A Surrealist Manifesto

With regard to a false interpretation of our enterprise, stupidly circulated among the public, we declare as follows to the entire braying literary, dramatic, philosophical, exegetical and even theological body of contemporary criticism:

1. We have nothing to do with literature; but we are quite capable, when necessary, of making use of it like anyone else.
2. Surrealism is not a new means or expression, or an easier one, nor even a metaphysic of poetry. It is a means of total liberation of the mind and of all that resembles it.
3. We are determined to make a Revolution.
4. We have joined the word surrealism to the word revolution solely to show the disinterested, detached, and even entirely desperate character of this revolution.
5. We make no claim to change the mores of mankind, but we intend to show the fragility of thought, and on what shifting foundations, what caverns we have built our trembling houses.
6. We hurl this formal warning to Society; Beware of your deviations and faux-pas, we shall not miss a single one.
7. At each turn of its thought, Society will find us waiting.
8. We are specialists in Revolt. There is no means of action which we are not capable, when necessary, of employing.
9. We say in particular to the Western world: surrealism exists. And what is this new ism that is fastened to us? Surrealism is not a poetic form. It is a cry of the mind turning back on itself, and it is determined to break apart its fetters, even if it must be by material hammers!

Bureaus de Recherches Surrealistes,
15, Rue de Grenelle

Fountains in The Rain

The boy was tired of walking in the rain dragging the girl, heavy as a sandbag and weeping continually, around with him.

A short while ago, in a tea shop in the Marunouchi Building, he had told her he was leaving her.

The first time in his life that he'd broken with a woman!

It was something he had long dreamed of; it had at last become a reality.

It was for this alone that he had loved her, or pretended to love her; for this alone he had assiduously undermined her defenses; for this alone he'd furiously sought the chance to sleep with her, slept with her -- till lo, the preparations were complete and it only remained to pronounce the phrase he had longed just once to pronounce with his own lips, with due authority, like the edict of a king:

“It's time to break it off!”

Those words, the mere enunciation of which would be enough to rend the sky asunder… Those words that he had cherished so passionately even while half-resigned to the impossibility of the fact… That phrase, more heroic, more glorious than any other in the world, which would fly in a straight line through the heavens like an arrow released from its bow… That spell which only the most human of humans, the most manly of men, might… In short:

“It's time to break it off!”

All the same, Akio felt a lingering regret that he'd been obliged to say it with such a deplorable lack of clarity, with a rattling noise in the throat, like an asthmatic with a throatful of phlegm, which even a preliminary draft of soda pop through his straw had failed to avert.

At the time, his chief fear had been that the words might not have been heard. He'd have died sooner than be asked what he'd said and have to repeat it. After all, if a goose that for years had longed to lay a golden egg had found it smashed before anyone could see it, would it promptly have laid another?

Fortunately, however, she had heard. She'd heard, and he hadn't had to repeat it, which was a splendid piece of luck. Under his own steam, Akio had crossed the pass over the mountains that he'd gazed at for so long in the distance.

Sure proof that she'd heard had been vouchsafed in a flash, like chewing gum ejected from a vending machine.

The windows were closed because of the rain, so that the voices of the customers talking around them, the clatter of dishes, the ping of the cash register clashed with each other all the more violently, rebounding subtly off the clammy condensation on the inside of the panes to create a single, mind-fuddling commotion.

Akio's muffled words had no sooner reached Masako's ears through the general uproar than her eyes -- wide, staring eyes that seemed to be trying to shove her surroundings away from her thin, unprepossessing features --opened still wider. They were no longer eyes so much as an embodiment of disaster, irretrievable disaster. And then, all at once, the tears had burst forth.

There was no business of breaking into sobs; nor did she bawl her head off: the tears simply gushed, expressing nothing, and with a most impressive force.

Akio naturally assumed that waters of such pressure and flow would soon cease. And he marveled at the peppermint freshness of mind with which he contemplated the phenomenon. This was precisely what he had planned ~ worked to encompass, and brought to reality: a splendid achievement, though admittedly somewhat mechanical.

It was to witness this, he told himself again, that he had made love to Masako he, who had always been free from the dominance of desire.

And the tearful face of the woman now in front of him -- this was reality! A genuine forsaken woman -- forsaken by himself, Akio!

Even so, Masako's tears went on for so long with no sign of abating that the boy began to worry about the people around them.

Masako, still wearing her light-colored raincoat, was sitting upright in her chair. The collar of a red blouse showed at the neck of the coat. She looked as though set in her present position, with her hands pressed down on the edge of the table, a tremendous force in both of them.

She stared straight ahead, letting the tears flow unchecked. She made no move to take out a handkerchief to wipe them. Her breath, catching in her thin throat, gave out a regular wheeze like new shoes, and the mouth that with student perverseness she refused to paint turned up disconsolately, quivering continually.

The older customers were looking at them curiously, with stares of a kind calculated to disturb Akio's newfound sense of maturity.

The abundance of Masako's tears was a genuine cause for astonishment. Not for a moment did their volume diminish. Tired of watching, Akio dropped his gaze and looked at the tip of the umbrella he had stood against a chair. The raindrops running from it had formed a small, darkish puddle on the old-fashioned, tile mosaic floor. Even the puddle began to look like Masako's tears to him.

Abruptly, he grabbed the bill and stood up.

The June rains had been falling steadily for three days. As he left the Marunouchi Building and unfurled his umbrella, the girl came silently after him. Since she had no umbrella herself, he had no choice but to let her share his. It reminded him of the way older people, for the benefit of the outside world, went on pretending even after they'd stopped feeling anything. Now he too had acquired the same habit; to share an umbrella with a girl once you'd made the move to break with her was just a gesture for other people's benefit. It was simply being cut-and-dried about things. Yes: to be cut-and-dried (even when it took such subtle forms) suited Akio's nature...

As they wandered along the broad sidewalk in the direction of the Imperial Palace, the problem foremost in his mind was finding somewhere to dump this tearbag he was saddled with.

I wonder -- he thought vaguely to himself -- if the fountains work even when it's raining?

Why should the idea of fountains have occurred to him? Another few paces, and he realized the physical pun in his own train of thought.

The girl's wet raincoat, which he was touching -- remotely, of course, and unfeelingly -- in the cramped space beneath the umbrella, had the texture of a reptile. But he bore with it, forcing his mind to follow the pun to its logical conclusion.

Yes: fountains in the rain. He'd bring the fountains and Masako's tears into confrontation. Even Masako would surely find her match there. For one thing, the fountains were the type that used the same water over and over again, so the girl, whose tears all ran to waste, could hardly compete with them. A human being was scarcely a match for a reflex fountain; almost certainly, she'd give up and stop crying. Then he'd be able somehow to get rid of this unwanted baggage. The only question was whether the fountains would be working as usual in the rain.

