несъразмерна с краката. Бога ми, то ме кара да се чувствувам целият бодлив и ако се приближи до мен, ще го жегна с моите тръни.
- Вижте го как държи един от най-хубавите ми цветове! - възкликна белият розов храст. - Аз лично го дадох на инфантата тая сутрин като подарък за рождения й ден, а сега то й го отнема. - И се развика колкото му глас държи: - Крадец, крадец, крадец!
Дори червеното мушкато, което обикновено не си придаваше важност и бе известно, че има безброй бедни роднини, при вида му затвори цветчетата си от отвращение, а когато теменугите меко забелязаха, че макар да е извънредно грозно, джуджето все пак не е виновно за това, мушкатото доста справедливо отвърна, че тъкмо това бил главният му недостатък и нямало никакво основание да уважаваш някого, защото бил непоправим. И наистина дори някои от теменугите чувстваха, че грозотата на джудженцето е почти преднамерена и че то щеше да прояви много по-добър вкус, ако си дадеше тъжен или поне замислен вид, вместо весело да скача и тъй смешно и глупаво да се кълчи.
А старият слънчев часовник, който беше твърде забележителна личност и бе показвал някога дневните часове на такава велика особа като самия император Карл V, така се смая от външността на джудженцето, че насмалко щеше да забрави да отбележи цели две минути с дългия си сенчест пръст. Той не можа да се сдържи и каза на големия бял паун, кацнал на слънце върху балюстрадата, че както се знае, децата на кралете са крале, а децата на въглищарите са въглищари и няма смисъл да се преструваме, че не е така, а паунът напълно се съгласи с тая мисъл и дори изкряска: "Разбира се, разбира се!" с такъв висок глас, че златните рибки, които живееха в басейна на хладния плискащ водоскок, подадоха глави от водата и попитаха огромните каменни тритони какво, за бога, се е случило.

Но, кой знае защо, птичките харесваха джудженцето. Те го бяха виждали често да танцува на горе-надолу из гората като горски дух подир вихрушки от листа или да се свива в хралупата на някой стар дъб и да дели орехите си с катеричките. Те нямаха нищо против това, че е грозно. Нали дори и славеят, който пееше тъй сладко в портокаловите горички, че понякога луната се навеждаше надолу да го послуша, не беше чак толкова хубав; освен това то се бе държало добре с тях през оная ужасна сурова зима, когато нямаше плодове по дърветата, земята беше корава като желязо, а вълците бяха слезли чак до портите на града да търсят храна, никога не ги бе забравяло, винаги им бе давало трохички от малкото си коматче черен хляб и бе делило с тях закуската си, колкото и да беше бедна. Затова те кръжаха около него, на минаване леко докосваха бузите му с крилата си и си цвъртяха една на друга, а джудженцето така се радваше, че не можа да не им покаже прекрасната бяла роза. То им разправи също, че самата инфанта му я дала, понеже го обичала. Те не разбраха нито една дума от разказа му, но това нямаше значение, понеже те навеждаха главичките си и си даваха умен вид, а то е почти същото, както да разбираш нещо, и е много по-лесно.

И гущерите го харесаха много. Когато то се умори да тича и се хвърли на тревата да си почине, те заиграха и залудуваха отгоре му и се мъчеха да го забавляват с всичко, с каквото могат. "Всеки не може да бъде красив като гущер - викаха те, - би било прекалено да се иска такова нещо! И макар да звучи смешно, в края на краищата джудженцето не е чак толкова грозно, разбира се, ако си затвориш очите и не го гледаш." Гущерите бяха големи философи по природа и често седяха и мислеха часове наред, когато нямаха нищо друго да правят или времето бе твърде дъждовно за излизане.
Цветята обаче бяха много ядосани от тяхното държане и от държането на птичките. "Това само показва колко много се опростява от това неспирно търчане и подхвърчане - казаха те. - Добре възпитаните хора винаги си стоят на едно и също място като нас. Никой никога не ни е виждал да подскачаме нагоре-надолу по пътеките, нито да препускаме лудо в тревата подир водните кончета. Щом ни се поиска да променим обстановката, ние изпращаме да повикат градинаря и той ни пренася на друга леха. В това има повече достойнство и то е по-прилично. Но птиците и гущерите не знаят какво е покой, а птиците всъщност нямат и постоянен адрес. Те са чисто и просто скитници като циганите и човек трябва да се отнася към тях по съвсем същия начин." И те вирнаха нос във въздуха, добиха много горделив вид и бяха направо възхитени, когато след малко джудженцето стана от тревата и се запъти през терасата към двореца.
- Би трябвало да го затворят вътре до живот - казаха те. - Вижте гърбицата му и кривите му крака! - и се закискаха.

Но джудженцето не подозираше всичко това. То обичаше птичките и гущерчетата безкрайно много и мислеше, че цветята са най-чудесното нещо на света, след инфантата, разбира се, но тя пък му беше дала прекрасната бяла роза и го обичаше, а това имаше огромно значение.
Колко съжаляваше, че не се беше върнало с нея! Тя щеше да го сложи от дясната си страна и да му се усмихне, а то нямаше нито за миг да се отдели от нея, щяха заедно да си играят и щеше да я научи на какви ли не чудесни фокуси. Защото, макар и да не беше влизало дотогава в дворец, то знаеше множество смайващи неща. Умееше да прави мънички тръстикови кафези за жетварчета, за да пеят в тях, и да изработва от дългоколенчати бамбукови стъбла свирката, която обича да слуша Пан. Знаеше гласа на всяка птица и можеше да повика скорците от върха на дървото и чаплата от мочура. Познаваше дирите на всяко животно и можеше да проследи заека по леките му стъпки и глигана по утъпканата шума. Знаеше танца на всички ветрове: лудешкия танц с червените одежди на есента, лекия танц със сини сандали над житата, танца с белите снежни венци през зимата и танца на цветчетата в овощните градини през пролетта. Знаеше къде вият гнездата си горските гълъби и веднъж, когато ловец на птици бе хванал в примка бащата и майката, само бе отгледало малките и беше им направило малък гълъбарник между клоните на един пречупен бряст. Те бяха съвсем питомни и се хранеха от ръцете му всяка сутрин. Тя щеше да ги хареса - и тях, и зайчетата, които сноват във високата папрат, и сойките със стоманеносините им пера и черни човки, и таралежите, които могат да се свият на бодливо кълбо, и големите мъдри костенурки, които пълзят насам-натам, поклащат глави и похапват от младите листа. Да, тя непременно трябваше да дойде в гората да играе с него. То ще й отстъпи своето креватче и ще бди пред прозореца до зори, да не би дивите рогати животни да й сторят някакво зло или мършавите вълци да се промъкнат твърде близо до колибата. А на съмване ще почука на капаците на прозорците, за да я събуди, и двамата ще излязат и ще танцуват цял ден. В гората съвсем не е самотно. Понякога минава някой епископ на бяло муле, зачел рисувана книжка. Понякога, облечени със зелени кадифени шашки и куртки от дъбена еленска кожа, вървят соколари, сложили върху китките си соколи с качулки на главите. По гроздобер идват винари с червени ръце и крака, с венци от лъскав бръшлян и носят мокри мехове с вино; въглищари седят нощем около огромните си мангали, гледат как сухите дървета се овъгляват бавно на огъня и пекат кестени в пепелта, а разбойниците излизат от своите пещери и се веселят с тях. Веднъж пък беше видяло красиво шествие, проточило се по дългия прашен път за Толедо. Отпред вървяха монаси, сладко пееха и носеха пъстри хоругви и златни кръстове, след тях идваха войници със сребърни брони, с мускети и пики, а обкръжени от войниците вървяха трима боси мъже със странни жълти дрехи, изрисувани целите с чудни фигури и носеха запалени свещи в ръце. Наистина много нещо има за гледане в гората. И когато тя се умори, то ще й намери меко място, обрасло с мъх, или ще я носи на ръце, защото е много силно, макар и да знае, че не е високо. Ще й направи огърлица от червен брей и тя няма да е по-грозна от белите зърна, които имаше по роклята й, а когато й омръзнат, ще ги захвърли и то ще й намери други. Ще й донася шапчици от жълти и мокри от роса съсънки и мънички светулчици, които да светят като звезди в матовото злато на нейните коси.

Но къде ли е тя? Джуджето попита бялата роза, ала розата не му отговори. Целият дворец като че ли беше заспал и дори там, където капаците не бяха затворени, тежки завеси бяха дръпнати пред прозорците, за да не пропускат слънчевия блясък. То обиколи отвред, потърси място, през което би могло да влезе и най-сетне зърна една тайна вратичка, останала отворена. Мушна се през нея и се озова в разкошна зала, като че по-разкошна и от гората - навсякъде имаше толкова много позлата, дори подът беше направен от големи цветни камъни, подредени в някаква геометрична рисунка, но малката инфанта не беше там, само няколко чудни бели статуи гледаха надолу към него от ясписовите си подставки с тъжни празни очи и усмихнати устни. В дъното на залата висеше богато извезана завеса от черно кадифе. Тя бе осеяна със слънца и звезди - любимите изображения на краля, шити с цвета, който обичаше най-много. Може би инфантата се криеше зад нея? Трябваше да провери на всяка цена.