Akio walked in silence. Masako, still weeping, followed doggedly under the same umbrella. Thus, while it was difficult to shake her off, it was easy to drag her along where he wanted.

What with the rain and the tears, Akio felt as if his whole body was getting wet. It was all right for Masako in her white boots, but his own socks, inside his loafers, felt like thick, wet seaweed around his feet.

There was some time still before the office workers came out, and the sidewalk was deserted. Traversing a pedestrian crossing, they made their way toward Wadakura Bridge, which crossed the palace moat. When they reached the end of the bridge with its old-fashioned wooden railings topped by pointed knobs, they could see on their left a swan floating on the moat in the rain and, to the right, on the other side of the moat, the white tablecloths and red chairs of a hotel dining room, dimly visible through rain-blurred glass. They crossed the bridge. Passing between high stone ramparts, they turned left and emerged in the small garden with the fountains.

Masako, as ever, was crying soundlessly.

Just inside the garden was a large Western-style summer-house. The benches under its roof, which consisted of a kind of blind of fine reeds, were protected to some extent from the rain, so Akio sat down with his umbrella still up and Masako sat down next to him, at an angle, so that all he could see, right in front of his nose, was a shoulder of her white raincoat and her wet hair. The rain on the hair, repelled by the oil on it, looked like a scattering of fine white dew. Still crying, with her eyes wide open, she might almost have been in some kind of coma, and Akio felt an urge to give the hair a tug, to bring her out of it.

She went on crying, endlessly. It was perfectly clear that she was waiting for him to say something, which made it impossible, as a matter of pride, for him to break the silence. It occurred to him that since that one momentous sentence he hadn't spoken a single word.

Not far away, the fountains were throwing up their waters in profusion - but Masako showed no inclination to look at them.

Seen from here, head on, the three fountains, two small and one larger were lined up one behind the other, and the sound, blotted out by the rain, was distant and faint, but the fact that their blurring of spray was not visible at a distance gave the lines of water, dividing up in various directions, a clearly defined look like curved glass tubes.

Not a soul was in sight anywhere. The lawn on this side of the fountains and the low ornamental hedge were a brilliant green in the rain.

Beyond the garden, though, there was a constant procession of wet truck hoods and bus roofs in red, white, or yellow; the red light of a signal at a crossing was clearly visible, but when it changed to the lower green, the light disappeared in a cloud of spray from the fountains.

The act of sitting down and remaining still and silent aroused an indefinable anger in the boy. With it, amusement at his little joke of a while ago disappeared.

He couldn't have said what he was angry about. Not long before, he had been on a kind of high, but now, suddenly, he was beset with an obscure sense of dissatisfaction. Nor was his inability to dispose of the forever crying Masako the whole extent of the frustration.

Her? I could easily deal with her if I cared to, he told himself. I could just shove her in the fountain and do a bunk -- and that would be the end of it. The thought restored his earlier elation. No, the only trouble was the absolute frustration he felt at the rain, the tears, the leaden sky that hung like a barrier before him. They pressed down on him on all sides, reducing his freedom to a kind of damp rag.

Angry, the boy gave in to a simple desire to hurt. Nothing would satisfy him now till he had got Masako thoroughly soaked in the rain and given her a good eyeful of the fountains.

Getting up suddenly, he set off running without so much as a glance back; raced on along the gravel path that encircled the fountains outside and a few steps higher than the walk around the fountains themselves; reached a spot that gave a full view of that; and came to a halt.

The girl came running through the rain. Checking herself just as she was about to collide with him, she took a firm grip of the umbrella he was holding up. Damp with tears and rain, her face was pale.

“Where are you going?” she said through her gasps.

Akio was not supposed to reply, yet found himself talking as effortlessly as though he'd been waiting for her to ask this very thing.

“Just look at the fountains. Look! You can cry as much as you like, but you're no match for them.”

And the two of them tilted the umbrella and, freed from the need to keep their eyes on each other, stared for a while at the three fountains: the central one imposing, the other
two slighter, like attendants flanking it on both sides.

Amidst the constant
turmoil of the fountains and the pool around them, the streaks of rain falling into the water were almost indistinguishable. Paradoxically, the only sound that struck the ear was the fitful drone of distant cars; the noise of the fountains wove itself so closely into the surrounding air that unless you made an effort to hear you seemed to be enclosed in perfect silence.

First, the water at the bottom bounced in isolated drops off the huge shallow basin of black granite, then ran in a continual drizzle over the black rim.

Another six jets of water, describing far-flung radiating arcs in the air, stood guard around the main column that shot upward from the center of each basin.

This column, if you watched carefully, did not always achieve the same height. In the almost complete absence of a breeze, the water spouted vertically and undisturbed toward the gray, rainy sky, varying from time to time in the height of its summit. Occasionally, ragged water would be flung up to an astonishing height before finally dispersing into droplets and floating to earth again.

The water near the summit, shadowed by the clouds that were visible through it, was gray with an admixture of chalky white, almost too powdery-looking for real water, and a misty spray clung about it, while around the column played a mass of foam in large white flakes mingling like snow with the rain.

But Akio was less taken with the three main columns of water than with the water that shot out in radiating curves all around.

The jets from the big central fountain in particular leaped far above the marble rim, flinging up their white manes only to dash themselves gallantly down again onto the surface of the pool. The sight of their untiring rushing to the four quarters threatened to usurp his attention. Almost before he knew it, his mind, which till now had been with him in this place, was being taken over by the water, carried away on it's rushing, cast far away.

It was the same when he watched the central column.

At first glance, it seemed as neat, as motionless, as a sculpture fashioned out of water. Yet watching closely he could see a transparent ghost of movement moving upward from bottom to top. With furious speed it climbed, steadily filling a slender cylinder of space from base to summit, replacing each moment what had been lost the moment before, in a kind of perpetual replenishment. It was plain that at heaven's height it would be finally frustrated; yet the unwaning power that supported unceasing failure was magnificent.

The fountains he had brought the girl to see had ended by completely fascinating the boy himself. He was still dwelling on their virtues when his gaze, lifted higher, met the sky from which the all-enveloping rain was falling.

He got rain on his eyelashes.

The sky, hemmed in by dense clouds, hung low over his head; the rain fell copiously and without cease. The whole scene was filled with rain. The rain descending on his face was exactly the same as that falling on the roofs of the red-brick buildings and hotel in the distance. His own almost beardless face, smooth and shiny, and the rough concrete that floored the deserted room of one of those buildings were no more than two surfaces exposed, unresisting, to the same rain. From the rain's point of view, his cheeks and the dirty concrete roof were quite identical.

Immediately, the image of the fountains there before his eyes was wiped from his mind. Quite suddenly, fountains in the rain seemed to represent no more than the endless repetition of a stupid and pointless process.

Before long, he had forgotten both his joke of a while ago and the anger that had followed it, and felt his mind steadily becoming empty.

Empty, save for the falling rain....

Aimlessly, the boy started walking.

“Where are you going?” She fell into step with him as she spoke, this tune keeping a firm hold on the handle of the umbrella.

“Where? That's my business, isn't it? I told you quite plainly some time ago didn't I?”

“What did you tell me?”

He gazed at her in horror, but the rain had washed away the traces of tears from the drenched face, and although the damp, reddened eyes still showed the aftermath of weeping, the voice in which she spoke was no longer shaky.

“What do you mean, 'What?' I told you a while back, didn't I? -- that we'd better split up.”

Just then, the boy spotted, beyond her profile as it moved through the ram, some crimson azalea bushes blooming, small and grudgingly, here and there on the lawn.

“Really? Did you say that? I didn't hear you.” Her voice was normal.

Almost bowled over by shock, the boy managed a few steps further before an answer finally came and he stammered:

“But -- in that case, what did you cry for? I don't get it.”

She didn't reply immediately. Her wet little hand was still firmly attached to the umbrella handle.

“The tears just came. There wasn't any special reason.”

Furious, he wanted to shout something at her, but at the crucial moment it came out as an enormous sneeze.

If I'm not careful I'm going to get a cold, he thought.

 

Yukio Mishima - who was born by the name Kimitaka Hiraoka - wrote the short story Fountains in the Rain - translated by John Bester, 1963. In 1970, Mishima attempted to lead a coup d'etat against an ever-growing "westernized" Japanese governemt. Upon his failiure - and shouting "Long live the Emperor!" - he committed seppuku with the help of his under boss and lover, Morita - who then committed seppuku himself.

странна ?

   Тази странна любов, тази дълга любов и внезапна.
   Първа капчица дъжд… Във врата… Под яката ми… Капна.
   Предизвестие някакво… Иде буря… Далечният тътен…
   Тази тайна любов… Без надежда… Без вятър попътен.
   Връхлетя върху нас… Поумнели… Цинични… И грешни…
     И ни шашна… Уби ни… Направи ни луди… И смешни…

      - Н.Йорданов, 2010

circle, or ring

   Буреш измъкна някъде от ъгъла на осмицата пакет книжки, привързани с канап, и щом се оказваше удобен момент, започваше да чете на глас. За първи път това стана, когато Вашек по време на вечерята възбудено разказваше как през деня тигрите и лъвът едва не се сбили; Гамбие ги упражнявал за общия номер, но този път старата вражда между двете животни избухнала и ако не били там гледачите с прътовете, щяла да се лее кръв. Хората от осмицата разговаряха за ненавистта, която цари между някои хищници, и Буреш изведнъж и спомни, че за това има прочута поема. И той се изправи и започна звучно да декламира:

Хержман от Бубно беше юнак,
майстор прочут при двора на краля...

   Патетичната му декламация предизвика най-напред снизходителна усмивка, но изведнъж всички станаха сериозни и заследиха поетичния разказ с професионален интерес:

Хержман, страх не познал до днес,
но истинския лов на прагът,
язди сам през мрачния лес
и зверовете от него бягат.

пантерата гонейки, той
отдалечи се от свойта свита;
коня му спира в непокой,
шум и до Хержман вече долита.

Бързо пришпорва коня натам,
който, обзет от ужас, цвили,
стига и вижда: лъв се бори сам
с два тигъра във бой непосилен.

„На един срещу двама помогни!” –
казва и копието си хваща,
преди да го зърнат, отстрани
в единия тигър го запраща.

Скача от коня за люта сеч,
ала преди да е докоснал
другия тигър с тежък меч,
с лапа лъвът го беше проснал.

Става, отърсва грива той,
целия в кървави пръски свети;
благодарен на защитника свой,
легна му укротен в нозете.

   На това място Малина се размърда. Имаше навярно някакво възражение, но почака да види какво ще стане накрая. Всички изслушаха как Хержман превързал лъва и как той вървял подире му чак до градските порти и как после живели в Чехия, докато рицарят починал и лъвът „страхотно ревял, от жал не ял, не пил, на третия ден умрял”.
   – Е, Хонзо, хубаво ни го каза – похвали Малина буреш, – но мене не ми се вярва, че лъвът е легнал в краката му. Всичко може, но това – не.
   – А защо пък не? – защитаваше Буреш въображението на Симеон Махачек. – От благодарност...
   – Не е легнал – завъртя глава Малина. – То се знае, че няма да зареже току-така тигъра. Щом лъвът има плячка, слага върху нея лапа и ръмжи или реве. А после я захапва със зъби, дърпа я насам-натам, влачи я и все ръмжи. Ти там, в това стихотворение, прибави, че влачил тигъра насам-натам из старата гора и ревял. Това е, което липсва.
   – И още нещо – подчерта Керхолец. – Той не би легнал в краката му. Ако е бил наистина укротен, както Буреш казва, най-многото да потърка глава о тялото му.
   – Е, колкото за това – намеси се Восатка с необичайния интерес на познавач, – то и Корина също ляга пред Гамбие.
   – Да, лъвицата, да – държеше на своето Керхолец, – но ляга по гръб, а не в краката му.
   – А бе то и самецът понякога ляга пред домтьора – забеляза Малина, – и лъв може да направи това, само че стар и ленив.
   – Да, ама такъв стар ленивец не би се бил с тигри – твърдеше Керхолец, – той ще изреве и ще избяга. Казвам ви, че е била лъвица.
   – Но, приятели – отново защищаваше стихотворението Буреш, – представете си, че е било от благодарност, задето този Хержман от Бубно му е спасил живота и превързал раните!
   – Такива работи стават – поклати глава Малина. – Лъвовете помнят добрината. Един път домтьора Червинка имаше млада лъвица, казваше се Клеопатра. Тя се разболя от пневмония и той от страх да не му умре я взе при себе си в кревата и така се грижеше за нея, че тя оздравя. А Клеопатра му беше благодарна чак до края на живота си и щом се появеше, заставаше на задните си крака, прегръщаше го и му лижеше лицето.
   – Е, виждате ли – обърна се Керхолец към другите, – все пак това е била лъвица и му е лижела лицето, а не е лягала в краката му!
   – С една дума, Хонзо – ухили се сержант Восатка, – не ти остава друго, освен да преработиш това кралско произведение така, че най-напред лъвът да омете с тигъра старата гора, а после да се превърне в лъвица, която да олиже прелестното лице на твоя Хержман от Бубно.
   – Това не става – скромно се намеси татко Карас, – нали ще го събори.
   – Тогава ще стане обратното – съгласи се с него Восатка, – тогава рицарят Хержман ще легне в краката на лъвицата.
   При този обрат в компетентния разбор на поемата дори и Буреш трябваше да се разсмее. Но спорът остана нерешен, тъй като Малина каза, че рицарят нямало да падне, защото когато лъвът стои на задните си крака, това е неговата най-слаба позиция и тогава човек може и да се бори с него, ако го държи далече от себе си. После известно време разсъждаваха върху стиха „не ял, не пил, на третия ден умрял”. Едни бяха на мнение, че ако лъвът получел десет либри хубаво конско месо както тук в цирка – нямало да издържи и щял да започне да яде, други пък смятаха, че без храна можел да мине, но без вода – не. Като най-голям авторитет Малина заяви, че текстът е правилен, защото лъвът, когато е разтревожен или опечален, не яде и не пие, и остава само въпросът може ли да умре още на третия ден.
   – Тогава той е трябвало да има и някаква болест – реши Малина, – може да се е простудил на погребението. Съвсем здраво животно живее по-дълго, но ако е страдал от нещо – тогава е възможно, лъвът може да умре и за два дни.
   Изглежда, че след тези забележки поемата бе окончателно одобрена, но татко Карас все още имаше някакво съмнение. Как било там със спътника и със старея. Буреш трябваше известно време да напряга паметта си, докато най-после отново издекламира това място.