И тъй джуджето тихичко прекоси залата и дръпна завесата. Не, там имаше само друга стая и тя му се видя по-хубава от стаята, която беше току-що напуснало. Стените бяха облечени със зелен гоблен, на който имаше извезани с игла множество фигури, представляващи лов - творба на няколко фламандски художници, които бяха посветили повече от седем години на довършването й. Едно време това е била стаята на Jean le Fou, лудия крал, който бил толкова влюбен в лова, че в пристъпите на безумие често надувал ловния си рог, пронизвал с кама бледите бягащи елени, мъчел се да яхне огромните коне, вдигнали се на задните си крака, и да повали рогача, върху който се нахвърляха едрите кучета. Сега я използуваха като стая за съвещания и върху масата по средата лежаха червените портфейли на министрите, щампосани със златните лалета на Испания и в гербовете и емблемите на Хабсбургския род.
Джудженцето се огледа в почуда наоколо и малко го достраша да продължи нататък. Странните безмълвни конници, които препускаха тъй бързо и безшумно през дългите горски поляни, му се сториха като ония страшни призраци, за които бе чувало да говорят въглищарите - като компрачо, които излизат на лов само нощем и ако срещнат човек, превръщат го в кошута и го подгонват. Но си помисли за инфантата и доби смелост. Искаше да я намери сама, да й каже, че и то я обича. Може би тя беше в следващата стая. То изтича по меките мавритански килими и отвори вратата. Не! Тя не беше и там. Стаята бе съвсем празна. Беше тронна зала, използувана за приемане на чуждестранни посланици, когато кралят се съгласеше да им даде лична аудиенция - напоследък това не се случваше често, - същата стая, в която преди много години се бяха явили пратеници от Англия да уговорят женитбата на тяхната кралица - тогава една от католишките владетелки в Европа - с най-големия син на императора. Стените бяха облечени с позлатена кордовска кожа и тежък позлатен полилей с разклонения за триста восъчни свещи висеше от черно-белия таван. Под голям балдахин от златотъкан плат, на който със ситен бисер бяха извезани лъвовете и кулите на Кастилия, стоеше самият трон, покрит с богата мантия от черно кадифе, осеяно със сребърни лалета и тежко поръбено със сребро и бисер. Върху второто стъпало на трона бе сложено нисичко столче с възглавница от сребърна тъкан, на което инфантата заставаше на колене, а по-долу от него и извън обсега на балдахина стоеше столът на папския нунций - той единствен имаше право да седи в присъствието на краля по време на всякакви публични церемонии и неговата кардиналска шапка с обърканите алени пискюли лежеше на пурпурна табуретка отпред. На стената срещу трона висеше портрет в естествена големина на Карл V с ловни дрехи и с голямо куче до него, а картина, на която Филип II приема от холандците феодалната клетва за вярност, заемаше срещната част на другата стена. Между прозорците стоеше черно абаносово шкафче, инкрустирано с плочки от слонова кост, с фигури от Холбайновия "Танц на смъртта", гравирани - както казваха някои - собственоръчно от тоя прочут майстор. Но малкото джудженце бе безразлично към цялото това великолепие. То не би дало розата си срещу всичките бисери на балдахина и нито едно бяло листенце от розата си срещу самия трон. Това, което искаше, бе да види инфантата, преди тя да отиде в павилиона, и да я помоли да избяга с него, щом свърши своя танц. Тук, в двореца, въздухът е спарен и тежък, а в гората вятърът духа свободно и слънцето с блуждаещи златни ръце отмества трепетни листи. Цветя има и в гората, може би не тъй разкошни, както цветята в градината, но въпреки това с по-сладък дъх: зюмбюли в ранната пролет, които с люшкаща се синевина заливат прохладни поляни и тревисти могилки; жълти иглики, които се гнездят на малки кичури около възлестите корени на дъбовете; ярки жълтурчета и сини великденчета, и перуники - морави и жълти. Има сиви реси по леските, а напръстничетата клюмат под тежестта на шарените си чашки, които привличат пчелите. Кестенът си има своите островърхи свещници от бели звезди, а глогът - своите прекрасни бели лунички. Да, тя непременно ще дойде с него в хубавата гора и то ще танцува цял ден за нейно удоволствие. Усмивка блесна в очите му при тая мисъл и то влезе в следващата стая.
От всички стаи тя беше най-светлата и най-красивата. Розова дамаска от Лука с изтъкани по нея птици и нежни сребърни цветчета покриваше стените; мебелите бяха от тежко сребро, украсени с пищни венци и люлеещи се купидони; пред двете широки камини стояха големи паравани с извезани по тях папагали и пауни, а подът, който беше от морскозелен оникс, сякаш се губеше в далечината. И джудженцето не беше само. То видя в сянката на една врата в отсрещния край на стаята да стои и да го наблюдава една фигура. Сърцето му трепна, радостен вик се откъсна от устните му и то излезе на осветено от слънце място. Щом направи това, фигурката се мръдна също и то я видя ясно.
Инфантата? Това беше изрод, най-грозният изрод, какъв то бе виждало. Не правилно сложен като всички хора, а гърбав, с криви ръце и крака, с огромна клатеща се глава и грива от черна коса. Джуджето се навъси, и изродът също се навъси. То се засмя, и изродът се засмя с него и сложи ръце на хълбоците, както ги сложи самото то. Направи му подигравателен поклон, и изродът му отвърна с нисък поклон. Запъти се към него, изродът се запъти насреща му, като подражаваше на всяка негова стъпка, и спря, когато се спря и самото то. То изкрещя развеселено, изтича напред и протегна ръка, а ръката на изрода допря неговата - тя беше студена като лед. Джуджето се уплаши, дръпна ръката си настрана и ръката на изрода бързо я последва. То се опита да отиде напред, но нещо гладко и твърдо не го пусна. Лицето на изрода беше сега близо до неговото и изглеждаше изпълнено с ужас. То отметна косата от очите си. Изродът повтори движението. То го удари, и изродът отвърна на удара с удар. То се погнуси от изрода, и изродът взе грозно да му криви лицето си. То се отдръпна, и изродът отстъпи назад.
Какво бе това? Джуджето помисли за миг и огледа всичко в стаята. Беше страшно, но като че всичко имаше двойник в тая невидима стена от бистра вода. Да, срещу всяка картина имаше картина, срещу всяко канапе имаше канапе. Спящият фавн, който лежеше в алкова до вратата, си имаше дремещ брат-близнак, а сребърната Венера, която стоеше на слънчевата светлина, протягаше ръце към друга Венера, хубава като самата нея.
Да не беше това ехо? Джудженцето му се беше обаждало веднъж в долината и то му бе отговорило дума по дума. Дали ехото можеше да повтаря видяното от окото, както можеше да повтаря казаното от гласа? Дали можеше да направи един измамен свят съвсем като истинския? Дали сенките на нещата можеха да имат цвят, движение? Дали беше възможно това да е...
То се сепна, извади от пазвата си прекрасната бяла роза, обърна се и я целуна. Изродът също имаше роза, същата като неговата - листенце по листенце. Той я целуваше със същите целувки и я притискаше до сърцето си със страхотно кривене.
Когато истината проблесна в ума му, джуджето нададе безумен вик на отчаяние и падна с плач на земята. И тъй, не друг, а то бе уродливо и гърбаво, безобразно наглед и чудовищно смешно. Самото то бе изродът и не на друг, а на него се бяха смели децата и малката принцеса, за която мислеше, че го обича - тя също се беше присмивала на неговата грозота и глумила над разкривените му ръце и нозе! Защо не го бяха оставили в гората, където нямаше огледало, което да му каже колко е отвратително? Защо баща му не го беше убил, вместо да го продаде за негов позор? Горещи сълзи потекоха по бузите му и то разкъса бялата роза на парченца. Просналият се изрод направи същото и пръсна леките листенца във въздуха. Изродът се търкаляше на земята, когато джуджето го погледна, и се взря в него с лице, измъчено от болка. То се дръпна настрана, за да не го вижда, и закри очите си с ръце. Изпълзя като ранена животинка на сянка и остана да лежи там и да стене.
И в тоя миг самата инфанта влезе вътре с другарчетата си през отворената стъклена врата и когато видяха грозното малко джудже да лежи на земята и фантастично и пресилено да блъска пода със стиснати юмруци, всички избухнаха в гръмогласен безгрижен смях, заобиколиха го от всички страни и го загледаха.
- Като танцьор то беше смешно . - каза инфантата, - но като актьор е още по-смешно. Съвсем не е по-лошо от куклите, само че, разбира се, не е чак толкова естествено. - И тя размаха ветрилото си и заръкопляска.
Но джудженцето не вдигаше глава, а риданията му ставаха все по-глухи и по-глухи; изведнъж то някак странно изпъшка и се хвана за гърдите. След това падна пак и остана съвсем неподвижно.
- Това е чудесно - каза инфантата след кратко замълчаване, - но сега трябва да танцуваш за мен.
- Да - развикаха се всички деца, - трябва да станеш и да танцуваш, защото си пъргав като маймуните от Варвария и много по-смешен.
Но джуджето не им отговори.
Тогава инфантата тропна с крак и извика чичо си, който се разхождаше по терасата с шамбелана и четеше някакви депеши, току-що пристигнали от Мексико, там наскоро бе учредена Светата инквизиция.
- Моето смешно джудженце се муси - каза тя, - трябва да го постреснеш и да му кажеш да танцува за мен.
Те се усмихнаха един на друг, влязоха, без да бързат, вътре, дон Педро се наведе и плесна джуджето по бузата с везаната си ръкавица.
- Трябва да танцуваш, petit monstre* (*Малко чудовище), - каза той. - Трябва да танцуваш. Инфантата на Испания и на Индиите иска да я забавляваш.
Но джуджето не се помръдна.
- Налага се да повикаме палача с бича - рече с отегчение дон Педро и се върна на терасата. Обаче шамбеланът доби мрачен вид, коленичи до джудженцето и сложи ръка на сърцето му. А след няколко мига сви рамене, изправи се, направи нисък поклон пред инфантата и каза:
- Mi bella princessa* (*Моя хубава принцесо), вашето смешно джудженце никога вече няма да танцува пак. Жалко, защото е толкова грозно, че би могло да накара краля да се усмихне.
- А защо няма вече да танцува? - запита със смях инфантата.
- Защото му се е пръснало сърцето - отговори шамбеланът.
Инфантата се начумери и нежните й устни, които приличаха на листенца от роза, се свиха с прелестно пренебрежение.
- Нека занапред, тия, които идват да играят с мен, да нямат сърца! - извика тя и изтича в градината.