Винаги редом до него бил,
този му спътник изглеждал дивно.
Дошли си, щом стареят вестил
посланието си градивно.

   – Точно това е, което не разбирам – кимна Карас, – как така стареят е градил посланието. Градил го е с тухли, или как?
   Зидарският проблем в стихотворението изведнъж се изпречи като загадка пред всички.
   – Но това е поетически казано – заяви Буреш, след като помисли малко, – „градивно” е употребено заради римата с „дивно”.
   Останалите го погледнаха недоверчиво и заявиха, че така не може; какви са тези поети, щом като само заради една рима „градят” посланието; та тогава те могат всичко да си измислят, тогава тук може изобщо да не е ставало дума за лъв, а за някоя простреляна маймуна и Хержман от Бубно да е бил в действителност някой си Франта от Холешовице.
   – А бе аз познавах един Хержман от Бубно – каза Малина, – фамилното му име беше Полачек и ни снабдяваше с овес, сено и слама, когато бяхме в Прага.
   – Щом като се е казвал Полачек – забеляза Буреш, – тогава не е бил от Бубно.
   – Ами, беше – държеше на своето Малина, – ти ще ми кажеш, та аз съм ходил при него през брода под Щванице. И точно на другия бряг беше Бубно и там Хержман Полачек имаше склад.
   – Това е било Бубни (квартал в Прага), а не Бубно, хитрецо – изсмя се Буреш. – Тука става дума за стария дворянски род Бубно на Йелени...
   – А, значи, така – каза успокоен татко Карас, – а пък аз си помислих, че става дума за барабан, с който се ходи на лов за елени (игра на думи – bubeň на чешки означава барабан, jelen – елен). А що се отнася до посланието, няма що – сигурно са градили това послание. Какви ли не работи са ставали някога.
   С тази общо призната истина поемата най-после беше одобрена и се реши, че вече е време да спят. Само Буреш не беше доволен, защото със забележките си те унищожиха цялото естетическо въздействие...

   по Едуард Бас ~ Цирк Хумберто / още

mistake me for a snake

- Утопия

…На 6 Юли 1535 г. Томас Мор, бивш канцлер на Англия, със вдигната гордо глава сам се изкачил на ешафода, разменил шеговити думи с кралския палач и сложил главата си върху дънера, за да бъде отсечена, по обвинения във предателство и измяна. Твърди се, че кралят бил готов да го пощади, но той със ирония отхвърлил направените му предложения. Така завършва животът на даровития хуманист и автор на една от най-прочутите и най-привлекателни от всички социални утопии през вековете, роден в Лондон на 7 Февруари 1478 г. / канонизиран от Папа Пий XI - 19 Май 1935

…следва, по Utopia на Thomas More : превод от латински Александър Милев, 1984 изд. Народна Култура

…„Да предположим, че съм при френския крал и участвувам в неговия съвет. На едно от най-секретните заседания под председателството на самия крал в кръга на най-умните люде разпалено се разисква по какъв начин и с какви машинации кралят може да задържи Милано и да присъедини към себе си онзи, склонен към отделяне Неапол, после се разисква как може да разруши Венеция и да се подчини цяла Италия, да покори под своя власт Фландрия, Брабант и най-после цяла Бургундия, а освен тях още и други народи, до чиито царства той отдавна напада мислено. И ето изведнъж един съветник предлага да се сключи мир с венецианците за толкова време, колкото да бъде изгоден за краля. Той сам да им съобщи своите планове и дори да остави част от плячката си при тях, за да я получи обратно, след като работата бъде свършена според уговореното. Друг съветник предлага да се сключи мирен съюз с германците, трети пък да бъдат умилостивени швейцарците с пари, четвърти говори, че божествената воля на негово императорско величество трябва да бъде умилостивена със злато като жертвено приношение; пети намира за добре да се уредят работите с царя на арагонците и да му се остъпи като залог за мира Наварското царство, което не му принадлежи; шести мисли, че кралят на Кастилия трябва да бъде подмамен с някаква надежда за роднинство чрез брак и че някои от неговите придворни трябва да привлечем на своя страна чрез редовна ежегодна заплата. Най-трудният въпрос е как да се постъпи с Англия. Във всеки случай трябва да се преговаря с нея за мир и трябва да се заздравява 1 винаги неразрушим съюз чрез най-здрави връзки; да наричаме англичаните приятели, но да ги подозираме като неприятели на Франция. Затова трябва да държим винаги готови на позиция шотландците, като ги имаме всякога предвид за евентуален случай и веднага да ги насочим срещу англичаните, ако само малко се раздвижат. Освен това трябва да покровителстваме тайно - за открито пречат договорите - някой знатен изгнаник, който твърди, че английското кралство му принадлежи, и по този начин да държи като в шах подозрителния за Франция крал. Ако при тая напрегната обстановка, казвам, след като толкова отлични мъже в надпревара дадоха своите съвети за война, ако се вдигна аз, незначителен човечец, и предложа да се обърнат платната обратно, да посъветвам, че трябва да изоставим Италия и да кажа, че трябва да си седим у дома, че самото френско царство е достатъчно голямо, та да може успешно да се управлява от един човек и затова кралят не трябва да мисли за присъединяване към кралството си на нови земи. След това как биха погледнали на мене, ако предложа на вниманието им решенията на ахорийците, народ на югоизток от острова на утопийците. Тогава те водили война, за да завладеят друго царство на своя крал, за което той претендирал, че трябвало да владее поради древно съседство и поради наследство...
…Когато обаче придобили това царство, ахорийците разбрали, че ще се наложи не по-малко труд да го задържат, отколкото са положили да го завладеят. Постоянно се пръскали семена и на вътрешна война или на нападения извън границите. Затова трябвало постоянно или да воюват против покорените, или заради тях. Така те нямали никога и никаква възможност да разпуснат войската си. А между това те самите били предмет на пълно ограбване, парите им изтичали извън границите, проливали кръвта си за чужда нищожна слава, мирът не укрепвал, в собствената им държава нравите се покварявали поради войната; дълбоко се просмуквала страстта за грабеж, дързостта се засилвала поради убийствата и законите никак не били зачитани. Кралят пък, разкъсван от грижата за две кралства, не можел да отдели достатъчно внимание на нито едно от тях (следователно бил непълноценен като такъв). Затова ахорийците, като не виждали никакъв край на тия толкова големи злини, взели решение и предложили най-любезно на своя крал да задържи едно от двете кралства, понеже за двете не му стигали сили. Те заявили, че са твърде много, за да бъдат удовлетворявани от половин крал, когато никой не би се съгласил охотно да има дори един мулетар общо с някого. Така оня добър владетел бил принуден да се задоволи само със старото си царство, а новото отстъпил на един от приятелите си, който пък след малко време бил изгонен...
…Освен това, ако посочех на краля, как всички тия военни усилия, от които биха се объркали толкова народи заради него, след като изчерпят неговите съкровища и разорят народа му, ще свършат по игра на съдбата без резултат... и ако бих го посъветвал да се грижи за наследеното от дедите си кралство, колкото може да го благоустроява и да го направи възможно най-щастливо, да обича своите поданици и да бъде обичан от тях, да живее с всичките в пълно разбирателство и да ги управлява с любов, а да остави другите кралства да си живеят спокойно, че за него е достатъчно и предостатъчно това, което има, въобразяваш ли си, драги Мор, по какъв начин би била приета една такава реч?
…- Без съмнение, не ще бъде приета много благосклонно, отвърнах аз.
…- Нека продължим, продума Рафаел. Да допуснем, че съветниците на някой крал обсъждат и обмислят с него средствата, с които той би могъл да натрупа богатства. Един го съветва да повишава стойността на монетата, когато трябва да плаща с пари, а да понижава под нормата стойността й, когато трябва на него да се плащат дългове, за да заплаща голяма сума с малко пари и за малка сума да получи голяма. Друг го подтиква да се преструва, че се готви за война и под тоя предлог да събира пари, а след като ги получи, да сключи мир с тържествени религиозни церемонии. По този начин ще се създаде пред очите на народеца впечатление, че благочестивият крал без съмнение е милостив и щади народната кръв (но същевременно е дал своята лепта в усилване подготовката материално). Трети пък му наблъсква ума в някакви древни закони, проядени вече от червеи и овехтели от продължително неприлагане. Тъй като никой не ги помни вече, всички са ги нарушили. Затова кралят да разпореди да се наложат глоби за тези нарушения. Това ще бъде най-богатият и най-почитаният доход, понеже ще носи външния знак на законност. Кралят бива съветван от четвърти да въведе тежки глоби за много такива забрани, които не са от полза за народа. После да се съгласи да получи дял от парите на ония, чиито интереси засяга тази наредба. По този начин ще заслужи благодарност от страна на народа и ще получи двойна изгода: ще бъдат наказани само тия, които са били въвлечени в тая мрежа от алчността си за печалба, а предобрият крал ще изглежда, че продава привилегии на другите твърде скъпо, като неохотно отстъпва на частно лице нещо против интересите на народа, и то срещу висока цена...
…Пети убеждава краля да привлече на своя страна съдиите, за да поддържат във всяко дело кралското право. Освен това понякога те трябва да бъдат викани в двореца и заставяни да разглежда делата в присъствието на краля. Тогава нито едно кралско дело не ще бъде толкова очевидно несправедливо, та някой от съдиите да не намери някаква пукнатина, през която да може да се промъкне всяко извъртане на закона, било от усърдие да се противоречи, било от срам да се повторят едни и същи неща, или от желание да се осигури благоволението на владетеля. Така при несъгласие на съдиите делото съвсем явно вече ще бъде разисквано, истината ще стане предмет на спор и се дава удобен случай на краля да изтълкува закона в своя полза. Другите ще се присъединят към него било от срам, било от страх. Така без всяко смущение се дава съвсем законна форма на решението от името на съда. Никога не липсва повод да се гласува в полза на краля. За това е достатъчно да бъде на негова страна или справедливостта, или думите на закона, или неясният смисъл на документа, или това, което в очите на благочестивите съдии стои над законите – неоспоримите прерогативи на краля. Всички са единодушни и одобряват изказаната мисъл от Крас: «За управник, който трябва да издържа войска, никакво количество злато не е достатъчно». Освен това те са убедени, че кралят не върши нищо несправедливо, дори да има за това най-голямо желание. Имуществото на всички принадлежи на него, както и самите хора. Те имат само толкова собствен имот, колкото милостивостта на краля не е благоволила да отнеме. За краля е от значение тая собственост да бъде по възможност по-малка, защото сигурността на властта му е изградена върху невъзможността на народът му да се радва на богатство и свобода. Богатите и свободни люде търпеливо понасят жестоките и несправедливи заповеди. А бедността и нуждата подтискат смелостта на духа, правят хората търпеливи и лишават угнетените от възвишени помисли за бунт...
…Какво би станало, ако при това положение аз стана отново и почна да доказвам, че всички тия съвети към краля са безчестни и гибелни, че неговата чест и безопасност (еднакво) почиват по-скоро в богатството на народа, отколкото в неговото собствено; ако открито заявя, че хората избират краля заради себе си, а не заради самия него, т.е. чрез неговата грижа и усърдие те да живеят удобно и да бъдат запазени от неправди, че кралят трябва да се грижи повече за това, как да бъде полезен на народа си, отколкото за себе си; че неговото задължение е като на добрия пастир, който трябва да се грижи, щом като е овчар, за паша на овците, а не за себе си; ако наистина съветниците смятат, че бедността е защита на мира, това показва, че те напълно се заблуждават! Наистина, къде човек може да намери повече спорове, отколкото при бедните? Кой по-усърдно ще се стреми към държавен преврат от този, на когото не харесва съществуващият начин на живот? Кой най-после с надежда за припечелване на нещо отнякъде ще се стреми по-дръзновено да бъде всичко докарано в безредие освен този, който вече няма нищо, което може да загуби? И ако някой крал е до такава степен мразен и ненавиждан от своите поданици, че може да ги държи в подчинение само с обиди, грабежи и конфискации и ги докара до просия, за него ще бъде по-добре да се откаже от кралството си, вместо да го запазва с такива средства, при които дори ако запази титлата си на владетел, губи своето величие. Не подхожда на кралското достойнство да владее над бедняци, а по-скоро над богати и щастливи граждани. На същото мнение е бил и Фабриций, мъж с възвишен и благороден ум, когато отговорил, че предпочита да управлява богати, вместо той сам да бъде богат. Ако наистина само един човек тъне в наслади и удоволствия, а всички други около него плачат и ридаят, това означава, че той е пазач на затвор, а не на кралство. Както с пълно право се признава за съвсем неопитен оня лекар, който, докато лекува една болест, причинява друга, така също трябва да признае, че не умее да управлява свободни люде този, който знае да ръководи живота на другите само като им отнема средствата за живот. Той трябва да се откаже от своето бездействие и гордост, защото с тия пороци ще направи собствения му народ или да го намрази, или да го презира. Той трябва да живее със собствени средства, без да причинява на някого вреда, да съобразява своите разходи с доходите си, да обуздава злодеянията и по-скоро да ги предотвратява с правилни съвети, а не да съдействува да нарастват и след това да ги наказва. Не трябва необмислено да възстановява остарелите закони, които вече са отменени от обичая, особено пък такива, които са били отдавна забравени и никога не са били желани. Никога под предлог за някакво провинение да не взима нищо като глоба, което съдията не би позволил на частно лице да вземе, понеже ще бъде несправедливо и измамно...
…Дори аз бих могъл най-после да предложа на съветниците и закона на макарийците, които не са далеч от Утопия. Техният цар, след като принася тържествено жертвоприношение, в първия ден на своето стъпване на престола дава клетвено обещание, че няма да има никога в държавното съкровище повече от хиляда фунта злато или сребро, което да е равно по стойността на това злато. Разказва се, че този закон бил създаден от един много добър цар, който се грижел повече за благото на родината, отколкото за своето богатство. Този закон трябвало да бъде пречка за натрупване на толкова голямо богатство от страна на държавния глава, че да не се почувствува липса на пари сред народа. Царят виждал, че това богатство е достатъчно, за да се противопостави с оръжие на бунтовници в царството или на вражески нападения срещу царството му, но то няма да бъде достатъчно, за да му вдъхне смелост да напада чужди царства. Това било и главната причина за издаването на закона. Освен това има и още две причини за създаването на тоя закон. Според мнението на същия цар, законът цели да не се появи липса на пари за всекидневна размяна на гражданите, а тъй като трябва да връща всичко, което постъпи в съкровището свръх определения законен размер, той решава да не търси повод за неправда. Такъв цар е ужас за лошите и бива обичан от добрите. Ако всичко това аз кажех пред хората в съвета, които имат напълно противоположни схващания, нямаше ли да изпадна в положението на проповедник пред глухи?
…- Без съмнение, отговорих аз. Дори щеше да изпаднеш в положението на проповедник пред напълно глухи. Бога ми, аз не се учудвам и ми се струва да си кажа право, че не трябва да се говорят такива речи и да се дават такива съвети, за да може човек да е сигурен, че няма да бъдат приети. Каква полза може да има или по какъв начин може да проникне тази тъй непривична мисъл до сърцето на тези, чиято душа е завладяло и там се е заселило здраво съвсем противоположно убеждение? Тази схоластична философия няма да бъде неприятна в интимен разговор сред приятели. Но в съвета на господари, гдето се обсъждат важни и авторитетни въпроси, за такива разговори няма място.
…- Това е същото, възрази Рафаел, което казах: при владетелите няма място за философията.”