Сократ - Диалектиката

2006-05-14T09:41:00.000-07:00

Ако съществува област, в която Сократ е работил най-много и на която в най-голяма степен дължи славата си на философ, безспорно това е диалектиката. В тази страна на античната философия той е действително оригинален мислител. С неговите усилия е свързано завинаги едно ново разбиране на диалектиката, което получава широко разпространение в историята на философската мисъл. За Сократ диалектиката е “венецът” на всички клонове на знанието.

Диалектиката на античния мислител обобщава онези логически прийоми и похвати, които се прилагат в науката и осмислянето на житейската практика. Древният философ издига тези прийоми и похвати в степен на своеобразно изкуство и същевременно теоретическо и логическо средство за изучаването и обогатяването на духовния мир на индивида. Диалектиката на Сократ е начин на разсъждения – неподправен и откровен, както неподправен и откровен е и самият философ. Характерно е, че античният мъдрец не се налага като недостижим жрец, който от своя философски трон предлага абсолютните истини за добродетелта или изобщо своите мнения за живота.

Диалектиката във философията на Сократ е теория на беседата, изкуство за разговаряне, за разискване на един или друг етичен проблем, осъществено чрез въпроси и отговори. Диалектик е този мислител, който притежава способността да задава въпроси и да отговаря на въпроси. Сам Сократ бил недостижим в това изкуство. Неговият маниер да задава и отговаря на въпроси остава в историята на философската мисъл като образец на диалектическата дейност, насочена към обосноваването на същността на нравствения идеал. Целта на диалектиката е достигането до истината, при което субективните мнения на разговарящите страни стават на заден план или изобщо се изоставят като неправилни положения, ако това е необходимо.

Диалектиката на Сократ е теоретическо и логическо средство за истината. Чрез нейните похвати човек проверява достоверността на своите знания, изостря своята критичност и самокритичност, постепенно коригира, запълва и обогатява познанията си. Тя търси единодушието не на езика, а на мисълта.

Формата на диалектиката на Сократ е беседата. Изходно положение на беседата са схващанията на събеседниците, а нейната основа – разсъжденията им. Проследяването на линията на тези разсъждения е следване на пътя, който води към едно общо определение. Сократ е прям като никой друг мислител. Той пристъпва с добронамереност към въпросите и отговорите на събеседниците си. Той няма друга цел освен истината – единственото, против което човек не може да възрази.

Две живителни струи пулсират в “корпуса” на Сократовия диалог: едната прелива от хумор и шега; другата равномерно напира към определената цел. Обхванат от остроумните плетеници на философа, събеседникът не забелязва как стига до истината, без да се свени от своето невежество.

Беседата на Сократовата диалектика притежава творческо-критически характер. В нея не се предлагат готови решения, а се проверява истинността на възгледите. Древният мъдрец няма цел да поучава, да демонстрира, а да обосновава и възбужда, когато е необходимо, интелектуалния пламък на индивида, да го стимулира и насърчава към достигането на знания, да развива в него способността към познание. В своя диалог мъдрецът говори чрез другите.
Диалектиката на античния мислител включва няколко основни прийоми, които очертават начина, по който се осъществява и протича беседата и се достига до определени конкретни нейни резултати. Това са иронията, майевтиката, индукцията и определението.

ИРОНИЯ
Изходната точка на диалектическия метод на Сократ – това са мненията на събеседниците върху определени, понякога спонтанно взети нравствени качества. Като че ли философът се отнася с безразличие към онези първоначални заключения в беседата, които евентуално биха могли да се направят или пък се правят. Съзнавайки своето превъзходство, той не желае да ангажира другите със собственото си мнение. Сократ се съгласява най-напред с мненията на събеседниците си. Неговото поведение не издава с нищо наличието на определено отправно схващане. Сам древният философ се представя като човек, който не познава третирания проблем. При това той е до такава степен непринуден, че въпросите му на пръв поглед изглеждат въпроси на човек, който тепърва трябва да се учи и да достига до определени конкретни резултати. Зад тази невинна и привидна неосведоменост и непретенциозност се крие методичното достигане на една цел – да се провери истинността и логическата правомерност на схващанията, изразени в началото на беседата. В диалектиката на древния мислител това се осъществява чрез тяхното отнасяне към дадени конкретни постъпки и действия на хората. Чрез това се откриват противоречия в разсъжденията на събеседниците -противоречия, които свидетелствуват за неправилни възгледи и мнения, за погрешна философска позиция. А това е доказателство за наличието на незнание, на неоснователни доводи. Неизбежен резултат от това малко или почти неочаквано за самите събеседници състояние е т. нар. ирония.

В диалектическия метод на Сократ иронията е многоаспектно “явление”. Нейното определение съвсем не се покрива с широко разпространените му тълкувания. В чисто психологически план иронията изразява способността на мъдреца да властвува над съзнанието и поведението на другите. Неговото превъзходство се изразява в това, че без да се стреми към показност, без да изразява и демонстрира стремеж за утвърждаване на собствените си намерения като мотиви за достигането на абсолютни определения, той принуждава събеседниците си да се откажат от първоначалното предложените схващания.

Събеседникът има убеждението, че се подчинява не на някаква чужда власт, а на правдата, която е и негова собствена цел. Но иронията е и великодушието на мъдреца, който може да проявява разбиране към невежеството и преди всичко към безпочвеното самочувствие на духа. И в двата случая иронията представлява онзи трагизъм, който е толкова по-дълбок, колкото по-значителен е “градусът” на празното самочувствие на събеседника. Защото да се заеме човек с разглеждането на един сложен философски проблем – това означава да поеме немалък риск. Древните гърци са имали навика да казват: човек, който се заеме да стриже лъв, рискува да загуби себе си. Който неоснователно държи на своето самочувствие, рискува да загуби от достойнството си.

Иронията е форма на поведение, регистрирана в определен момент на беседата. Тя разклаща високомерието и претенциозните амбиции на хората, които не са вкусили от истинския плод на знанието. В диалектическия метод на античния философ иронията не е подигравката, с която така се е сраснал ограниченият човешки дух. Тя е един благовиден смях, предназначен не да уязви човека, а да го ориентира по-правилно в живота на науката. С иронията философът съвсем няма намерението, надсмивайки се над безпомощността на другите, да създава около своето име ореол на голям мислител. Иронията му е необходима не за да изпитва удовлетворение от разкриването на недостатъците на другите и чрез това самодоволно да прикрива своите, а за да се насочи правилно човек към добродетелта, трябва да се освободи от булото на фалша, от всички свои предубеждения. Сократ разбира, че високомерното присмиване над събеседниците унищожава вродения инстинкт към знание, минира пътя, който води към истината.