- and I try and I try and I try...

..A philosopher went into a closet for ten years to contemplate the question, What is life? When he came out, he went into the street and met an old colleague, who asked him where in heaven's name he had been all those years.
.."In a closet," he repied. "I wanted to know what life really is."
.."And... have you found an answer?"
.."Yes," he replied. "I think it can best be expressed by saying that life is like a bridge."
.."That's all well and good," replied wistfuly the colleage, "but... can you be a little more explicit? Can you tell me how life is like a bridge?"
.."Oh," replied the philosopher after some thought, "maybe you're right. Perhaps life is not like a bridge."

---

Някъде по света и сега тътне буря...

« Откровението идва от дребните, а не от значителните неща. Значителните
неща са свързани винаги с драматични жестове и изкушението да излъжеш… »

..следва: с корекции по Триумфалната арка на Ерих Мария Ремарк

..– Вчера идвах...
..– Идва ли? – Равик не мръдна.
..– Да.
..Той помълча. Изведнъж нещо в него се прекърши. Какво дете е бил! Да чака или да не чака? Глупава комедия с човек, който не прави комедии.
..– Нямаше те...
..– Да, нямаше ме.
..– Знам, че не трябва да питам къде си бил.
..– Да.
..Тя се освободи от прегръдката му и каза с променен тон:
..– Искам да се окъпя. Студено ми е. Мога ли по това време? Или ще разбудя целия хотел?
..– Не разпитвай за последиците, ако искаш да успееш – усмихна се Равик. – Иначе никога няма да успееш.
..– Правилно.
..Тя отиде в банята и пусна водата. Равик седна до прозореца и извади кутия цигари. Над покривите навън сияеха червеникавите отражения на града, над който снегът тихо се сипеше. Едно такси изрева на улицата. Хризантемите се белееха на пода. На дивана имаше вестник. Донесъл го бе вчера. Безредици по чехословашката граница. Сражения в Китай. Ултиматум. Свалено правителство. Той взе вестника и го бутна под цветята.