Иронията разкрива истинската стойност на знанието или може би по-точно на незнанието, което може да се “прикрива” под мантията на знанието. Тя има и това значение, че “разклаща” непоклатимостта на определени мнения, получили по различни пътища гражданственост в обществото. Самият Сократ не изразява първоначално убежденията си като непоклатими теоретични положения. Започвайки беседата, той избягва даже да прави едни или други твърдения, а използва въпросите и отговорите на събеседниците, подлага на проверка установените и широко разпространени мнения. В хода на беседата се проверява тяхната истинност, отхвърлят се неоснователните твърдения и беседата се ориентира към изследването на основанията на нещата, по-точно на нравствените качества.

В диалектиката на древния мъдрец обаче иронията не завършва беседата. Тя няма характера на отрицание, което не признава нищо положително в беседата и възможностите на събеседниците. Напротив, именно отричането на едно погрешно мнение е условие за намиране на правилното схващане.

МАЙЕВТИКА
Древните я схващат като логическо средство, с което се “ражда” истината. Благодарение на нея е възможно продължаването на беседата. Чрез нея събеседникът се избавя временно от неудобното положение, получено при иронията. Признал преди това своето незнание и безпомощност, той отново продължава беседата. Съзнавайки сложността на разглеждания проблем, събеседникът заема по-реалистична позиция и поведение – по-адекватно за научното изследване. Пред него проблемът изпъква в друга светлина, осъзнава се необходимостта от нови доводи и по-пълно и последователно разглеждане.

Майевкиката е неделимо свързана с иронията. По думите на един изследовател диалогът в диалектиката на древния мислител протича подобно на драма с две действия – едното оборва събеседника, второто – предлага ново определение.

Преходът между иронията и майевтиката се осъществява посредством отбелязването на някаква нова теза или схващане, задаването на въпроси, отговорите на които трябва да третират същия проблем или близък на него въпрос. Но така, че новоизразеното мнение и поставеният въпрос служат като стимулатор за продължаването на беседата.

Майевтиката притежава и тази функция, че често замества необходимия отговор, който Сократ, водещ беседата, трябва да даде. Защото той явно не може да отхвърли тази необходимост. Събеседникът не е само страна в беседата, която има задължението единствено да отговаря на зададените въпроси. Подобно задължение “лежи” и върху водещия беседата.

Сократ съзнава това задължение и тази отговорност. Обаче той не бърза да предложи определението си, предпочитайки да “изпита” или провери всички възможни случаи да получи отговори от събеседниците. С това той продължава беседата и я насища със съдържание, с факти, въз основа на които би могло по-успешно да се стигне до точното и вярното разрешение на съответния проблем. Той изчаква и едва след като се изчерпят възгледите да открие отговора или решението на въпроса, той ангажира себе си с определено схващане.

Майевтиката е такава страна на диалога, при която или чрез която човек отново се “връща” към изследването, по-скоро към разискването на съответния въпрос. Ако в иронията се отричат достигнатите резултати, то посредством майевтиката беседата продължава. Нещо повече, майевтиката я обогатява, разширява базата на обобщенията и заключенията. И в това в края на краищата се състои голямото достойнство на майевтиката.

ИНДУКЦИЯ
Аристотел подчертава две важни открития на Сократ: индукция и общите понятия. Докато първото се явява определено доказателство и умозаключение, то второто е крайният резултат на научното изследване.

В диалектическия метод на Сократ индукцията е такъв елемент или страна, при която се предлага или изгражда основата на общите определения. При индукцията “пътьом” човек стига до едни или други конкретни резултати. Тя изразява съдържателната страна на движението на мисълта към общото заключение.

Сама по себе си индукцията в Сократовата диалектика притежава логическа структура, представена от няколко елемента.

Наблюдението, схванато в най-широкия смисъл на думата, предоставя конкретен материал от примери. Всъщност това са отделни случаи, илюстриращи едни или други явления на нравствеността.

Сравнението е логическо средство за противопоставяне на отделни случаи с оглед да бъдат отбелязани съответните различия и сходства. При него отделният факт се взема не сам по себе си, а се отнася към други факти, което спомага за разкриването на съответните му характеристики.

Аналогията се базира на първите две страни или елементите на индукцията – наблюдението и сравнението. На аналогията се отдава голямо значение, понеже тя помага за отбелязването на сходни свойства или отношения и с това се стига непосредствено до съответния извод.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ
Този елемент от диалектическия модел на Сократ е крайният момент и обективен резултат от прилагането на първите три. Въз основа на анализа, осъществен в сравнението и аналогията, се стига до определено заключение, отнасящо се до общото на дадени нравствени качества – добро, справедливост, умереност и др. Определението отбелязва общото в отделните анализирани случаи, фиксира сходното между тях, дефинира го, т.е. изразява го абстрактно-логически. То е дефиниране на общото в сферата на нравствената област.

В диалектиката на Сократ се съдържа конкретният анализ на отделни страни на логиката, така както те се формирали и наложили като “теоретичен инструмент” на научното изследване. В нея се набелязва и конфликтът между формалнологическото и диалектическото мислене – конфликт, който ще налага все повече и повече необходимост от последователно и конкретно-историческо теоретично изследване на проблемите на битието, движението и познанието. Цялостното и конкретно усвояване на диалектиката на Сократ ще доведе редица мислители до по-пълния теоретичен анализ на кардиналните проблеми на философията. Така диалектиката е не само резултат от развитието на научното познание; тя е и негово мощно теоретико-логическо средство.

Изложение на стоте болести и стоте лекарства

2006-05-04T15:03:00.000-07:00

Лао Дзюн казваше:
Ако желаеш да се спасиш от катастрофа или да разрешиш даден проблем, то най-добре е от рано да предотврати тяхната поява в своя живот. Тогава няма да има трудности. За да излекуваш недъг или да се избавиш от болест е най-добре да се подготвиш за отрано за тях. Тогава ще има изход щастлив. Днес хората не обръщат внимание на това и не се стараят да предотвратяват болестите. Те насочват силите си за това, как да се излекуват. Не се предпазват от рано, а се опитват да се лекуват с помощта на лекарства. Ето защо има владетели, които не са способни да опазят жертвения олтар на държавната власт. Има и такива същества, които не са способни да се запазят непокътнати през дългия си живот. По такъв начин мъдрия човек постига щастие, когато още няма и знак за това. Той се спасява от бедата, преди тя да се е появила. Та нали катастрофата се ражда от дреболия, а болестта от най-незначителни отклонения. Хората смятат, че малкото добро не носи полза, затова не желаят да правят добро. Струва им се, че малкото зло не вреди и затова не се поправят. Ако не натрупваме доброто малко по малко, няма да получим великата Сила. Ако не се въздържаме от малкото зло, ще извършим голямо престъпление. Ето защо, ще изберем най-важното, за да покажем как то се ражда.

И така, ето стоте болести:
1. Не познавайки постоянството - ту се радваш, ту се гневиш - това е болест.
2. Забравяйки за дълга, да се стремиш към изгода - това е болест.
3. Да обичаш чувствените наслаждения, унищожавайки силата - това е болест.
4. Да обичаш, привързвайки се с цялото си сърце - това е болест.
5. От ненавист да желаеш нечия смърт - това е болест.
6. Да не забелязваш, че заради разпуснатост и алчност правиш грешки - това е болест.
7. Да ругаеш хората, хвалейки себе си - това е болест.
8. Да се променяш непрекъснато, отнасяйки се снизходително към себе си - това е болест.
9. Да бъдеш прекалено разговорчив, обичайки да бъбриш - това е болест.
10. Да се радваш, преследвайки сгрешилия - това е болест.
11. Гордеейки се със знания, да презираш другите - това е болест.
12. Използвайки властта си, да вършиш произвол - това е болест.
13. Да смяташ хората за грешни, а себе си - за прав - това е болест.
14. Да обиждаш, обръщайки се небрежно към слабите и беззащитните - - това е болест.
15. Да побеждаваш хората, прилагайки сила - това е болест.
16. Да лентяйстваш, усещайки своята власт и сила - това е болест.
17. Да говориш, стремейки се да побеждаваш хората - това е болест.
18. Да вземеш назаем, забравяйки да върнеш - това е болест.
19. Да смяташ хората за неправедни, мислейки за своята праведност - това е болест.
20. С прямотата си да вредиш на хората - това е болест.
21. Да не обичаш хората, а само себе си - това е болест.
22. Да се гордееш със себе си и в добро разположение и при гняв - това е болест.
23. Да смяташ другите за глупави, а себе си за мъдър - това е болест.
24. Да се изтъкваш, вършейки достойна постъпка - това е болест.
25. Да намираш недостатъци на известните хора - това е болест.
26. Да се оплакваш от това, че трябва да се трудиш - това е болест.
27. Да приемаш илюзиите за реалност - това е болест.
28. Да се радваш на чуждите грешки - това е болест.
29. Да се гордееш пред хората със своето богатство - това е болест.
30. Да бъдеш аристократ и да презираш хората - това е болест.
31. Да бъдеш беден и да завиждаш на богатите - това е болест.
32. Да си плебей и да говориш лошо за аристократите - това е болест.
33. Да клеветиш хората, стремейки се към благоразположение - това е болест.
34. Да се изтъкваш, чрез своята Дъ (нравственост) - това е болест.
35. Да постигнеш успех, нанасяйки някому поражение - това е болест.
36. Да нарушаваш справедливостта - това е болест.
37. От любов към себе си, да не виждаш смисъла - това е болест.
38. Да запазиш своята безопасност за сметка на другите - това е болест.
39. Да си ревнив - това е болест.
40. Заради избухливост да влизаш в противоречие с околните - това е болест.
41. Много да ненавиждаш и малко да обичаш - това е болест.
42. Да обсъждаш постоянно, кое е истина и кое лъжа - това е болест.
43. Да прехвърляш отговорността на другите - това е болест.
44. Да отхвърляш същността, привързвайки се към външното - това е болест.
45. Да обсъждаш достойнствата и недостатъците на другите - това е болест.
46. Да вярваш на себе си, считайки другите за лъжци - това е болест.
47. Да помагаш на хората, надявайки се награда - това е болест.
48. Да осъждаш човек за това, че не те е облагодетелствал - това е болест.
49. Да се разделиш с човек, разкайвайки се за това - това е болест.
50. Да обичаш да те увещават, когато си сърдит - това е болест.
51. Да ругаеш и обиждаш всякакви живи твари - това е болест.
52. С магьоснически методи да нанесеш някому вреда - това е болест.
53. Да обиждаш и порицаваш талантливите - това е болест.
54. Да мразиш хората за това, че те превъзхождат - това е болест.
55. Да се пристрастиш към различни упойващи билки - това е болест.
56. Ако няма хармония в сърцето - това е болест.
57. Да си спомняш за старите обиди - това е болест.
58. Да вдигаш много шум за някакви твои способности - това е болест.
59. Да не възприемаш увещания и критики - това е болест.
60. Използвайки официални жалби, да победиш някого - това е болест.
61. Да спориш с глупака - това е болест.
62. Да постъпваш лекомислено в трудна ситуация - това е болест.
63. Да подстрекаваш към беззаконие - това е болест.
64. Да обичаш да се смяташ за прав - това е болест.
65. Много да се съмняваш и малко да вярваш - това е болест.
66. Да се надсмиваш над лудите и болните - това е болест.
67. Да седиш мързеливо и да не съблюдаваш ритуалите - това е болест.
68. Грозни думи и зли слова - това е болест.
69. Небрежно и с презрение да се отнасяш към възрастните и децата - това е болест.
70. Злобно отношение и некрасиво поведение - това е болест.
71. Да си непостоянен - това е болест.
72. Привързаност към веселието и шегите - това е болест.
73. Да обичаш да разграничаваш хората - това е болест.
74. Хитрост и ласкателство - това е болест.
75. Да желаеш да получиш нещо чрез измама - това е болест.
76. Да лъжеш и да нарушаваш своите обещания - това е болест.
77. Да буйстваш и безчинстваш, когато си пиян - това е болест.
78. Да ругаеш и сквернословиш по адрес на вятъра и дъжда - това е болест.
79. Да желаеш да убиеш заради лоши думи - това е болест.
80. Да подтикваш към прекъсване на бременността - това е болест.
81. Да се бъркаш в чужди дела - това е болест.
82. Да надничаш и послушваш скришом - това е болест.
83. Да вземеш назаем и да се скриеш от заемодателя - това е болест.
84. Да не се вслушаш в противоположното мнение - това е болест.
85. Да харесваш резкия отказ - това е болест.
86. Настойчиво да преследваш жените - това е болест.
87. Заради стари заблуди да въвеждаш в заблуда и друг - това е болест.
88. Да разваляш птичите гнезда и да чупиш яйцата - това е болест.
89. Да убиваш зародиш и да режеш плът - това е болест.
90. Да причиняваш беди чрез огън и вода - това е болест.
91. Да се смееш над слепите, глухите и немите - това е болест.
92. Да подтикваш към встъпване в брак - това е болест.
93. Да учиш хората да правят провокации - това е болест.
94. Да учиш хората да вършат зло - това е болест.
95. Да променяш отношението си към попадналия в беда - това е болест.
96. Да желаеш нещастието, призовавайки бедата - това е болест.
97. Да харесаш нещо и да пожелаеш да го отнемеш - това е болест.
98. Насила да отнемеш вещите на хората - това е болест.
99. Да действаш с користни подбуди - това е болест.
100. Да нямаш собствено мнение - това е болест.
Лао Дзюн казваше:
Ако не забравяш за необходимостта да се избавиш от тези сто болести, тогава няма да те сполети беда. Всички недостатъци и болести ще те отминат сами. Винаги ще получаваш помощ и поддръжка в трудни моменти, а твоите деца и внуци никога няма да се лишат от помощта на Небето.

*** *** ***

Възхвала на стоте лекарства

Лао Цзюн казваше: От най-древни времена мъдреците са се стремили да вършат добро, дори и в най-незначителните дреболии. Не оставяли непоправена дори и най-малката грешка.
Ако постъпваш по такъв начин, може да се каже че ти приемаш лекарство.

Съществуват сто вида такива лекарства:
1. Да спазваш ритуала в движението и покоя - това е лекарство.
2. Податливост на тялото и доброта в сърцето - това е лекарство.
3. Широта на поведението и доброта в сърцето - това е лекарство.
4. Да спазваш мярка във всичко - това е лекарство.
5. Да откажеш изгодата, заради чувство за дълг - това е лекарство.
6. Да не взимаш повече, отколкото ти се полага - това е лекарство.
7. Да се стремиш към морална сила, отхвърляйки плътските съблазни - това е лекарство.
8. Да избавиш от желания сърцето си - това е лекарство.
9. Въпреки неприязънта да проявяваш любов - това е лекарство.
10. Да се стремиш към разумно използване на всичко - това е лекарство.
11. Да желаеш щастие за хората - това е лекарство.
12. Да спасяваш в беда и да помагаш в трудности - това е лекарство.
13. Да превъзпитаваш глупавите и наивните - това е лекарство.
14. Да призоваваш за промяна склонните към смут - това е лекарство.
15. Да предпазваш и увещаваш младите и незрелите - това е лекарство.
16. Да наставляваш и просвещаваш заблудените и грешните - това е лекарство.
17. Да помагаш на старите и немощните - това е лекарство.
18. Да използваш силата си за да помагаш на хората - това е лекарство.
19. Да съчувстваш на изоставените и да съжаляваш самотните - това е лекарство.
20. Да бъдеш милостив към бедните и да помагаш на просещите подаяние - това е лекарство.
21. Заемайки високо положение да служиш на плебеите - това е лекарство.
22. Да бъдеш скромен и отстъпчив в словата си - това е лекарство.
23. Към по-младшите по ранг да се отнасяш с почит и уважение - това е лекарство.
24. Да не изискваш връщане на стари дългове - това е лекарство.
25. Да бъдеш способен на истинско съчувствие - това е лекарство.
26. Да бъдеш правдив в словата си и да запазваш искреността и доверието си - това е лекарство.
27. Да се стремиш към прямота и да избягваш шикалкавенето - това е лекарство.
28. Да не спориш, кой е прав и кой виновен - това е лекарство.
29. Да не реагираш грубо, сблъсквайки се с агресия - това е лекарство.
30. Да не таиш злоба, претърпявайки обида - това е лекарство.
31. Да избягваш злото и да се стремиш към доброто - това е лекарство.
32. Да се откажеш от най-доброто и да вземеш най-лошото - това е лекарство.
33. Да се откажеш от най-голямото и да вземеш май-малкото - това е лекарство.
34. Да погледнеш критично на себе си при среща с мъдрец - това е лекарство.
35. Да не се изтъкваш, поставяйки се на показ - това е лекарство.
36. Да избираш за себе си най-трудното, отказвайки се от заслуги - това е лекарство.
37. Да не самоизтъкваш добродетелите си - това е лекарство.
38. Да не премълчаваш заслугите на другите - това е лекарство.
39. Да не се оплакваш от трудности - това е лекарство.
40. Да прикриеш тайното зло - това е лекарство.
41. Да бъдеш богат и да даваш на бедните - това е лекарство.
42. Да напредваш и да се възвисяваш, контролирайки себе си - това е лекарство.
43. Да си беден и да не досаждаш на другите - това е лекарство.
44. Да не преувеличаваш ролята си - това е лекарство.
45. да се отнасяш добре към чуждите успехи - това е лекарство.
46. Да не таиш корист - това е лекарство.
47. Да съзерцаваш себе си и при получаване и при загуба - това е лекарство.
48. Да твориш милосърдие с тайна добродетел - това е лекарство.
49. Да не ругаеш и да не обиждаш никое живо същество - това е лекарство.
50. Да не обсъждаш другите хора - това е лекарство.
51. Благите слова и добрите речи - това е лекарство.
52. Да обвиняваш себе си за своите беди и болести - това е лекарство.
53. Да не се отклоняваш от трудностите - това е лекарство.
54. Да не се надяваш на награда, правейки добро - това е лекарство.
55. Да не ругаеш домашните животни - това е лекарство.
56. Да пожелаваш на хората изпълнение на желанията им - това е лекарство.
57. Да успокояваш сърцето си стремейки се към манастир - това е лекарство.
58. Да успокояваш умът си и да постигаш спокойствие в сърцето си - това е лекарство.
59. Да не помниш старите злини - това е лекарство.
60. Да се избавиш от злото и да изправиш заблужденията си - това е лекарство.
61. Да се стремиш към промяна, вслушвайки се в съветите - това е лекарство.
62. Да не се намесваш в чужди дела - това е лекарство.
63. Да бъдеш сдържан при гняв и раздразнение - това е лекарство.
64. Да разсейваш мислите си - това е лекарство.
65. Да почиташ старците - това е лекарство.
66. Да се самонаблюдаваш критично, дори и зад затворена врата - това е лекарство.
67. Да възпитаваш в себе си синовна почтителност - това е лекарство.
68. Да изкореняваш злото и да поощряваш доброто - това е лекарство.
69. Да бъдеш доволен от съдбата, спазвайки душевна чистота и честност - това е лекарство.
70. Да съхраняваш верността си, помагайки на хората - това е лекарство.
71. Да помагаш по време на стихийни бедствия - това е лекарство.
72. Да се бориш с подозрителността си - това е лекарство.
73. Да бъдеш добър и приветлив към хората, бидейки в безметежност и покой - това е лекарство.
74. Да почиташ и уважаваш писанията на мъдреците - това е лекарство.
75. Да мислиш за божественото и да помниш Пътя - това е лекарство.
76. Да разпространяваш мъдрост - това е лекарство.
77. Да не обръщаш внимание на умората, вършейки важно дело - това е лекарство.
78. Да почиташ Небето и да уважаваш Земята - това е лекарство.
79. Да оказваш почит на трите светила - това е лекарство.
80. В отсъствие на стремежи да съхраняваш безметежността на покоя - това е лекарство.
81. Да бъдеш доброжелателен и сговорчив - това е лекарство.
82. Да не се стремиш да натрупаш богатство - това е лекарство.
83. Да не нарушаваш заповедите и забраните - това е лекарство.
84. Да притежаваш честност и безкористност - това е лекарство.
85. Да не задуваш за богатства - това е лекарство.
86. Да ти е празна каруцата, и да помогнеш на този, който е с багаж - това е лекарство.
87. Да критикуваш прямо, съхранявайки верността - това е лекарство.
88. Да се радваш на това, че друг човек притежава Сила - това е лекарство.
89. Да споделиш от своето с несретниците - това е лекарство.
90. Да пренеса тежестта на старика - това е лекарство.
91. Да се избавиш от емоциите - това е лекарство.
92. Да бъдеш добър в сърцето си - това е лекарство.
93. Да се стремиш да подбуждаш хората към доброта - това е лекарство.
94. Да бъдеш милосърден, имайки богатство - това е лекарство.
95. Ползвайки се от високото си положение, да правиш добри дела - това е лекарство.
96. Да се откажеш от привързаност - това е лекарство.
97. Да бъдеш отзивчив в мислите си - това е лекарство.
98. Да притежаваш вяра и доверчивост - това е лекарство.
99. Да бъдеш скромен и отстъпчив - това е лекарство.
100. Да се избавиш от съмненията си - това е лекарство.