..Жоан излезе от банята. Беше топла и клекна на пода, сред цветята, до него.
..– Къде беше нощес? – попита тя.
..– Наистина ли искаш да знаеш? – попита, като й подаде цигара.
. – Да.
..Малко се поколеба и после допълни:
..– Бях тук и те чаках. Но помислих, че няма да дойдеш и затова излязох.
..Жоан бе изпълнена с очакване. Цигарата й светна и угасна отново в тъмнината.
..– Това е всичко – каза Равик.
..– И после отиде да пийнеш нещо?
..– Да...
..Жоан се обърна и го погледна.
..– Равик – попита тя, – затова ли излезе наистина?
..– Да.
..Тя сложи ръце на коленете му. През халата почувства топлината й, нейната {…} и изведнъж му се стори, че са принадлежали отдавна един на друг и че Жоан се е върнала отново при него.
..– Аз идвам при теб всяка вечер, Равик. Нима не знаеше снощи, че ще дойда. Или излезе, защото не искаше да ме видиш?
..– Не.
..– Можеш спокойно да ми кажеш, когато не искаш вече да ме виждаш.
..– Щях да ти кажа.
..– Не беше ли това причината?
..– Не, наистина не беше.
..– Тогава съм щастлива.
..– Какво каза? – попита Равик, като я погледна.
..– Щастлива съм – повтори тя.
..Той замълча известно време. После запита:
..– Знаеш ли какво говориш?
..– Да.
..Бледото сияние отвън се отразяваше в очите й.
..– Такива работи не се казват толкова леко, Жоан.
..– Не го казах леко.
..– Щастие! – каза Равик. – Къде започва и къде свършва то?
..Кракът му докосна хризантемите. „Щастие – помисли той. – Сините хоризонти на младостта, златистото равновесие на живота. Щастие! Господи, къде е сега то?”
..– То започва и свършва с теб – каза Жоан. – Много просто.
..– Остава да ми кажеш, че ме обичаш.
..Той махна с ръка.
..– Та ти почти не ме познаваш.
..– Какво общо има това с любовта?
..– Много нещо. Любовта значи да искаш да остарееш с някого.
..– Не съм чувала такова нещо. Но любов значи да не можеш да живееш без някого.
..– Къде е бутилката? – попита Равик.
..– На масата. Ще ти я донеса. Не ставай.
..Тя донесе бутилката заедно с една чаша и я остави на пода до цветята. После продължи:
..– Знам, че не ме обичаш.
..– Тогава знаеш повече от мене...
..Тя вдигна бързо глава. И добави:
..– Но ще ме обикнеш.
..– Чудесно. Да пием тогава!
..– Почакай!
..Тя наля чашата и я изпи. После отново я напълни и му я подаде. Той я взе и я задържа за миг. „Не е вярно – помисли той. – Полусън в бавно гаснещата нощ. Как могат да бъдат верни думите, казани в тъмнина? Искрените слова искат много светлина.”
..– Откъде знаеш? – запита той.
..– Защото те обичам.
..„Как само борави с тази дума! – помисли Равик. – Без много да се колебае, като с празна чиния. Слага нещо там и го нарича любов. Какво се крие зад нея? Страх от самотата, стремеж към силни изживявания, към по-голяма самоизява или може би търсене блясъка на собствените хрумвания... Но кой знае всъщност истината? Нима това, което казах – че любовта е желание да остарееш с някого, – не е най-голямата глупост? Не е ли много по-павилна нейната спонтанност? Защо стоя аз тук в тая зимна нощ, отвсякъде ме дебне война, а аз цепя думите на две? Защо се съпротивявам, вместо да се хвърля, без много да мисля, в тая любов?”
..– Защо се противиш? – попита Жоан.
..– Какво?
..– Защо се противиш? – повтори тя.
..– Не се противя. Пък и на какво?
..– Не знам. В теб има нещо затворено, до което не допускаш никога и нищо.
..– Хайде да изпием още по една чаша – предложи Равик.
..– Аз съм щастлива и искам и ти да бъдеш щастлив. Много съм щастлива. С теб се събуждам и с теб заспивам. Не ме интересува нищо друго. Когато мисля за нас двамата, всичко ми изглежда като сън, изпълнен с музика, в който от време на време нахлуват хора, разговарят и изчезват, но музиката винаги остава. Да, остава.
..„Само преди няколко седмици ти беше нещастна – помисли Равик – и не ме познаваше. Как можа да дойде толкова бързо щастието?” Той изпи чашата с калвадос. И попита:
..– Често ли си щастлива?
..– Не.
..– Само понякога. Кога почувствува за последен път, че всичко е сън?
..– Защо ме питаш?
..– Просто за да кажа нещо. Нямам причина иначе.
..– Вече го забравих, а и не ме интересува. Тогава всичко беше съвсем различно.
..– Винаги е различно.
..Тя се усмихна. Лицето й бе светло и открито като цвете, широко отворило листа.
..– Преди две години – каза тя. – Но не трая дълго. В Милано.
..– Сама ли беше тогава?
..– Не. Бях с човек, който беше нещастен, ревнив и не ме разбираше. {…} Той не можеше да разбере, че вече не го обичах.
..– Никой не разбира това.
..– Не, ти би разбрал. Аз винаги ще те обичам. Ти си друг, а и отношенията ни са съвсем различни... Той искаше да ме убие. – Тя се разсмя. – Мъжете искат винаги да ни убият. Няколко месеца по-късно другият искаше също да ме убие. Но никога не го правят. Ти никога няма да искаш да ме убиеш.
..– Най-много с калвадос – каза Равик. – Я ми подай бутилката! Разговорът започна да става по-човешки, слава богу. Като те слушах преди малко, се изплаших.
..– Защото те обичам ли?
..– Няма да подновяваме този разговор. Прилича ми на разходка с фрак и перука. Заедно сме – но кой знае колко ще продължи? Заедно сме и – това е достатъчно. За какво са ни тези етикети?
..– Това „кой знае колко ще продължи” не ми харесва. Това все пак са само думи. Ти няма да ме напуснеш. И това са само думи, разбира се, знаеш много добре.
..– Разбира се. Напускал ли те е някога човек, когото си обичала?
..– Да – погледна го тя. – Единият винаги напуска другия. Понякога другият е по-бърз.
..– Какво правиш тогава?
..– Какво ли не! – Тя взе чашата от ръцете му и я изпи. – Какво ли не! Но нищо не помага. Бях ужасно нещастна.
..– За дълго ли?
..– Една седмица.
..– Не е много.
..– Цяла вечност е, ако човек е наистина нещастен. Толкова страдах с всяка частица от съществото си, че всичко изчезна само за една седмица. Косите, кожата, леглото и дрехите ми дори бяха нещастни. Нещастието ме бе така завладяло, че нищо наоколо не съществуваше за мен. А когато всичко друго престане да съществува и нещастието престава да е нещастие – защото няма с какво да се сравни; тогава настъпва пълно изтощение. След това всичко минава. И човек заживява постепенно нов живот.
..Жоан целуна ръката му. Той усети меките предпазливи устни.
..– За какво мислиш? – попита.
..– За нищо. Само за това, че си ужасно невинна. Съвсем покварена и съвсем непокварена. А това е най-опасното нещо на този свят. Дай ми пак чашата. Искам да пия за моя приятел Морозов, познавача на човешки сърца.
..– Не обичам Морозов, не може ли да пием за нещо друго?
..– Няма да го обичаш, разбира се. Той вижда всичко. Да пием за теб тогава.
..– За мен ли?
..– Да, за теб...
..– Аз не съм опасна – каза Жоан. – Намирам се в опасност, но не съм опасна.
..– Обстоятелството, че мислиш по тоя въпрос, крие вече само по себе си опасност. Нищо няма да ти се случи. Наздраве!
..– Наздраве! Но ти не ме разбираш.
..– Защо да се мъчим да се разбираме? От това се раждат всички недоразумения на света. Дай ми бутилката.
..– Прекалено много пиеш. Защо?
..– Слушай, Жоан – каза Равик, – ще дойде ден, когато ще кажеш: „Прекалено много пиеш!” и ще мислиш, че ми желаеш само доброто. А в действителнност ще искаш само да спреш разходките ми в области, където не можеш да ме следиш. Наздраве! Днес ние празнуваме. Славно се отървахме от разчувстването, което е надвиснало като черен облак. Наздраве!
..Усети как тя трепна. После се изправи. Облегна се с ръце на пода и го погледна. Очите й бяха широко отворени, хавлията се бе плъзнала по раменете й, косите й бяха разпилени по тила; приличаше в тъмнината на млада лъвица.
..– Знам – каза спокойно тя, – че ми се смееш, но ми е все едно. Аз чувствувам, че живея; чувствувам го с цялото си същество, дишането ми не е същото, сънят ми вече не е мъртвешки, ставите ми имат отново цел, ръцете ми не са празни и за мене е съвсем безразлично какво мислиш или какво казваш; аз летя, тичам, потапям се в тоя живот, без много да мисля, щастлива съм, нито се колебая, нито се страхувам да заявя това, дори и да ми се смееш и подиграваш.
..Равик помълча. После каза:
..– Не се подигравам на теб, Жоан, а на себе си...
..Тя се наведе към него.
..– Защо? В подсъзнанието ти има нещо, което се съпротивява. Защо?
..– Нищо не се съпротивява. Аз просто съм по-бавен от теб.
..– Не е само това – поклати тя глава. – Има нещо, което обича самотата. Чувствувам го. Някаква преграда.
..– Няма никаква преграда. Това са само петнадесетте години, прекарани повече от теб на този свят. Животът не на всеки човек напомня собствен дом, който можеш да украсяваш богато с мебелировката на спомените. Някои хора живеят в хотели. В различни хотели. Годините се затварят зад тях като хотелски врати и им оставят само малко смелост, но ни капка съжаление.
..Жоан не отговори. Равик не разбра дали го бе чула. Погледна през прозореца и усети как в жилите му се разлива силната топлина на калвадоса. Ударите на пулса заглъхнаха и изведнъж настана покой, вечната картечница на времето най-после замълча. Червената луна се извиси над покривите като кубе на джамия и заплува между облаците, а земята потъна под сипещия се сняг.
..– Знам – каза Жоан, обгърнала с ръце коленете си и облегнала брадичка на тях, – че е глупаво да ти разправям миналото си. Мога да мълча или да излъжа, но не искам. Защо да не ти разправя всичко за себе си? Какъв смисъл има да се опитвам да украсявам живота си? Бих го показала още по-лош, защото сега го намирам смешен. Не го разбирам вече и нямам нищо против ти да се надсмиваш и на него, и на мене.
..Равик я погледна. Колената й бяха притиснали големите бели хризантеми върху вестника, който беше пъхнал под тях. „Странна нощ – помисли той. – Някъде стрелят, преследват, затварят, измъчват и убиват хора, един кът на мирната земя е нападнат, хората се прибират спокойно да спят, аз стоя тук с една жена с бледи хризантеми и бутилка калвадос, докато сянката на любовта се издига потръпваща, самотна странна, тъжна, прокудена от спокойните градини на миналото, свенлива, плаха и бегла, сякаш няма никакви права...”
..– Жоан – каза после бавно, с намерение да каже нещо съвсем друго, – много е хубаво, че си тук.
..Тя го погледна. Той взе ръцете й.
..– Знаеш ли какво значи това? Повече, отколкото хиляди други думи.
..Жоан кимна. Очите й се просълзиха внезапно:
..– Знам, че не значи нищо.
..– Не е вярно – отговори Равик, макар да знаеше, че е права.
..– Да, абсолютно нищо. Трябва да ме обичаш, мили. Това е всичко.
..Той не отговори.
..– Трябва да ме обичаш – повтори те. – Иначе съм загубена.
..„Загубена... – помисли си Равик. – Колко леко само го каза! Този, който е истински загубен, не говори.”