Лао Цзюн казваше: Та, това са стоте лекарства. Нали болестта възниква у човека във връзка с грешките и греховете, които той извършва без да осъзнава и да вижда причините. Те са в питието, храната, вятъра, студа, топлината и диханието Ци, които са непосредствените възбудители на болестта. Във връзка с това, че човек нарушава правилата и противоречи на истината духът Шън достига до такова състояние, когато душата Хун изчезва, а душата По загива. Когато тях ги няма в телесната форма, плътта и мускулите стават така пусти, че семето и диханието не се задържат в тях. Ето защо външното въздействие на вятъра, студа и болестотворното дихание Ци са способни да поразят организма. Ето защо човекът на мъдростта, дори и да пребивава в уединение и отшелничество не се осмелява да върши неправда. Заемайки високо обществено положение той не се стреми към изгода. Задоволява се според потребностите на тялото си и се храни според нуждите на организма. Дори и да е богат и знатен човек, той контролира своите желания, а бидейки беден и отхвърлен не се осмелява да нарушава заповедите.
Ето защо нищо външно не му нанася вреда и нищо вътрешно не му причинява болести.
Нима може да се отнасяме несериозно към това?

Емануел Икономов - Приемен изпит

2006-05-01T05:51:00.000-07:00

Най-накрая дойде ред и на българската делегация. Чакането бе станало вече нетърпимо, но знаеха, че няма кого другиго да корят, освен правителството си. По стара традиция то бе подало последно документите за кандидатстване, и то малко след изтичане на срока. Все пак бяха щастливи, че ще разгледат молбата им за членство в Галактическата общност, което се дължеше не толкова на късмет, а на ходатайство и много подкупи.
Тъкмо пратениците се канеха да влязат на преговорите, когато предводителят им Симеон Старопланински ги възпря:
- Чакайте! Не липсва ли някой?
Всички се огледаха един друг и вдигнаха рамене.
- Трябваше да сме тринайсет, а тук виждам само дузина - рече загрижен Симеон - Кой... кой... Ганьо Баев! Няма го! Някой знае ли къде е?
Богомил Кръстев обходи с поглед колегите си, после се обърна към Старопланински:
- Ако не се лъжа, може би е с новоизбраната Мис Прабългарка на яхтата на министъра на кул-туризма. Поне се хвалеше, че ще ходи преди няколко дена.
- Което означава да не го чакаме по-рано от две седмици - заключи Милена Рилска, навярно съдейки по собствен опит.
- Не беше ли предупреден, че днес са преговорите? - попита Симеон.
- Разбира се, че знаеше - отвърна секретарят на делегацията Борис Бойков. - Лично му го съобщих още преди месец. Само че той тогава не се канеше да идва, защото смяташе, че нямаме шанс да ни приемат.
- Ако продължаваме да го обсъждаме, комисията ще си тръгне, без да ни дочака - заяви Камен Мелнишки.
- Как тогава изобщо кандидатстваме, като сами не си вярваме? - недоумяваше Старопланински. - Да влизаме, пък каквото сабя покаже!

Комисията по приема, която водеше преговорите, бе в пълния си състав, така че веднага се забеляза липсата на член от делегацията, когато българите се настаниха от другата страна на елипсовидната маса. Представителите на Галактическата общност носеха еднакви сребристи костюми, а главите им бяха скрити в шлемове с огледални стъкла на визьора. Това бе предпазна мярка, за да не попадне посля някой от тях на прицел от недоволните кандидати. Макар да се носеха слухове, че така се предотвратявала също възможността за подкупване на комисиите.
Маскираният срещу Симеон Старопланински взе думата:
- Галактическата общност изразява своята благожелателност към всички кандидати, като започва преговорите с вас въпреки многобройните ви пропуски. Отсега нататък обаче всяко ново неизпълнение на ангажименти от ваша страна - и той кимна към празния стол - ще е достатъчно основание за тяхното незабавно прекратяване.
- Разбираме отговорността - отвърна от името на делегацията Симеон.
- Не става въпрос само за разбиране, а за спазване на нормите и условията - натърти друг безличен заседател вляво от първия.
- Това е колегата БГ 13, който ще води сесиите с вас - обяви председателят на комисията.
Едва сега Старопланински обърна внимание на ситните надписи върху челата на шлемовете. Явно по тях щяха да разпознават представителите на ГО. Фактът, че главният преговарящ бе номер тринайсет, събуди у него древно суеверие. Заговорилият първи маскиран носеше етикет БГ 1.
- Първата ни среща ще е по-скоро опознавателна - поде БГ 13. - Пристъпвам направо към въпросите. Желаете ли членство в Галактическата общност?
- Да - отговори решително Борис Бойков, докато Симеон изглеждаше унесен в размисъл. Пък и той бе седнал вдясно от предводителя на делегацията, което го поставяше лице срещу маска с главния преговарящ.
- Готови ли сте да станете пълноправен член?
- Да - отвърна отново Борис.
- И на какво се основава тази преценка? - засече го БГ 13.
- На факта, че България ни е делегирала тук да водим тези преговори - не се смути Бойков.
- Същевременно сме напълно наясно - намесе се дипломатично Старопланински, - че решаващо в случая ще е становището на експертите на Галактическата общност. Но ние сме готови да работим за постигане на пълна хармонизация с поставените изисквания.
- Независимо от цената? - попита председателят на комисията.
- Стига тя да е във възможностите ни - заяви уклончиво Симеон.
- В тази връзка се налага да попитаме следното - пое отново главният преговарящ. - Както знаете, на членовете на ГО се предоставят планети за заселване. Да допуснем, че бъдете приети и такава се отпусне и на вас. Като за последни присъединили се тя може да е доста отдалечена. Ще имате ли достатъчно средства да пътувате до нея?
- Щом трябва, ще намерим - твърдо заяви Борис.
- Дори планетата да е относително малка, как ще я заселите с вашия отрицателен прираст?
- Ще стимулираме хората с придобивки в новия свят.
- Нещо, което не ви се удаваше през последния век в родината.
- Не бих казал, че това е точно така... - поде Старопланински.
- Говорим за етническите българи, не за циганите или турците. Първите подадоха отдавна молба за самостоятелна планета, която да получат като репресирани в обществото ви. Турското малцинство също кандидатства отделно, защото явно се опасяваше, че България ще пропусне шанса си за присъединяване към Галактическата общност.
- Ето кое обяснява забавянето ни - изкоментира неканен Софомил Стефанов. - Дътрешни раздори.
- Които изглежда са национална политика на българите от векове - парира БГ 13. - Нищо чудно тогава, че сега историята се повтаря.
- За над хиляда и триста години е възможно много неща да се повтарят - понечи да разясни Симеон.
- Като например националните катастрофи, до които е довела подобна политика - очевидно бе, че главният преговарящ е решен да извади всички кирливи ризи на българите, които бе успял да надуши. - Да не говорим, че отчасти като техен резултат може да се разглежда и фактът, че нямате особено правно основание да се хвалите с тринайсетвековна история.
- Какво искате да кажете с подобно твърдение? - рече засегнато предводителят на българската делегация.
- Ако извадим периодите, през които не сте представлявали самостоятелна държава, а то сумарно прави почти половината от времето - пет века в Отоманската империя, близо два част от византийската и половин в рамките на съветския социализъм, - историята ви на практика става два пъти по-кратка.
- Ако ще сте преднамерени в отношението си към нас - тросна Бойков, - спестете ни времето и ни кажете да си вървим.
- Просто разглеждаме разпространени данни и проверяваме доколко са достоверни - отвърна председателят на комисията. - Така че не се засягайте, това ни е работата.
- Следващ въпрос - продължи БГ 13. - Мислите ли как ще изградите нужната инфраструктура?
- Трябва най-напред да видим какво ще е необходимо.
- А като години наред бе повече от очевидно, че са ви нужни магистрали, защо не ги построихте? Дори едни петдесет километра от границата до столицата ви не успяхте да направите. Да не говорим за такива фантастични проекти като втори мост над Дунав.
- Поради недостиг на средства - обясни Борис.
- Защо например не насочихте пари от бюджета първо за магистралите, а после за нови коли на депутати и министри? - запита язвително преговарящият. - Защото така ги пръснахте нахалост, след като въпросните автомобили се чупят по осеяните ви с дупки пътища.
- Чакахме обещаните инвестиции от Европейския съюз - намеси се пак Симеон. - Които така и не получихме.
- А защо не ви ги дадоха? Защото знаеха много добре, че няма да се използват по предназначение.
- Какво имате предвид? - наостри се Софомил Стефанов.
- Известно е, че вашите чиновници и политици започват с въпроса какво ще получат за тях от всяка сделка, за да сложат подписа си под нея. Ако не се облажат, няма и сделка. А дори полученото след това харчите за екскурзионни командировки и безсмислени консултации на приятелски кръгове.
- Можете ли да докажете твърденията си? - ядоса се Мирослав Костов.
- Данните са ни от вътрешни доклади на Европейския съюз.
Настъпи неловко мълчание. Което само накара БГ 13 да продължи със заяждането.
- За да колонизирате една планета, е нужно да подкрепите хората, които ще работят неуморно по тази тежка задача. А можем ли да очакваме, че ще го сторите, когато знаем, че заради корупционната практика на администрацията ви не сте усвоили пари дори по международни здравни програми, оставяйки народа си да страда и да мре.
- Прав е бил поетът - заключи Трифон Славов, - когато е казал: "И клаха народа си тъй, както турчин не го е клал."
- Ти на чия страна си? - сопна се Милена Рилска.
- Мисля, че твърде се отклонихме от преговорите - взе думата председателят на комисията.
- Нека преминем тогава към друг въпрос - рече главният преговарящ. - За да оцелее една държава, камо ли да се развива, тя трябва да има силна икономика. Какви са вашите постижения и приоритети в тази насока?
- Тъй като страната ни е малка и бедна на природни ресурси, залагаме не толкова на промишленост, колкото най-вече на търговия и туризъм плюс екологично селско стопанство. Освен това разположението ни е геостратегическо по основна артерия между Изтока и Запада.
- Как тогава ще обясните, че товаропотоците през Балканите в последните десетилетия се пренасочиха през Македония и Румъния, вместо да минат напряко през България?
- Смятам, че е въпрос на нелоялни политически договорености на съседите ни - отвърна Симеон.
- А не допускате ли, че предимството им се дължи на изградените магистрали и терминали, докато вашите недостатъци продължават да са рекетьорството и престъпността по пътищата? - Преговарящият явно не очакваше отговор на този въпрос и продължи: - Защо изгубихте пазарите си на вино и друга селскостопанска продукция в чужбина?
- След промените в Източна Европа в края на двадесети век...
- Не говорим за политика, а за икономика. На какво се дължи неконкурентоспособността на българските стоки? На лошо качество, на неспазване на норми и технологии, на недостатъчна хигиена?
- Може би има по зрънце нещо вярно във всеки от споменатите проблеми...
- Защо отблъснахте туристите? - контрира БГ 13.
- Поради възникнали недоразумения между местните туроператори и институциите в страната - поде Бойков.
- Или поради факта, че загубихте привлекателност, като унищожихте прородата си край морето, и в планините?
- Правителството няма толкова силен контрол в една страна със свободна пазарна икономика.
- И така допуска безнаказано да се произвежда брак и боклук, което изглежда въпросната икономика единствено може. Или и това е наследство от стари времена?
- Господин председател - обади се Рилска, - допустимо ли е при преговори с Галактическата общност постоянно да бъдем обвинявани по такъв злепоставящ начин?
- Нима приемате обективното обсъждане на деянията или бездействието на управниците и народа ви за укор? - отвърна БГ 1.
- Имаме определени постижения в областта на науката и изкуствата - опита да смени темата на разговора Старопланински.
"И особено в кул-туризма", помисли си Славов.
- Ако броите изявите на сънародниците си по света - допълни преговарящият. - В тази връзка имам въпрос: Как смятате да се справите в международен план с бариерите, наложени от вашия рядко използван език и най-вече от кирилицата като различна азбука от преобладаващата вече не само в световен, но и в галактически мащаб?
- Мисля, че можем само да се гордеем, че след гръцкия и латинския превод на Библията се нарежда този на кирилица.
- А на арменски не беше ли преди него? - попита невинно БГ 13.
- Е, с едно място по-напред или по-назад, във всички случаи сме сред първенците - усмихна се Симеон.
- Тогава на какво се дължи фактът, че по вашите улици и медии вече преобладават надписи на латиница, които остават неразбираеми за голяма част от полуграмотното ви население?
- Модни уклони - побърза да отвърне Мирослав Костов. - Да не забравяме, че българският език е успял да се запази дори през петстотин години на робство.
- Съществува и друг исторически поглед по въпроса - усмихна се на свой ред преговарящият. - Че българите са били толкова тъпи и упорити, че за пет века не са възприели нищо прогресивно от заобикалящия ги свят и накрая поробителите им са ги зарязали като непоправими.
- А ние мислехме, че сме ги прогонили, като сме въстанали - отбеляза на свой ред Стефанов.
- Възможно е наистина да сте ги изплашили - съгласи се представителят на ГО. - Особено след като са видели как в сюблимни моменти бащи предават синовете си и синове предават отците си.
Опознаването на държавата кандидат продължи в този дух през по-голямата част от първата сесия на преговорите.
- Не на последно място стои въпросът и с гарантирането на процеса на интеграция в Галактическата общност - каза БГ 13. - Какво ще стане, ако след избори се смени политическата воля на страната за изпълнение на поетите ангажименти?
- Няма значение кой ще е на власт - отвърна Симеон. - Всички са убедени, че ще трябва да работим за присъединяването ни.
На Трифон му идваше да вметне друг литературен цитат: "И едните, и другите все са маскари." Обаче се въздържа.
- Няколко пъти споменавате за убеждения, за "трябва", за работа, която е нужно да се свърши, но всичко това се казва винаги в бъдеще време. Кога ще започнете с истински дела?
- На практика веднага след подписване на договора - обеща Старопланински.
- Това не отговаря дори на първоначалните изисквания, които вярваме, че внимателно и задълбочено сте прочели, преди да дойдете тук.
Шлемовете служеха не само за прикритие. Явно чрез тях членовете на комисията можеха да обсъждат помежду си въпроси, които да не стават достояние на гостите.
- На настоящия етап преговорите се замразяват поради факта, че България още не е готова за пълноправно членство в Галактическата общност - обяви председателят. - Ще чакаме да наваксате в много отношения и когато му дойде времето, да продължим отново с разглеждане на вашата кандидатура.
С това първото заседание приключи, а с него сякаш и целите преговори.
- Изглеждате доста вкиснати - отбеляза БГ 13. - Питам се само дали това се дължи на представянето ви днес, или просто е национална черта.
- За какво намеквате? - сопна се Трифон Славов.
- Ами нация, която си пада по неща като кисело мляко, кисело зеле, кисели краставички и прочее кисели туршии и гозби, очевидно трябва да има закърмени предпоставки да е вкисната.
Българите побързаха да си тръгнат без повече коментари.