------

..– Освен това бих могла да помисля, че вече си ми се наситил и мислиш как да ме напуснеш.
..Равик я погледна със сдържана нежност.
..– Никога не трябва да мислиш така, Жоан. Когато работите стигнат дотам, ти ще ме напуснеш първа, а не аз. Това поне е сигурно.
..Тя остави с рязко движение чашата си.
..– Каква глупост! Никога няма да те оставя! Защо искаш да ми втълпиш това?
..„Тия очи! – помисли си Равик. – Като че искри просветват в тях. Меки, червеникави искри.”
..– Нищо не искам да ти втълпявам, Жоан. Ще ти разкажа само приказката за вълната и скалата. Тя е стара. Много по-стара от нас. Слушай сега. Имало едно време една вълна, влюбена в една скала някъде в морето. Да речем в залива на Капри. Тя се пенела и мятала около скалата, целувала я денонощно, прегръщала я с белите си ръце, въздишала, плачела и я молела да тръгне с нея. Обичала я, обожавала я, но заедно с това и бавно я подкопавала, докато един ден напълно подкопаната скала отстъпила и паднала в обятията й.
..Той отпи от калвадоса.
..– И после? – попита Жоан.
..– После нямало вече никаква скала, с която вълната да може да си играе, да я обича, да бленува за нея. Скалата се превърнала в един каменен къс, който потънал завинаги на морското дъно. Вълната била съкрушена, отчаяна и потърсила нова скала.
..– А по-нататък? – погледна го подозрително Жоан. – Какво значи това? Скалата би трябвало да си остане скала.
..– Така казват вълните. Но подвижните неща са по-силни от неподвижните. Водата е по-силна от скалите.