На излизане Симеон се почеса замислено по темето и въздъхна:
- Не разбирам откъде този съветник знае толкова много за България.
- Може би е нашенец - предположи Софомил Стефанов. - Чух, че имало български представител в администрацията на Галактическата общност.
- Един приятел разправяше - поде Мирослав Костов. - че като забележел в чужбина българин, веднага минавал на отсрещния тротоар. Най-големи пакости можел да ти стори не местен гражданин или институция, а някой друг пришълец от милата татковина.
- Как ще ни приемат, когато нашето собствено мнение за родината ни е толкова хубаво! - възкликна Милена Рилска.
- Сами сме си виновни - заключи Борис Бойков. - Но никой у нас няма да го признае - нито народът, нито историците, камо ли политиците.
- Както се казва в един стар виц за Ада - обади се Трифон Славов, - около българския казан няма дяволи, защото не е нужно да пазят. Просто няма да бъде пуснат да избяга, защото другите ще го издърпат надолу.
- Да, за българите няма по-страшно от собствените им събратя - съгласи се Старопланински.
След което членовете на делегацията се разбягаха поединично в различни посоки, за да успеят да изхарчат преди обратния полет командировъчните, които май щяха да са им за последно.
Защото през това време и последните отчаяни българи търсеха останали свободни места по космодрумите да заминат на гурбет на някоя по-гостоприемна планета от родината им.

Алберт Айнщайн

2006-04-13T19:20:00.000-07:00

"Истинската преценка на човека се
състои в това, до каква степен и в
какъв смисъл той може да се осво-
боди от своето "Аз"."

В течение на много години са считали Исак Нютон за човек на всички науки. Такава е и оценката и на руски хуморист:
"Природата и нейните закони били покрити с тъма.
Бог каза "Да бъде Нютон" и всичко се прояснило"
Но след появяването на теорията на относителността и отричането на изходните идеи в Нютоновата механика се направило предложение за следното двустишие:
"Но незадълго. Дяволът казал "Да бъде Айнщайн".
И всичко отново се обвило с тъма".
Алберт Айнщайн - великият физик теоретик, с името на когото е тясно свързано възникването на съвременната механика и модерна физика в началото на ХХ век е роден в град Улм (Германия) през 1879 година. Детството си прекарал в Мюнхен, Италия и Швейцария. Завършил физико-математическия факултет в Цюрихската политехника. Когато навършил 15 години, родителите му се преселили в Италия. В Мюнхен Айнщайн го преследвали неудачи - фабриката не му принасяла доходи и бил застрашен от разоряване.
През 1894 година Герман и Якоб основали електротехническата фабрика в Милано. Алберт остава в Мюнхен. Там трябвало да завърши гимназия. Но това не му се отдало. Алберт надминал своите съученици по математика и физика, но по-нататъшното му оставане в гимназията било тежко. Непоносими станали заучаването на латински и гръцки ези, и другите безполезни знания по останалите предмети.
Италия очаровала Айнщайн. Античните храмове, музеите и картинните галерии. Хората - весели, приветливи, с непринудени маниери - пълен контраст с живота му в Германия. След завършването на пътешествието си в Генуа у него се появило желанието за духовна свобода.
Сега вече Айнщайн трябвало да се погрижи за своята съдба. Работите на баща му не вървели добре и той го предупредил да побърза при избора на професия. Склонностите на Айнщайн вече били определени - привличала го математиката и теоретичната физика. Чияо му и баща му настоявали да постъпи в инжинерното поприще, но това било трудно без гимназиален атестат. Тогава било решено Айнщайн да постъпи в техническо учебно заведение.
След това последователно работи в патентното бюро в Цюрих и Берн, и като професор в Прага, Цюрих и Берлин.
През 1933 година след идването на Хитлер на власт в Германия той емигрирал в Америка, където живял и работил в град Принстън до края на живота си - 1955 год. Освен за създаването на относителната теория Айнщайн има големи заслуги и за развитието на статистическата и квантовата физика.
През 1905 година създава теорията на Брауновото движение и въвежда потятието фотон, развива квантовата теория на специфичните топлини на кристалите. В 1917 година създава теорията на принуденото излъчване на квантовите системи, лежащи в основата на лазерите и мазерите. След създаването на теорията на относителността, въвежда представата за квантовата структура на лъчението, с която обяснява фотоефекта. Както е известно Алберт Айнщайн е награден с Нобелова награда през 1921 год. не за теорията на относителността, а за работата му над фотоефекта.
Трудовете му по специалната теория на относителността и квантовата теория на светлината са в основата на съвременната ядрена физика. Специалната теория на относителността оказва революционно влияние върху развитието на физиката. След Втората световна война Айнщайн се обявява против създаването на ядрено въоръжение.
В чест на великия физик на негово име е наречен и изкуствено получения радиоактивен елемент от групата на актинидите - айнщайний.
В.И.Ленин нарича Айнщайн "велик преобразовател на природата".
През 1905 година Айнщайн формулира теорията на Брауновото движение, т.е. за движението на разпръснати в течност неголеми тела под влиянието на тласъци на молекулите. Пак през 1905 година достига до идеята за частиците на светлината - фотони.
През 30-те и 40-те години Айнщайн се опитвал да създаде единна теория на полето, разкриваща природата не само на гравитационните, но и на други полета.
По философските си възгледи Айнщайн стига близо до Спиноза в решителното отричане съществуването на бога, отричането на каквато и да е нематериална субстанция. Айнщайн се обявява против квантовия апроприоризъм на Поанкаре и други за условността на научната истина.
И все пак неизвестно защо великите личности винаги остават в съзнанието на хората с нещо просто, разбираемо, смешно. Такъв остава и Айнщайн и срещата му с още една истински даровита и гениална личност на ХХ век - Томас Едисон.
Съществува още един случай който би могъл да подскаже за практичния ум на един истински гений.
Айнщайн бил на гости на свои познати. Завалял дъжд. Когато си тръгнал те започнали да му предлагат да вземе шапка.
"Защо?" - попитал учудено Айнщайн: = "Аз знаех, че ще има дъжд и точно поради това не си сложих шапка. Нали тя съхне по-дълго от моите коси, та това е очебийно".
Не трябва да се бъркат трудовете на Ръдърфорд по ядрена физика с теорията на пространството и времето, която Айнщайн създава. Ръдърфорд нито веднъж в живота си не е споменал нищо за Айнщайн. Веднъж попитали Ръдърфорд (1923 година - когато Айнщайн е в зенита си) какво мисли той за теорията на относителността. "А, щуротия, за нашата ранота това не е нужно".
Неговият биограф и почитател - професор Ив разказва, че когато немският физик Вин казал на Ръдърфорд, че нито един англо-саксонец не разбира теорията на относителността той отговорил: "Естествено, ние имаме твърде много здрав смисъл".
Айнщайн нокаутира пространството, и времето по същия начин нокаутира обществото.
Физиците приветствуват откритата от Айнщайн кривина на пространството с взрив от аплодисменти, каквито по онова време можело да се чуят само на бейзболен мач.
Но за тях откровението идва твърде късно, а откровението се заключава в слендото:
"Признай кривината на пространството - писал Едисон - и тайнствената сила веднага ще изчезне. Айнщайн изгони този демон".
А като доказателство, че и смаият Айнщайн е обичал хумора може да послужат няколко реда от писмото му до Чарли Чаплин и достойният отговор от еди комик на нямото кино до един физик.
"Вашият филм "Златната треска" е разбираем за всички в света и Вие непременно ще станете велик човек". А.А.
"Аз се възхищавам от Вас още повече. Вашата теория на относителността никой в света не в разбира, но Вие пак станахте велик човек". Ч.Ч.
За Айнщайн може да се говори наистина много. Той остава велик физик и истински човек. Човекът, който отрича атомната бомба, физикът направил истинска революция в своята наука. Всичко това е направил един гений, един мислител, който остава един от най-смелите и велики физици на всички времена и заедно с това най-хуманният човек на своето поколение.

-адаптирано от руски език-